Should I stay or should I go?
Месецът преди заминаването бе тегав. Проверявах новините от Етиопия по няколко пъти на ден. Бунтовниците бяха достигнали подножието на Дебре Сина на 200 километра от Адис. Това бе критичната точка на войната. Дебре Сина е планинска 1000 метра стена, хубава за реене сред преобладаващите източни ветрове, но след нея почва платото и е равнина до Адис. Падне ли Дебре Сина, пада и Адис. Но падането на Адис изглеждаше безсмислено от където и да го погледнеш. При протестите преди 3 години Етиопците ясно заявиха, че не искат корумпиралите се тигрийци. Дори и да превземат Адис, какво ще го правят след като никой не ги иска? Щели да сменят Аби и правителството, защото искали да централизират властта. Нима властта не бе централизирана, докато тигрийците бяха на власт? Нима не смазваха всякакво инакомислие? Аби, напротив, като дойде на власт, разрешиха на етноса Сидамо, да си направи референдум и да се отдели от Оромия – родният етнос на Аби. Преди 2 години имаше една статия, че Етиопия може би не е готова за бързите и крупни реформи, които иска да въведе Аби. Може би не е узряла за твърде много демокрация и свобода. Така и стана. Демокрацията и свободата се изродиха в какафония. Превес взеха най-кресливите, нахалните и агресивните.
Неприятно впечатление правят западните медии. Уж обективни, но тактично спестяваха причинно следствените връзки, това че тигрийците бойкотираха конституцията и си направиха собствени избори, това че първи проляха кръв, когато превзеха Северното Командване на Етиопската Армия. За западните медии конфликта бе между две равностойни страни, а не между етиопското правителство, което трябва да съхрани държавността за 95% от населението и сепаратистките бунтовници, които представляват 5% от Етиопия. Даже във Foreign Policy имаше статия, която предлагаше мирно раздробяване на Етиопската федерация на 5-6 държавици. Много е изгодно за някой голям като Америка, ако околният свят е раздробен на парчета. Лицемерно пробутване на свобода и демокрация срещу доказаното от историята „разделяй и владей“. Отделно, идеята за разпадане на Етиопия е неосъществима, заради смесването между етносите, заради транспортните коридори, заради това, че добре развитата столица и носител на Амхара езика и културата е в Оромия, а не в Амхара. Толкова много нови проблеми ще се създадат, че за етиопското правителство това е не е просто екзестенциална война, а война за съществуването на Етиопия. Паралелите между изкуствено скалъпената Югославска федерация с нейната 50 годишна история и Етиопия с нейната библейски стара история е абсурдна и правокативна. Дори в затънтените крайчета на Етиопия, например в колонизираните преди 100 години племена до Кения и Южен Судан има глад за държавност и идентичност. Хората виждат как реда и сигурността водят до просперитет и са готови да жертват част от свободите си за тях.
Подозирам, че тигрийцийските политици, които забъркаха този кървав конфликт са движени от чисто егоистични подбуди. Едно време бяха господари на цяла Етиопия, но след като се корумпираха и ги отхвърлиха, те станаха феодали в далечна камениста провинция. Вярно е, че федералното правителство ги притискаше икономически, защото се бяха уяли, но бях там преди войната и обикновените хора си живееха нормално. Сега глад, смърт, разруха, убийства, изнасилвания, бомбардировки.
В България мисля, че постъпихме разумно като не потърсихме сметка от комунистите и тарикатите на прехода. Кой крал крал. Постепенно узряхме за законност и правила и се надяваме, че вече няма да се пилеем с корупция и да се самоограничаваме с робско мислене. Може би реваншизма на етиопското правителство бе грешка, която отприщи тигрийската агресия. Око за око прави света сляп е казал Ганди. Все някой трябва да отстъпи иначе взаимното трепане ще продължава безкрай, за радост на съседите, Египет, големите, мюсюлманите (
люто воюващите съседни Тигрия и Амхара са предимно християнски).
…
Седмица преди отпътуването ми в Етиопия, министър председателят и нобелов лауреат за мир – Аби Ахмет обяви, че отива на фронта за да води войниците в сраженията.
Ден преди да замина отблъснаха тигрийците от Дебре Сина и от пътя за Джибути. Настана обрат.
Когато пристигнах в Адис, федералното правителство отвоюва стратегическите Деси и Комболча, а амхарските милиции освободиха Лалибела, но седмица по-късно тигрийците отново я превзеха. Освен ако няма външни вмешателства, тигрийците ще бъдат сломени от блокадата, от това че срещу тях е етиопската държава с работещи институции и съпричастно население.
Турция, ОАЕ и Иран подкрепят Етиопското правителство с дронове и ракети, но мисля че те са слабо ефективни в терен и конфликт, който може да се реши само с AK 47. Известно време се чудех на настъплението на тигрийците и слабият отпор на правителството. Някъде бях чел, че с превземане на северното командване, където е била основната част на етиопската армия, тигрийците са сложили ръка на 2/3 от въоръжението й. Другаде бях чел как мобилизирани младежи от Амхара, дори ученици, ги пращали на втора линия без оръжие, а като убиели този на първа линия му взимали мястото и оръжието. Отделно, голяма част от командването и офицерският състав са били тигрийци, но след избухването на конфликта настава лов на вещици, премахване дори на лоялни към федералното правителство тигрийски военни, с което се обезглавява етиопската армия.
Миналата година в Сендафа гледах как обучават оромски селяни за войници и бе тъжна картинка. В един засегнат от сушата район местните младежи избират да отидат на фронта, да убиват, вместо да умрат от глад.
Голямата грешка на правителството е пропагандата против тигрийците. Произволните им арести в Адис поддържат образа им на враг. Няма опит за разграничение между мирни тигрийци и поддържници на бунтовниците. Разделението и омразата отдалечават бъдещата интеграция на тигрийската територия в рамките на федеративна Етиопия и на обикновените тигрийци разпръснати в останалите части на Етиопия. Пропагандата е толкова токсична, че дори образовани хора като моят приятел Дори оправдава арестите на тигрийците с конспиративната им мрежа, която даже била превзела едномилионните Деси и Комболча още преди идването на тигрийските бойци от север.
Пропагандата против Америка и Запада също е доста безсмислена. Няма нужда да настройват населението срещу допълнително измислени врагове. Ясно е че Запада си гони интересите, но нали на него разчитат за хуманирарни и финансови помощи. Нали като свърши войната пак ще искат западни туристи?
На фона на гражданската война в Етиопия, но особено на фона на корона пандемията в Европа ви препоръчвам да прочетете Propaganda на Jaques Ellul
Когато си подготвях багажа, един приятел нинджа ми предложи кевларена плоча, която да си сложа отдолу в сбруята и която може да устои на лека картечница. Казах му, че това ме да ме обстрелват докато летя е най-малкия проблем. Приключенията обикновено започват след приземяването, когато е невъзможно да избягам от местните. По-добре да приема своята слабост и да потърся други средства за защита. Като това да си нарисувам гълъба на мира, да не се подстригвам за да не мязам на войник, но да се бръсна за да не приличам на диверсант от джунглата; да се държа приятелски и предсказуемо. От предишните ми задържания, бях изработил един особен поглед, изражение на лицето. Представете си как съм по средата на полицейският участък, всички ме наобградили, гледат и се чудят какъв съм, какви са ми намеренията, кво да ме правят, а аз гледам облаците замечателное, сякаш мисля за вселената, за смисъла на живота, а не за някакви дребни терористични цели.
Адис Абеба – Арба Минч
Пътуването ми до Етиопия мина нормално. Съвсем очаквано бях единствения бял. Освен призивите на посолствата към гражданите си да напуснат възможно най-бързо страната, май са спрели да издават туристически визи за чужденци. Граничният полицай ме пита къде отивам. Казах му Арба Минч. А после? Казах му Кения и ми би печата. Все пак и двете са на противоположната страна на конфликта.
В Адис, освен че трафика бе понамалял, осезаемо бе по-тих. Сякаш хората внимаваха да не използват клаксоните на колите си, за да не се изнервят излишно в и без друго изнервената ситуация.
Срещнах се с Дори, взех спрей против комари и разни неща от старата си екипировка и оставих другите при него. Дори се бе развел с жена си. Бе отдал жилището си под наем, където ми съхраняваше екипировката, а сега я бе наблъскал в офиса на един приятел. С изненада научих, че бившият му шеф Кифле и собственик на една от топ 10 туристическите фирми в Етиопия бе пуснал кепенците и бе заминал за Америка с цялото си семейство. В неговата къща бях оставил една раница с екипировка, която бе неясно дали ще мога да открия сега. Няма на кой да се сърдя в тези времена. Добре, че Дори все пак бе запазил нещо. Инвестицията в парите с които ни завлече преди 2 години полека се възвръщаше.
Поради войната, реших да не оставам в Адис, купих си билет за Арба Минч за 500 бира, oбмених 300 долара за 60 бира за долар, намерих си квартира до новата автогара, от където тръгваха автобусите за цяла Етиопия и на сутринта потеглих. Като си купиш билет ти казват да си в 4 на автогарата, но реално автобуса тръгва в 6. Все пак ранното ставане си струваше за да заема по-стратегическо място за наблюдаване на планините по западния бряг на Rift Valley.
500-те километра до Арба Минч отнеха около 8 часа. След Бутаджира, карахме изцяло в Рифтовата Долина, но после пак се върнахме към планините като наближихме Содо. Разминахме се с нещо като демонстрация, даже ми се стори че викат нещо против Америка и чужденците, но може и да греша, спътниците ми не бяха много охотливи да коментират.
На входа и изхода на всеки голям град полицейски пост проверява пътниците и багажа.
По време на пътуването, въпреки гражданската война, впечатление ми направиха жадните женски погледи, съпоставени с хищно-преситено-празните, които преобладават в Европа и Америка. Донякъде пример за силата на перспективата, но без да са дребно сметкаджийски. Има някаква чистота, блян, по далечен мечтан свят.
Мъжките погледи бяха изпитателни, леко подозрителни, но щом им се усмихнех сякаш магически изчезваше напрежението и те също ми отвръщаха приветливо. Една година гражданска война и пропаганда не може да заличи хилядолетната християнска култура и сякаш детската им чистота поради изолацията в която са живяли. В Кения например, където бяха по-покварени от модерния живот и цивилизацията не омекваха като тука. По-скоро усмивката, поздравът ми им казваха "тоя е мекушав. как да се възползвам от него". Ето това е част от миротворческата ми мисия в Етиопия - да поддържам човешкото, добротата, въпреки че сме от различни светове, въпреки че може да сме от двете страни на барикадата. В условията на война, една нормалност е като мехлем за душата.
Арба Минч е плодна градина на брега на езерото Абая и Чамо. Кило банани, манго или авокадо са по 20 бира, или около 60 стотинки. Лошото е, че е на 1200 метра височина в маларийната зона и въпреки мрежата против комари не успях да се опазя и сега се надявам да не са били от лошите. Хотела ми е 400 (
около 15 лева) бира, чист и уютен с прекрасна гледка към зеленината на града и езерото. Ако не бе летенето и недостига на пари бих изкарал и цяла зима тук, работейки си на компютъра.
Още в България направих ФБ проучване и попаднах на местният шеф на туризма – Асмамаю. Като слизах от автобуса веднага ме наобградиха псевдо туристическите гидове, но като им споменах за Асмамаю всички избягаха надалеч. Явно имат респект към властите.
Намерих Асмамаю и той енергично тръгна да ми помага за каузата. Първо през отела по сигурността и мира, после тоя началник, после оня и накрая стигнахме до шефа на полицията, който не разреши да летя, освен ако не представя разрешение на федерално ниво, като министерството на туризма.
На другия ден се разходих по склоновете над града. Да усетя вятъра, който бе леко силен. Уж съм дошъл в едни от най-тихите части на Етиопия, пък още рано сутрин си имаше някакъв вятър, който по-късно следобеда поутихва - обратно на стандартната логика. Ще има материал за размисъл по метеорологията. Освен проверка на терена и вятъра, целта на разходката бе да се покажа на местните хора, да им покажа клипчето с парапланеризма, да ги подготвя за това, което евентуално ще им се случва над главите след няколко дена. Планината, западно от Арба Минч, стига до 3200 м и има всякакви възможности за всякакви ветрове и полети с няколко оживени пътя, които я пресичат. Даже видях кумулуси над провлака, който дели двете езера пълни с крокодили

Още по на запад има различни планински вериги и котловини, подобни на подбалканските. Прогнозите за 4000+ метра бази и конвергенции допълнително ми възбудиха въображението.
Отложеното пътуване
Момичето на рецепцията беше колкото красива, толкова и тъпа. Няколко пъти я питах дали мога да си оставя раничката? Дали е безопасно, защото лаптопа ми е там? Може ли да се заключи някъде? Например в стаята на управителя? Дори се пробвах да я подкупя с една вечеря. Тя само мънкаше неопределено, не разбираше или се страхуваше да поеме отговорност. Подадох й репликата, че не става и се прибрах в стаята в търсене на други решения.
Писах едно съобщение на Асмамаю, че докато чакаме за разрешението, ще отида до Джинка да разгледам как е за летене. Користно се надявах да отговори нещо, за да го помоля да ми съхранява излишният багаж, докато ме няма. След като не отговори, звъннах на Кали - дредлок тур гида, който така ентусиазирано ме закара до офиса по туризъм за първата ми среща с Асмамаю.
Хванах един баджадж до тях и минавайки по тесните улички и тенекиените къщи се запитах тука безопасно ли е за раницата с лаптопа ми. Щом наближихме входа на огромно оградено място с много коли на червения кръст се поуспокоих и си казах, че тук сигурно живеят бели или разни служители. Даже се зарадвах, че по средата имаше нещо като стадион, който изглежда добър за кацане…
Кали ме посрещна радушно и ме заведе в къщата си. Трябваше да изчакам отвън, докато завърже кучето си. О, куче пазач. Това е добре за лаптопа ми. Но когато влязох в двора леко се стъписах от безпорядъка. Нали уж беше женен за белгийка. Тука определено липсваше женска ръка. Като вкъщи.
Влязохме у дома му. Леглото му бе на верандата. Дневната вътре миришеше яко на трева, а на екрана някакъв дърт растафарец биеше яко тъпана и в транс възпяваше негово величество императора Хайле Сейласи – Рас Тафари. Тафари на амхарик означава, някой от който да се страхуваш. Аз се страхувах единствено за раничката с лаптопа си, но накрая се оказа, че трябва да се страхувам от себе си. В Лалибела е пълно с дредлок тургидове като Кали, но мислех че си правят тези прически, за да са по-вървежни сред чужденците. Оказа се че Кали здраво е затънал в растафарианството. Дадох му шанс. Дръпнах си три пъти за да се пренеса на неговото ниво, но ми се струваше, че говори несвързани и невероятни неща. Вече сериозно се страхувах за багажа си. Даже се намразих за параноята си. Човека си е готин и няма да посегне на багажа ми, въпреки че разправяше колко силни били тигрийците, как се били съюзили с дявола, защото започнали съпротивата си през шестия месец на шейсет и шеста година. Човека беше затънал. Напушен. Без работа. Жена му я няма…
С голямо усилие на волята си тръгнах, оставяйки багажа си на произвола на съдбата. Трудно можех да си позволя загубата на лаптопа, фотоапарата, резервен телефон, соларно зарядно, разни джаджи, аптечка и една пачка от 10 000 бира, която бях напъхал най-отдолу.
Чашата преля, когато на изпроводяк ме помоли за малко пари назаем. 200-300 евро, но накрая и 50 ще му свършат работа. Аз имах само 200, които в условията на гражданска война и неизвестности относно работата и престоя ми в Етиопия бяха всичко и нищо. Умът ми работеше трескаво за излизане от деликатната ситуация, докато накрая изплю перфокартата – ще отложа пътуването си до Джинка, за да изчакам резултата от утрешното ходене на Тензай и Дори за разрешение от министерството на туризма. Ако има положително становище, то ще му дам 50 евро, уж назаем. Щом има разрешение, ще има и работа, та защо пък да не почерпя. Кали заслужава много повече заради ценната идея, която ми подаде. Като отида в Джинка, да отседна в пансиона на НАСА за около 400 бира и да се свържа с Кукулу, който за около 500 бира може да ми е гид до Сенегал – планината на около 15 км от Джинка, която бях набелязал за летене. Пътуването с мотора ще е около 2-300 бира. Така, местните няма да са подозрителни ако им джиткам из територията с местен гид, а ако нещо се оплеска, то Кукулу имал връзки с полицията. Отделно, полицаите били от племето хама, които били много ларж.
Върнахме се за багажа, а Кали дори ме закара до хотела с мотора си без да вземе 100-те бира, които така или иначе щях да дам за такси. Стана ми тъпо от моята параноя. Сигурен съм, че моят африкански учител – Айзък, както и много от вас биха постъпили като мен. Разумно е да не си оставяш торбата с парите на някой, който има силна нужда от пари. Но, въпреки всичко останах с усещането, че постъпвам неправилно. Прибрах се в стаята си. Заврях се под мрежата против комари. Напръсках я и продължих да дишам отровата си.
Имам нужда от полет. Да си проветря главата.
Но не е толкова лесно по време на военно положение и подозрение към чужденците. Може да имам проблем с тълпата, а после и с полицията. Може да ме изгонят от Етиопия, като оня западен журналист, който много обича Етиопия и истината, но сега гледа тъжно от Найроби. Все едно, че имам един единствен куршум в цевта, който трябва да използвам възможно най-точно. Да се добера до някой старт възможно най-незабележимо, да летя високо и далече, където да кацна пак възможно най-незабележимо.
Залагам на Джинка.