Още съм тук, но вече съм там.

Следващите седмици се решава съдбата на Етиопия. Тигрийските бунтовници минаха в настъпление и са вече на 300 км от столицата и на 30 км от пътя за Джибути по който минават всички стоки на Етиопия. Няколко бунтовнически армии от Оромия и Сомалия се присъединиха към тях и в момента Етиопия гори. На север, на запад, а вече и на изток. Обявено е извънредно положение, мобилизират стари войници, годни мъже и дори ученици. Подготвят Адис за защита. Арестуват мирно живеещите тигрийци в столицата. Residents were asked to help with the arrests of 'strange faces in their surroundings'. Изгониха чуждестранните журналисти и представители на ООН. Американското правителство призовава гражданите им да напуснат страната възможно най-бързо. Самолетните билети поскъпват и изчезват. Почва да прилича на падането на Афганистан от талибаните.

Тъкмо си бях купил билет. Вчера пък ми дадоха виза. И все още мисля да отида.

Приятелите недоумяват. Шегувам се, че ще нарисувам гълъба на мира на чисто бялото си крило. Всъщност, не се шегувам. Ще го направя, ще летя за мир. Е, не по време на бойните действия. Те рано или късно ще приключат. Но раните, напрежението ще остане. Точно тогава хората имат нужда от символ, от ритуал за освобождаване на напрежението. Както лулата на мира при индианците.

Колегите ми се шегуват, че съм причинявал стокхолмски синдром у някои от учениците си. Обичат ме, въпреки насилието което упражнявам върху тях. Уча ги на риск, получават свобода. Храня ги със суровото месо на живота. Аз май също страдам от стокхолмски синдром спрямо Етиопия. Обичам я, въпреки несгодите и рисковете. Толкова ми е дала, толкова много съм научил. Как да я изоставя в тези трудни времена?

Should I stay or should I go?

Месецът преди заминаването бе тегав. Проверявах новините от Етиопия по няколко пъти на ден. Бунтовниците бяха достигнали подножието на Дебре Сина на 200 километра от Адис. Това бе критичната точка на войната. Дебре Сина е планинска 1000 метра стена, хубава за реене сред преобладаващите източни ветрове, но след нея почва платото и е равнина до Адис. Падне ли Дебре Сина, пада и Адис. Но падането на Адис изглеждаше безсмислено от където и да го погледнеш. При протестите преди 3 години Етиопците ясно заявиха, че не искат корумпиралите се тигрийци. Дори и да превземат Адис, какво ще го правят след като никой не ги иска? Щели да сменят Аби и правителството, защото искали да централизират властта. Нима властта не бе централизирана, докато тигрийците бяха на власт? Нима не смазваха всякакво инакомислие? Аби, напротив, като дойде на власт, разрешиха на етноса Сидамо, да си направи референдум и да се отдели от Оромия – родният етнос на Аби. Преди 2 години имаше една статия, че Етиопия може би не е готова за бързите и крупни реформи, които иска да въведе Аби. Може би не е узряла за твърде много демокрация и свобода. Така и стана. Демокрацията и свободата се изродиха в какафония. Превес взеха най-кресливите, нахалните и агресивните.
Неприятно впечатление правят западните медии. Уж обективни, но тактично спестяваха причинно следствените връзки, това че тигрийците бойкотираха конституцията и си направиха собствени избори, това че първи проляха кръв, когато превзеха Северното Командване на Етиопската Армия. За западните медии конфликта бе между две равностойни страни, а не между етиопското правителство, което трябва да съхрани държавността за 95% от населението и сепаратистките бунтовници, които представляват 5% от Етиопия. Даже във Foreign Policy имаше статия, която предлагаше мирно раздробяване на Етиопската федерация на 5-6 държавици. Много е изгодно за някой голям като Америка, ако околният свят е раздробен на парчета. Лицемерно пробутване на свобода и демокрация срещу доказаното от историята „разделяй и владей“. Отделно, идеята за разпадане на Етиопия е неосъществима, заради смесването между етносите, заради транспортните коридори, заради това, че добре развитата столица и носител на Амхара езика и културата е в Оромия, а не в Амхара. Толкова много нови проблеми ще се създадат, че за етиопското правителство това е не е просто екзестенциална война, а война за съществуването на Етиопия. Паралелите между изкуствено скалъпената Югославска федерация с нейната 50 годишна история и Етиопия с нейната библейски стара история е абсурдна и правокативна. Дори в затънтените крайчета на Етиопия, например в колонизираните преди 100 години племена до Кения и Южен Судан има глад за държавност и идентичност. Хората виждат как реда и сигурността водят до просперитет и са готови да жертват част от свободите си за тях.
Подозирам, че тигрийцийските политици, които забъркаха този кървав конфликт са движени от чисто егоистични подбуди. Едно време бяха господари на цяла Етиопия, но след като се корумпираха и ги отхвърлиха, те станаха феодали в далечна камениста провинция. Вярно е, че федералното правителство ги притискаше икономически, защото се бяха уяли, но бях там преди войната и обикновените хора си живееха нормално. Сега глад, смърт, разруха, убийства, изнасилвания, бомбардировки.
В България мисля, че постъпихме разумно като не потърсихме сметка от комунистите и тарикатите на прехода. Кой крал крал. Постепенно узряхме за законност и правила и се надяваме, че вече няма да се пилеем с корупция и да се самоограничаваме с робско мислене. Може би реваншизма на етиопското правителство бе грешка, която отприщи тигрийската агресия. Око за око прави света сляп е казал Ганди. Все някой трябва да отстъпи иначе взаимното трепане ще продължава безкрай, за радост на съседите, Египет, големите, мюсюлманите (люто воюващите съседни Тигрия и Амхара са предимно християнски).
…
Седмица преди отпътуването ми в Етиопия, министър председателят и нобелов лауреат за мир – Аби Ахмет обяви, че отива на фронта за да води войниците в сраженията.
Ден преди да замина отблъснаха тигрийците от Дебре Сина и от пътя за Джибути. Настана обрат.
Когато пристигнах в Адис, федералното правителство отвоюва стратегическите Деси и Комболча, а амхарските милиции освободиха Лалибела, но седмица по-късно тигрийците отново я превзеха. Освен ако няма външни вмешателства, тигрийците ще бъдат сломени от блокадата, от това че срещу тях е етиопската държава с работещи институции и съпричастно население.
Турция, ОАЕ и Иран подкрепят Етиопското правителство с дронове и ракети, но мисля че те са слабо ефективни в терен и конфликт, който може да се реши само с AK 47. Известно време се чудех на настъплението на тигрийците и слабият отпор на правителството. Някъде бях чел, че с превземане на северното командване, където е била основната част на етиопската армия, тигрийците са сложили ръка на 2/3 от въоръжението й. Другаде бях чел как мобилизирани младежи от Амхара, дори ученици, ги пращали на втора линия без оръжие, а като убиели този на първа линия му взимали мястото и оръжието. Отделно, голяма част от командването и офицерският състав са били тигрийци, но след избухването на конфликта настава лов на вещици, премахване дори на лоялни към федералното правителство тигрийски военни, с което се обезглавява етиопската армия.
Миналата година в Сендафа гледах как обучават оромски селяни за войници и бе тъжна картинка. В един засегнат от сушата район местните младежи избират да отидат на фронта, да убиват, вместо да умрат от глад.
Голямата грешка на правителството е пропагандата против тигрийците. Произволните им арести в Адис поддържат образа им на враг. Няма опит за разграничение между мирни тигрийци и поддържници на бунтовниците. Разделението и омразата отдалечават бъдещата интеграция на тигрийската територия в рамките на федеративна Етиопия и на обикновените тигрийци разпръснати в останалите части на Етиопия. Пропагандата е толкова токсична, че дори образовани хора като моят приятел Дори оправдава арестите на тигрийците с конспиративната им мрежа, която даже била превзела едномилионните Деси и Комболча още преди идването на тигрийските бойци от север.
Пропагандата против Америка и Запада също е доста безсмислена. Няма нужда да настройват населението срещу допълнително измислени врагове. Ясно е че Запада си гони интересите, но нали на него разчитат за хуманирарни и финансови помощи. Нали като свърши войната пак ще искат западни туристи?
На фона на гражданската война в Етиопия, но особено на фона на корона пандемията в Европа ви препоръчвам да прочетете Propaganda на Jaques Ellul

Когато си подготвях багажа, един приятел нинджа ми предложи кевларена плоча, която да си сложа отдолу в сбруята и която може да устои на лека картечница. Казах му, че това ме да ме обстрелват докато летя е най-малкия проблем. Приключенията обикновено започват след приземяването, когато е невъзможно да избягам от местните. По-добре да приема своята слабост и да потърся други средства за защита. Като това да си нарисувам гълъба на мира, да не се подстригвам за да не мязам на войник, но да се бръсна за да не приличам на диверсант от джунглата; да се държа приятелски и предсказуемо. От предишните ми задържания, бях изработил един особен поглед, изражение на лицето. Представете си как съм по средата на полицейският участък, всички ме наобградили, гледат и се чудят какъв съм, какви са ми намеренията, кво да ме правят, а аз гледам облаците замечателное, сякаш мисля за вселената, за смисъла на живота, а не за някакви дребни терористични цели.


Адис Абеба – Арба Минч

Пътуването ми до Етиопия мина нормално. Съвсем очаквано бях единствения бял. Освен призивите на посолствата към гражданите си да напуснат възможно най-бързо страната, май са спрели да издават туристически визи за чужденци. Граничният полицай ме пита къде отивам. Казах му Арба Минч. А после? Казах му Кения и ми би печата. Все пак и двете са на противоположната страна на конфликта.
В Адис, освен че трафика бе понамалял, осезаемо бе по-тих. Сякаш хората внимаваха да не използват клаксоните на колите си, за да не се изнервят излишно в и без друго изнервената ситуация.
Срещнах се с Дори, взех спрей против комари и разни неща от старата си екипировка и оставих другите при него. Дори се бе развел с жена си. Бе отдал жилището си под наем, където ми съхраняваше екипировката, а сега я бе наблъскал в офиса на един приятел. С изненада научих, че бившият му шеф Кифле и собственик на една от топ 10 туристическите фирми в Етиопия бе пуснал кепенците и бе заминал за Америка с цялото си семейство. В неговата къща бях оставил една раница с екипировка, която бе неясно дали ще мога да открия сега. Няма на кой да се сърдя в тези времена. Добре, че Дори все пак бе запазил нещо. Инвестицията в парите с които ни завлече преди 2 години полека се възвръщаше.
Поради войната, реших да не оставам в Адис, купих си билет за Арба Минч за 500 бира, oбмених 300 долара за 60 бира за долар, намерих си квартира до новата автогара, от където тръгваха автобусите за цяла Етиопия и на сутринта потеглих. Като си купиш билет ти казват да си в 4 на автогарата, но реално автобуса тръгва в 6. Все пак ранното ставане си струваше за да заема по-стратегическо място за наблюдаване на планините по западния бряг на Rift Valley.
500-те километра до Арба Минч отнеха около 8 часа. След Бутаджира, карахме изцяло в Рифтовата Долина, но после пак се върнахме към планините като наближихме Содо. Разминахме се с нещо като демонстрация, даже ми се стори че викат нещо против Америка и чужденците, но може и да греша, спътниците ми не бяха много охотливи да коментират.
На входа и изхода на всеки голям град полицейски пост проверява пътниците и багажа.

По време на пътуването, въпреки гражданската война, впечатление ми направиха жадните женски погледи, съпоставени с хищно-преситено-празните, които преобладават в Европа и Америка. Донякъде пример за силата на перспективата, но без да са дребно сметкаджийски. Има някаква чистота, блян, по далечен мечтан свят.
Мъжките погледи бяха изпитателни, леко подозрителни, но щом им се усмихнех сякаш магически изчезваше напрежението и те също ми отвръщаха приветливо. Една година гражданска война и пропаганда не може да заличи хилядолетната християнска култура и сякаш детската им чистота поради изолацията в която са живяли. В Кения например, където бяха по-покварени от модерния живот и цивилизацията не омекваха като тука. По-скоро усмивката, поздравът ми им казваха "тоя е мекушав. как да се възползвам от него". Ето това е част от миротворческата ми мисия в Етиопия - да поддържам човешкото, добротата, въпреки че сме от различни светове, въпреки че може да сме от двете страни на барикадата. В условията на война, една нормалност е като мехлем за душата.

Арба Минч е плодна градина на брега на езерото Абая и Чамо. Кило банани, манго или авокадо са по 20 бира, или около 60 стотинки. Лошото е, че е на 1200 метра височина в маларийната зона и въпреки мрежата против комари не успях да се опазя и сега се надявам да не са били от лошите. Хотела ми е 400 (около 15 лева) бира, чист и уютен с прекрасна гледка към зеленината на града и езерото. Ако не бе летенето и недостига на пари бих изкарал и цяла зима тук, работейки си на компютъра.
Още в България направих ФБ проучване и попаднах на местният шеф на туризма – Асмамаю. Като слизах от автобуса веднага ме наобградиха псевдо туристическите гидове, но като им споменах за Асмамаю всички избягаха надалеч. Явно имат респект към властите.
Намерих Асмамаю и той енергично тръгна да ми помага за каузата. Първо през отела по сигурността и мира, после тоя началник, после оня и накрая стигнахме до шефа на полицията, който не разреши да летя, освен ако не представя разрешение на федерално ниво, като министерството на туризма.
На другия ден се разходих по склоновете над града. Да усетя вятъра, който бе леко силен. Уж съм дошъл в едни от най-тихите части на Етиопия, пък още рано сутрин си имаше някакъв вятър, който по-късно следобеда поутихва - обратно на стандартната логика. Ще има материал за размисъл по метеорологията. Освен проверка на терена и вятъра, целта на разходката бе да се покажа на местните хора, да им покажа клипчето с парапланеризма, да ги подготвя за това, което евентуално ще им се случва над главите след няколко дена. Планината, западно от Арба Минч, стига до 3200 м и има всякакви възможности за всякакви ветрове и полети с няколко оживени пътя, които я пресичат. Даже видях кумулуси над провлака, който дели двете езера пълни с крокодили
Още по на запад има различни планински вериги и котловини, подобни на подбалканските. Прогнозите за 4000+ метра бази и конвергенции допълнително ми възбудиха въображението.


Отложеното пътуване

Момичето на рецепцията беше колкото красива, толкова и тъпа. Няколко пъти я питах дали мога да си оставя раничката? Дали е безопасно, защото лаптопа ми е там? Може ли да се заключи някъде? Например в стаята на управителя? Дори се пробвах да я подкупя с една вечеря. Тя само мънкаше неопределено, не разбираше или се страхуваше да поеме отговорност. Подадох й репликата, че не става и се прибрах в стаята в търсене на други решения.
Писах едно съобщение на Асмамаю, че докато чакаме за разрешението, ще отида до Джинка да разгледам как е за летене. Користно се надявах да отговори нещо, за да го помоля да ми съхранява излишният багаж, докато ме няма. След като не отговори, звъннах на Кали - дредлок тур гида, който така ентусиазирано ме закара до офиса по туризъм за първата ми среща с Асмамаю.
Хванах един баджадж до тях и минавайки по тесните улички и тенекиените къщи се запитах тука безопасно ли е за раницата с лаптопа ми. Щом наближихме входа на огромно оградено място с много коли на червения кръст се поуспокоих и си казах, че тук сигурно живеят бели или разни служители. Даже се зарадвах, че по средата имаше нещо като стадион, който изглежда добър за кацане…
Кали ме посрещна радушно и ме заведе в къщата си. Трябваше да изчакам отвън, докато завърже кучето си. О, куче пазач. Това е добре за лаптопа ми. Но когато влязох в двора леко се стъписах от безпорядъка. Нали уж беше женен за белгийка. Тука определено липсваше женска ръка. Като вкъщи.
Влязохме у дома му. Леглото му бе на верандата. Дневната вътре миришеше яко на трева, а на екрана някакъв дърт растафарец биеше яко тъпана и в транс възпяваше негово величество императора Хайле Сейласи – Рас Тафари. Тафари на амхарик означава, някой от който да се страхуваш. Аз се страхувах единствено за раничката с лаптопа си, но накрая се оказа, че трябва да се страхувам от себе си. В Лалибела е пълно с дредлок тургидове като Кали, но мислех че си правят тези прически, за да са по-вървежни сред чужденците. Оказа се че Кали здраво е затънал в растафарианството. Дадох му шанс. Дръпнах си три пъти за да се пренеса на неговото ниво, но ми се струваше, че говори несвързани и невероятни неща. Вече сериозно се страхувах за багажа си. Даже се намразих за параноята си. Човека си е готин и няма да посегне на багажа ми, въпреки че разправяше колко силни били тигрийците, как се били съюзили с дявола, защото започнали съпротивата си през шестия месец на шейсет и шеста година. Човека беше затънал. Напушен. Без работа. Жена му я няма…
С голямо усилие на волята си тръгнах, оставяйки багажа си на произвола на съдбата. Трудно можех да си позволя загубата на лаптопа, фотоапарата, резервен телефон, соларно зарядно, разни джаджи, аптечка и една пачка от 10 000 бира, която бях напъхал най-отдолу.
Чашата преля, когато на изпроводяк ме помоли за малко пари назаем. 200-300 евро, но накрая и 50 ще му свършат работа. Аз имах само 200, които в условията на гражданска война и неизвестности относно работата и престоя ми в Етиопия бяха всичко и нищо. Умът ми работеше трескаво за излизане от деликатната ситуация, докато накрая изплю перфокартата – ще отложа пътуването си до Джинка, за да изчакам резултата от утрешното ходене на Тензай и Дори за разрешение от министерството на туризма. Ако има положително становище, то ще му дам 50 евро, уж назаем. Щом има разрешение, ще има и работа, та защо пък да не почерпя. Кали заслужава много повече заради ценната идея, която ми подаде. Като отида в Джинка, да отседна в пансиона на НАСА за около 400 бира и да се свържа с Кукулу, който за около 500 бира може да ми е гид до Сенегал – планината на около 15 км от Джинка, която бях набелязал за летене. Пътуването с мотора ще е около 2-300 бира. Така, местните няма да са подозрителни ако им джиткам из територията с местен гид, а ако нещо се оплеска, то Кукулу имал връзки с полицията. Отделно, полицаите били от племето хама, които били много ларж.
Върнахме се за багажа, а Кали дори ме закара до хотела с мотора си без да вземе 100-те бира, които така или иначе щях да дам за такси. Стана ми тъпо от моята параноя. Сигурен съм, че моят африкански учител – Айзък, както и много от вас биха постъпили като мен. Разумно е да не си оставяш торбата с парите на някой, който има силна нужда от пари. Но, въпреки всичко останах с усещането, че постъпвам неправилно. Прибрах се в стаята си. Заврях се под мрежата против комари. Напръсках я и продължих да дишам отровата си.

Имам нужда от полет. Да си проветря главата.
Но не е толкова лесно по време на военно положение и подозрение към чужденците. Може да имам проблем с тълпата, а после и с полицията. Може да ме изгонят от Етиопия, като оня западен журналист, който много обича Етиопия и истината, но сега гледа тъжно от Найроби. Все едно, че имам един единствен куршум в цевта, който трябва да използвам възможно най-точно. Да се добера до някой старт възможно най-незабележимо, да летя високо и далече, където да кацна пак възможно най-незабележимо.
Залагам на Джинка.

Джинка

Автобусът за Джинка бе стар и неудобен, но какво значение има рамката ако картината е пълна с планини, небе и облаци. Крайбрежието на езерото Чамо бе хипнотично: кротко плаващи рибарски лодки покрай стърчащите от водата дървета, разпръснати като от ръкатата на сеяч и всичко това на фона на изгряващото слънце.
С отдалечаването на планините, земята бързо изсъхна, покрита с борещи се за живот горчиви и бодливи храсти.
Конзо бе ветровит прашен град по пътя за Мояле и Кения. От него на запад пътят за Джинка пресича няколко планински вериги и горещите низини между тях. Там, където минава река има градини с лук, домати, кафе и манго. След тях бързо идва сушата. Кацалки има, но около планините горчиво-бодливият килим се сгъстява и не става ни за излитане, ни за кацане. От един момент нататък водата става кът, скотовъдците сменят земеделците и гледаш разпръснати стада с биволи с огромни рога и пъстри кожи да щъкат насам натам. До един прашен кладенец двайсетина скупчени стада търпеливо чакаха своя ред за водопой. Момче с лък и стрели се шмугна в храстите.
С набирането на височина преди Джинка, терена отново позеленява, а с напредването на деня облаците напращяха. Бяха навсякъде - над планините на север, над низините на юг към езерото Туркана и кенийската пустиня. Шахматната дъска отгоре не бе лесна за разчитане - хем имаха връзка с планините, хем някакви конвергенции рисуваха техният живот.
Джинка е среден по големина град в подножието на планините на север. На юг и запад терена пада в посока Кения и Южен Судан. Натам свърша цивилизацията и почват паркове с разнообразни номадски племена, които живеят както в праисторически времена.
В автобуса имаше един от тях. Беше толкова грозен спрямо Барби стандартите, че ми ставаше красив със своята уникалност. Високи и широки скули с издължен нос и лице. Резонансната кутия бе малка и значително по-тясна от скулите, а тилната издатина на черепа му бе над нивото на ушите. Линията на очите му бе подсилена от дълбоката бръчка в основата на носа. Гледаше безизразно, сякаш пет пари не даваше за суетенето на цивилизацията. Бе наметнат с избеляло шарено одеало, под което се подаваха най-тънките прасци, които съм виждал. Водеше го един младеж, вероятно синът му, който през всички полицейски проверки успяваше да го прекара само със своята лична карта.
Югозападна Етиопия е антропологичен Ноев ковчег, жив музей на човешката еволюция. Даже красивите етиопски лица почнаха да ми стават скучни...
Съседа в автобуса ме упъти към пансиона НАСА, но цената от 570 бира (20 лв) ми се стори висока. Любезно ми препоръчаха по-евтин хотел, но преди това реших да хапна в ресторанта им. По средата на пицата се появи един тур гид, който ме пробва за потенциален клиент, но му казах, че не ме интересуват Омо вали племената, заради които идват туристите в Джинка. От други чужденци бях чул, че племето мурси били агресивни, а той се запали и почна да обяснява, че туристите били виновни, не разбирали културата им и променяли начина им на живот. Последното се оказа вярно, защото друг местен после ми каза, че децата вместо да ходят на училище предпочитали да си рисуват телата и лицата и да се правят на интересни за чужденците, които плащали да ги снимат. Възрастните харчат парите си от снимките основно за алкохол и като свърши стават лоши. Озлобяват се към съседните племена и чужденците. Има случаи да спират колите посред пътя и под заплаха да пребият пътниците с камъни да им оберат парите. Ще е приключение ако кацна там. Един полицай от Джинка каза, че можело да ме застрелят. Българите също казваха, че може да ме застрелят ако отида в Етиопия. И хората от Адис казваха, че може да ме застрелят ако отида в Джинка. Колко лесно се произвежда страх от непознаването! Колко лесно се умножава страха с мързеливо обобщаване. Колко лесно се бори страха с познание, с работа.
Въпросният тур гид много се запали от идеята ми за летене, но когато по-късно го помолих да отидем в полицията за разрешение изведнъж му се появиха ангажименти и направо ме посъветва да не се опитвам да летя в условията на гражданска война. Нямаше добри отзиви за другият гид - Кукулу, който ми бе препоръчал Кали от Арба Минч.
Вечерта изпаднах в размисъл. Новините не бяха добри. Етиопия обвиняваше съседен Южен Судан, че снабдява тигрийците с оръжия. От местните също чух подобни слухове, въпреки че ми се струва невероятно през толкова много проверки, че и през фронтовата линия. За 250-те километра между Арба Минч и Джинка ни спряха около 10 пъти за проверки на документите и багажа. Летенето в Етиопия ми се струва все по невъзможно. Чух се с Айзък, който предлагаше да идвам по скоро към Кения, където имало добре платена тандемна работа. Отделно, в ООН се събирали спешно да решават за войната в Етиопия. Всички африкански държави са против, но България е гласувала за. Нашите пак играят по чуждата свирка. Не стига, че си продават тихомълком оръжията ами изведнъж се разтревожиха от последствията. Ако не искат още имигранти, то България и Европа би трябвало да подкрепят етиопското правителство или поне да не оказват натиск и отслабват избраната от огромна част от населението власт. Справка Сирия, Либия и т.н. Като общувам с местните забелязвам едно облекчение като разберат, че не съм американец и че няма нужда да ме считат за враг.
Дълго мислех през нощта. Рано сутринта се чудех дали да не си хвана автобуса наобратно. Да се вслушам в предупрежденията и съветите на всички да не летя по време на война. Да се пусна по безопасното течение.
Но дали ще дойда друг път в това далечно крайче на Етиопия? Пробвах ли всички възможности? Дали няма да изпусна полъха на вятъра, гледката към някой интересен облак.
Спомних си за Кукулу, който знаел всичко и можел да уреди всичко. Нека пробвам още един ден в Джинка. Обадих му се. Трябваше да се срещнем в хотела, но той ме намери в един ресторант, без да съм му казвал къде съм.
Кукулу е на около мойте години, среден на ръст със слабо телосложение. Късата брадичка му придаваше издължено, дори дяволито изражение на лицето. Зъбите му бяха потъмнели от дъвченето на чат. Погледът му бе леко налудничав, но проницателен. Допадна ми. Усетих нещо познато. Я от дядо ми, я от себе си. Лудостта бе само прикритие. Временен отдушник на нереализиран потенциал.
Казах му, че искам да летя от планината до село Сенегал. Не знам дали разбра това за летенето, но каза че няма проблем. Спазарихме се да ме води за 1000 бира. Поиска ми половината за нафта и изчезна. Отидох в хотела да си взема багажа и той се появи с една моторетка.
Стори ми се, че няма опит с карането на мотор, а и не изглежда много силен в ръцете. Докато се усетя взе една дупка с по-голяма скорост и в следващия момент паднахме на земята. Изтупахме се от прахта, каза че раницата ми много се подмята на гърба ми, но се съгласи аз да карам.
В живота си имам около 300 километра на мотор, последните преди около 10 години. Бях забравил, ще скоростите се сменят само надолу. Едно време първа бе надолу, а втора и трета нагоре. Трябваше ми малко време да зацепя. Учех се в движение. Живеех в движение. Абе май и аз съм като Кукулу - сиромах човек - жив гявол. Имаше някакво приятелско надлъгване между нас.
Пътят бе чер, добре валиран и приятен за каране. Ферми, палми, цветя. Отляво зелена планина с ниви и тераси отгоре. Отдясно море от хълмове.
Стигнахме село Сенегал. Кукулу пита тоя оня нещо, после спряхме пред една от къщите, която се оказа селската кръчма. След 10 години тук ще бъде пъпа на града.
Разбрахме се с момчетата да отседна в къщата им за 200 бира, а за още 300 едно да ме води горе в планината. Освободих Кукулу да се прибира в Джинка, а за мотивация показах на момчетата ТВ клипчето с полетите от
Сендафа. Типично по момчешки те се запалиха по идеята за летене и вместо един вече имах трима водача. Прекосихме една студена река и почнахме да катерим стръмното нагоре. Сменяхме се с раницата; въпреки че бяхме над 2000 метра бе горещо. Вятъра бе крив на ЮИ склон, духаше от към низините на СИ.
Подминахме човек, който жънеше стръмна нива с теф и към съседната долчинка се откри вълшебна гледка - зеленина, поточе, палми, цветя. Толкова бе хипнотично, че ми се дощя да зарежа летенето и да си опъна хамака в горичката сред уханието на цветята и песните на птичките.
Чу се вик. Един човек тичешком ни настигна, изобиколи и препречи пътеката. Момчетата обясниха, че трябва да се върнем. Тъкмо бяхме наближили старта. Бяха разочаровани. Казах им, че не можем да спорим с човек с автомат в ръцете и тръгнахме наобратно.
В кметството се бе събрала тълпа. Вкараха ме в тясна стаичка, предложиха ми стол, а срещу мен седнаха четирима мъже, които заплашително извадиха тефтери и химикалки. Очите на шефа наподобяваха очите на носорог.
Айде пак се почна. Въпроси. Отговори. Филмче с парапланеризъм. Паспорт. Виза. Преглед на багажа.
Дойде полицията. Пак преглед на багажа. Следващия път трябва да скрия по-добре оксидирания си комбиниран нож, че изглежда твърде военен.
Изкараха ме навън. От едно тясно прозорче се подаваха главите и ръцете на трите момчета, които ми махаха за поздрав - явно от ареста. Един господин с изненадващо светло и европейски изглеждащо лице и дредлок прическа ми предложи да смръкна някакъв кафяв прах. През цялото време мълчеше като мъдрец и гледаше като шаман, та се почудих от къде знаеше, че имам проблем с носа. Тъкмо смръквах и полицая зад мен извика "Недей! Това е гадна дрога". А шамана се подсмихна и си смръкна, въпреки гнева на полицая.
Помолих да пуснат момчетата от ареста, платих им за носенето на раницата, натовариха ме в една линейка и потеглихме с полицаите обратно към Джинка.
По пътя забрахме Кукулу, който ме успокояваше с нещо средно между майката им на полицията и че имал съученик полицай.
След поредният репертоар в полицейския участък ни пуснаха да си ходим, ключово бе че изначално не криех намеренията си за летене, наех си местни гидове, бях вече летял в Етиопия, чак по телевизията ме даваха...
Оплаках се на Кукулу, че тоя опит за летене ми излезе 2000 бира, а той ме покани да спя у тях и ме заведе на евтина инджера. Дворът на къщата му бе твърде сенчест. Вътре 4-5 насядали човека дъвчеха чат. Помислих си, че напушеният Кали от Арба Минч ме е пратил в нарко комуната на приятеля му в Джинка. Кукулу ми показа навеса под ламаринения покрив на къщата му. Беше нещо като склад за вуду маски и кукли от племената на юг. Понякога при него отсядали хората от племената, когато идвали по работа в града.
Разума ми отново крещеше да се махам от това странно място, но не исках да обиждам домакина си с недоверие, а и нещо ме караше да му се доверя. При пазарлъците в Сенегал усетих, че не е като другите дето правят комисионни от всичко. Беше обявен за смахнат от обществото, подиграваха му се, но всъщност бе фанатик за истина и справедливост, въпреки несгодите на които го обричаха. Оказа се че има жена - Бурте (портокал). Това ме успокои. Щом има жена всичко е наред. Жената носи нормалност. Поддържа мостовете с реалността. Какво е къща без жена? Имаха пет годишна умна дъщеричка, на която казваше "my son", а тя му викаше Куку.
В двора си бе отделил кътче под една ламарина за един сляп човек, кого хранеше, пък той му носеше вода. Къщата, сега подслон за всякакви несретници, бе наследство от баба му. Майка му го бе изоставила като малък. Не познаваше баща си и това сякаш му тежеше. Не е толкова важно да имаш баща, да те отгледа, възпита, даже да те изостави. Важно е да го познаваш. Ако не познаваш баща си никога няма да намериш себе си, колкото и удобно да си се устроил в този объркан свят. Зад крясъците, заядливостта и грубите думи се криеше нежна душа. Куку бе беден, но се раздаваше безкрай, често за сметка на близките. Сякаш изкупуваше нечия вина. Сякаш с раздаването си щедро рисуваше образа на баща си.
През нощта спах горе долу добре. Сутринта ме събудиха църковните песнопения, примесени с отчетливия призив от джамията. На развиделяване птичките запяха дружно, хората се разщъкаха, някой подвикваше, загадъчно ехо го следваше.
За да продължим с опитите за летене, Куку ми препоръча колегата си Дани - симпатичен добре сложен младеж с тъмна кожа и светеща усмивка. Леко заекваше при по дълги изречения, което му придаваше искреност. Спазарихме се за 1500 бира.
Дани се оказа син на шефа на племето Ари, което живее в селата около Джинка. Може би затова бе пълен с увереност, че ще получим разрешение за летене.
Така и стана. Първо отдела по туризъм към общината, после друг отдел в съседното село. Един началник, втори, одобрение от полицията.
Трябваше да платя такса от 1100 бира за нещо, но му казах, че изпускаме времето за летене и той взе командирско решение да действаме.
Качихме се с мотора му на планината с антената до Джинка. Пътят минава през едно силно наклонено футболно игрище. Дани познаваше всички. Всички бяха роднини.
Стигнахме до стартоподобна нива. Вятърът бе хубав. Подготвих си екипировката. Излетях и зареях наляво, където очаквах по-добро издигане. Поддръжката бе неравномерна, защото бе примесена с термики, които за съжаление свършваха бързо и не ставаше за изваждане на високо. Отгоре облаците изглеждаха добре, имаше отчетлива конвергентна линия отиваща далеч на ЮИ, но по краищата й имаше разпадащи се облаци, дори леки извалявания. Долу бе изцяло засенчено с тук таме рехави слънчеви петна, но като цяло бе удавническо. Когато склона спря да работи пуснах на изток покрай пътя за Конзо, където имаше повече слънчеви петна. Полетът ми отприщваше виковете на местното население отдолу. От къде имат толкова енергия тия хора? Опитах се да избягам от звуковата вълна, която създавах. Дано поне да откъсне читава термика. Побълбуках насам натам, имаше интрига, но не исках да се отдалечавам прекалено от пътя и кацна, обсаден от голяма тълпа по време на гражданска война.
Харесах си няколко ниви между къщите и дърветата. Вятърът бе неопределен, но го имаше. Направих няколко хаотични завоя да се вместя в поляната, пуснах срещу предполагаемата посока на вятъра, някой ми извика отстрани, на метър пред очите си видях жици, дръпнах спирачките и тялото ми мина под тях. Очаквах да ме спрат, но те ме последваха. Паянтовите им стълбове бяха подали. Уплаших се да не паднат върху мен, опитах се да отскоча, но нямаше как като съм в сбруята с преметнато през жиците крило. Кабелите увиснаха на метър от земята. Бяха изолирани и не се получи токов удар от събирането им.
Тълпата крещеше и тичаше към мен от всички посоки. Бързо преметнах сбруята през жиците и докато наведен натъпквах крилото в торбата, въздушните молекули започнаха да се подменят с прах. Като се изправих бе малко по-добре, но това бе само началото на тълпата, която прииждаше като цунами.
Изненадах се, когато видях Дани пред мен. Кога бе успял да слезе от планината и да ми последва полета?! Натовари ме на мотора, даде ми крилото на свой приятел и в потока на тълпата отидохме към селото.
Хората бяха екзалтирани, поздравяваха ме и искаха да се ръкуват с мен. Каква гражданска война, какъв тероризъм, какви ти разрешения. Всички тичаха и викаха радостно подир нас. Даже една бременна жена, която с една ръка придържаше големия си корем. Лудница.
В центъра ме натъпкаха в стаята на кмета, а властите направиха кръгова отбрана от хилядата човека около нас. Дани показваше разрешението от отдела по туризъм, но полицейският шеф, същият от предния опит за летене от Сенегал, не бе много щастлив, че му създавах работа.
Пуснаха ни и с мотора на Дани потеглихме към Джинка, екскортирани от около 50 моториста, които радостно свиреха с клаксоните като на сватба. Тълпата тича колкото можа, но скоро се изгуби в прахоляка.
Пътуването по асфалта с мотористите бе като своеобразна победа. Пътят бе наш. Ние бяхме пътя. Усещаше се една свобода, една сила, която може да изстреля Етиопия в космоса. В по-развитата Кения тази моторджийска експлозия не можеше да стане - или щеше да ги е страх от властите или щяха да го направят по кух холивудски маниер.
Почувствах се като рок звезда; опиянението да владееш тълпата, да й отприщиш енергията. Навсякъде по пътя до Джинка хората викаха и махаха щастливо. Не знам дали така биха посрещнали министър председателя си, който бе отишъл на фронта да се бие за тях. Хората като Кукулу мечтаеха да идат до Адис да го видят, но тук вероятно щяха да го посрещнат с респект, може би със страх. Рас тафари.
Мисля, че постигнах целта си в Етиопия. Успях да летя по време на война. Зарадвах хората, въпреки страха и неизвестността. Показах, че белите хора също могат да скачат, даже подлитат. Да са съпричастни в трудностите, а не да идват с парите си и само когато е удобно и безопасно.
ViVa Ethiopia

Първият ми полет в Етиопия в разгара на гражданската война бе доста разтърсващ за Джинка, така че трябваше пак да ида в полицията. Този път се срещнах с big boss, който обстойно проучи случая ми, срещна се с експертите по туризма и разреши да летя след провеждане на информационна кампания сред местното население.
До тук добре, но трябваше да платя 3000 бира за наем на високоговорител с който Дани да обиколи селата под старта с моторетката си. Цената включваше и някакви местни глашатаи, които да разгласят за моето летене.
Много скъпо почна да излиза летенето ми тук. Отделно, за всеки летателен ден бях длъжен да наема местен гид, както и да плащам туристическа такса на местното село. Всичко в Джинка се третира като туризъм щом си бял. Все пак по-добре туризъм, отколкото тероризъм.
Още в началото подозирах, че ината ми да летя по време на война няма да е евтин, но почти винаги съчетавам моментният си кеф с бъдещ кеф, от който ще намажем всички. Знам, че ще работя цял живот, така че подбирам да работя това, което ми е интересно и приятно, което ме развива. Това, понякога разочарова околните, които очакват да получат същите нива на отдаденост, както това в което съм се фокусирал. В това отношение съм гаден егоист и все по-трудно ми минава призива "нека всички да се стремим към високи цели", хем да се жертваме за тях, хем да се наслаждаваме на пътя. Да крадем яко от живота, но без да трупаме. Уж се раздаваме, но всъщност се освобождаваме овреме от вредните за здравето излишества. Така ставаме перфектни животояди. Ядем и серем живот, а смисълът е някъде по средата…
Пак се отплеснах. Та за цената на летенето в Джинка. Дойдох тук с малко пари, надявах се да изкарам нещо от тандеми, но няма на кой да се сърдя, такива са времената. Събрахме се с тур гидовете Кукулу, Мамо и Дани. Обясних им че парапланеризмът в далечната Джинка е неконкурентен ако трябва да се плащат такси за летене и ненужен гид, за разлика от другите места за летене в Етиопия. За съжаление ще трябва да си тръгна, тъй като ми привършват парите и не смогвам с тия темпове на харчене. Стана ми тъжно за Кукулу и Дани. Така се бяха запалили по идеята за летене. Толкова всеотдайно се бореха с пречките. Сякаш ги предавах.
Накрая стигнахме до следния компромис. Засега ще летя само от Горгоча и така ще спестим от информационна кампания за Сенегал. Дани ще ми бъде гид и шофьор за 500 бира, което е нищо в предвид, че наема за мотор е 300 бира на ден, а аз може да кацна далече. 300-те бира ежедневна такса летене за селото стават 1500 бира еднократно за неограничен брой дни и полети. Дани също помогна да намалим цената на хотела от 350 на 250 бира. Ако всичко това отпуши занапред летенето в Джинка, то си струва цената и усилията. Времето и перспективата винаги са ми били по-скъпи от парите.
На другата сутрин дадох 2300 бира на Дани, той нае високоговорителя, обиколи селата, върна се в 11 и потеглихме за старта. Даже викна още едно момче, което да ми качи раницата отделно, гратис.
След опита от предния полет, този път подбрахме по-висока нива и по-близо до най-високата част на хълма. В бъдеще може да се разчисти разстителноста около антената и да стане голям хубав старт.
Първоначално, мислех да пропусна този ден за летене, защото метеоблу даваха крив вятър от З, а склона гледа на ЮЮЗ. Предвид високата цена на полета, трябваше да подбирам само перфектни дни, но тъй като не исках да убивам вълната на ентусиазъм на моите другари и тъй като го даваха дъждовно следващите два дни, то реших да рискувам.
Вятърът бе челен и поривист. Пред антената мина яка вихрушка – явно вихрушките не са запазена марка само на равнината. Предния ден една мощна вихрушка поседя и регенерира 3-4 пъти на главната улица в Джинка. Още си спомням как лани в Адис една вихрушка изстреля като тапи от шампанско три големи чадъра от заведение на около 200 метра. Явно не е здравословно да се каца по средата на деня, по добре да си седиш в базата на сефелък.
Излетях в затишие. Силно низходящо пред старта леко ме притесни дали ще стигна кацалките, но после дойде възходящото и полека напипах термиките, които се събираха над старта и стигаха до облака отгоре. Качването бе тясно и силно – усредненото понякога достигаше до 6 м/с. Циклите бяха бързи и докато се наместя под някой облак той спираше да работи. Накрая се добрах до базата на около 3300 (стартът е на 1800, а равнината на 1400 м нмв) и отпраших да проуча другия старт до Сенегал, за който не ми стигнаха джобните. Оказа се, че набелязаният старт там е твърде близо до дълбоката низина на С, която бе твърде ниско (1000 м нмв) и го обливаше със студен въздух, подобно на морски бриз. Хубавите облаци и термики са по-навътре, в сърцето на планината, към съседното село Бако на върха на планината, до което има път и ще излезе и старт. Набрах се над Бако, базата не бе висока, защото бе преваляло предният ден. Влязох още по-навътре в планината. Разпознах един красив остър връх от виртуалните ми полети и проучвания в Гугъл Ърт. По нататък, към Саула, 3200 м високата планината чешеше корема на облаците. Също така имаше опасност да се навра в някакъв ветрови капан и да не мога да изляза от планината. Важно бе да кацна там където правихме информационната кампания, за да не дразня излишно властите. От високата планината на юг тръгваше дълга облачна улица на юг, набелязах я за следващия път и се върнах западно от Джинка с идеята да съм по-далеч от летището. Над затвора бе леко стабилно. Вероятно заради по-ниският и зелен терен качванията бяха слаби и накъсани.
Пресекох бързо глисадата и на границата на парка Маго се извадих отново, на югозапад ме мамеха сочни кумулуси, но пуснах на И, успоредно на полосата, по границата на парка. През това време Дани ми е звънял защото си е мислел, че съм твърде навътре в пустошта. В парка кацалки има тук там около пътя и покрай сухите реки. Останалото е килим от бодливо горчиви храсти и дървета. Има диви животни и донякъде опитомени хора с пушки.
Летях срещу 5-10 км/ч насрещен вятър и въпреки силните понякога низходящи намерих следващото качване на логичното му място, до хълмовете източно от летището. От облака отгоре тръгваше мощна конвергенция, право на юг, дълбоко в пустошта. Без пътища и лесни кацалки в горчиво-бодливия килим. Идеално за осмислящо живота приключение.
Когато чета за разните племена в Етиопия, пък и по света ми прави впечатление, че при всичките има ритуал, отчетлив преход, когато момчетата стават мъже. Същевременно, в нашите уж по-развити общества това липсва и може би затова сме залети с инфантилизъм на всякакви нива. Няма значение на колко си години, дали изкарваш повече пари от родителите си, дали си купил жилище, колко деца или жени си имал, колко страни си обиколил... Едно време, изкарването на казармата бе нещо като признак за мъжество. В някои по-затънтени села дори бе трудно да ти дадат булката ако не си ефрейтор или младши сержант. Сега някои бленуват за връщането на задължителната военна служба. Да си отглеждат патриотчета. Да промиват мозъци. Не бе! Направете го заради хората, не заради електората. Няма нужда да е облечено в армейски простотии. Покажете ми гордостта на Стара Планина, накарайте ме да я заобичам и с радост ще умра за нея, вместо да тропам по плаца или да стоя мирно. Безсмислено е да се преподава насилствено дисциплина. Тя не трябва да идва отвън, защото създава роби или изроди. Дисциплината трябва да идва отвътре и в това отношение дивите племена са по-напред от нашите уж по-развити общества. Та, парапланеризмът дава чудесни възможности за възмъжаване. Колкото по-добре летиш, толкова по-навътре можеш да влезеш в пустошта. На културен обмен и ускорен курс по общуване с племената. На контролно по себепознание и естествознание сред природата…
Далеч на изток дремеше облачна пелена, а преди нея нямаше кумулуси.
През целият полет се усещаше СИ вятър, въпреки прогнозите за приземен З вятър. В Джинка забелязах един нов тип конвергенция. Класическата е среща на две противоположни въздушни маси. Тука, пък и в цяла Етиопия, преобладаващият вятър е от СИ и само в подветрените части на отделните планини или на общото планинско извисяване на Етиопия може да се получи противоположен З вятър. Предполагам, че той е повече с анабатичен, отколкото с роторен произход, защото е по-скоро приземен, а противоположният СИ над него обхваща почти цялата зона на пограничният слой. Това може би обяснява ранното усилване на вятър в Арба Минч и следобедното му утихване. Сутринта това е геострофният преобладаващ СИ, който е като катабатичен вятър за З части на Етиопското плато през нощта с намалено сечение, който е и допълнително усилен от малкото триене над обширното езеро Абая. През деня падането на терена в З направление създава анабатични З ветрове, които се противопоставят и забавят И ветрове. Отделно мощните термики и облаци разширяват пограничният слой и му увеличават сечението до около 4-5000 метра. Освен анабатичен и роторен произход, противоположният на геострофният З вятър може да се дължи и на скок на уплътнение – когато поток се спуска по даден склон, при достигане на критична скорост или при критично разширяване на сечението си, той подскача нагоре подобно на вълната зад камъка в река. Това смущение може да инициира конвергенция, да отпуши голяма възходяща зона в горещата и нестабилна част на деня. Така, вятърът си запазва основната посока от И за по-голямата част от потока, а конвергенциите се образуват навътре в низините към Кения, без съществена помощ от планините или З склонове. Наблюдават се и класическите конвергенции от събирането на СИ потоци след разделяне и заобикаляне на големи масиви като планините Бале, но те са успоредни на СИ поток, а не перпендикулярни както предходните случаи. Въобще района на Джинка е най-голямото свърталище на конвергенции на глава от населението, които се проявяват с различни мащаби и си взаимодействат помежду си. Очевидно, голямата конвергенция благоприятства създаването на по-малки конвергенции. Още един ефект за конвергенциите се получават от голямото струйно течение от Кенийската граница на юг с пик около езерото Туркана. По тази линия И-З няма планини от Индийския океан, Сомалия, Кения, Уганда и Южен Судан. На С са етиопските планини, на юг са Маунт Кения и Керио Вали. Това струйно течение допълнително подсилва низходящите и затова теренът отдолу е полупустинен. От това струйно течение се отделят по-малки струи, които завиват в посока етиопските планини като ги захранват със сух и горещ въздух. Завиванията на потока също благоприятстват конвергенциите.
Айде пак се отплеснах. До къде бях стигнал. А, да. Та отказах се да приключенствам на юг и отидох на ССИ към една стръмна, висока и гориста планинска верига. Пак пресекох глисадата на летището, полета от Адис каца 11:30, а за Адис излита в 12:50. Прицелих се в задната точка на заприщване на планината, намерих си термика, полетях малко в конвергенцията над веригата, срещу вятъра, но нямаше облаци да продължа напред. Върнах се по вятъра към селото Ари, за да ударя едно рамо на сутрешната информационна кампания. Затънах достатъчно ниско за да ме видят и да подсиля инвестиционният ефект, но над едно седло пак се извадих до базата. Оформи се тлъста облачна улица на север, преди дълбоката котловина. Отидох до ръба й и се върнах. Помотах се около Джинка. Нямаше кацане. Всичко отиваше нагоре. Можеше да ходя, където си поискам. Потърсих низходящо. Пробвах с уши. Накрая снижих и отидох до старта на Горгоча. Да го пробвам как работи късно следобед. И там нямаше кацане. Конвергенцията си седеше над него цял ден. Можеше да се рее до тъмно (следобедта обръща местен ЮИ вятър). В долната половина на склона имаше 1-1.5 м/с термики с които можех спокойно да се извадя до базата.
След малко шоу за публиката кацнах сред фермите под старта. Куку бе сред първите. Тълпата не бе голяма и агресивна. Явно информационната кампания е проработила. Дани дойде с мотора. На главният път ме чакаше полицейска кола. За разлика от мен, хич не бяха доволни от моя полет. Бяха ги побъркали с различни обаждания в околията, все едно са под масирана атака … на чужденеца с парашута. Дани бе леко угрижен, но Куку бе щастлив. Хората в Джинка почнаха да схващат възможностите на парапланеризма. На някои не им харесваше твърде голямата свобода, други онемяха от изненада, трети просто бяха щастливи. Полетът ми усили вътрешното състояние на хората. Дилърите на страх реагираха със страх, тесногръдите се свиха, а широко скроените разпериха криле…
В полицейският участък поискаха нещо материално, нещо веществено за което да се хванат. Трябваше да си направя хартиено цветно копие на паспорта, на електронната виза, на IPPI картата. Задържаха ми екипировката. Пуснаха ни да си ходим. Дани спомена нещо за почерпка на полицаите, та му дадох 800 бира доволен от хубавият полет. Понеже в събота big boss почиваше, трябваше да изчакаме понеделник. Добре, че времето бе облачно, пък и трябваше да си почина и да опиша приключенията си.
В понеделник се оказа, че има още един big boss с по-лъскави пагони, но с по-смотан кабинет и криво иззидана врата. Предполагам, че когато живота ти минава покрай нещо криво, почваш да се изкривяваш и ти. Сигурно затова избягваше погледа ми. След неясноти и размотавания, във вторник big boss ми освободи екипировката. Трябваше да дам още 800 бира за размотаването на полицейската кола след мен. После Дани дойде тъжен и каза, че не може да летя докато не изкарам разрешение от главният офис по туризъм на Sothern Nations and People, който се намира в Хаваса, на 500 км и два дена път от Джинка.
За нищо не съжалявам. Можеше да съм по-скромен с последния си полет, можеше с поредица от полети да увеличавам като с чаена лъжичка продължителността, височината и разстоянието на полета. Ама как да устоиш на тия кръшни термики, високи бази и сочни конвергенции? Как да не вляза по-дълбоко, когато вече съм вътре!?
Важното е, че открих едно от най-добрите места в Етиопия за затворени задачи. Никъде не съм летят толкова разнообразен терен – планински вериги, хълмове, долна земя, горна земя. Джинка е като опашката на дракона – това е крайната точка на съприкосновение на етиопските планини с преобладаващия СИ вятър и времето е различно всеки ден. Всеки ден става, но дъждовният период свършва по-късно тук. По-зелено е. Предполагам, че като изсъхне през януари и февруари ще е по-добре. Някой ден ще летим към дивите племена в пустошта.

p.s. Тигрийците обявиха, че се прибират в Тигрия. Може би скоро ще има мирни преговори.

p.s. току що ми се обади Мамо с туристическата фирма в Джинка (More See). Говорил е с big boss на дълго и широко. Оправдавал му се е с извънредното положение. Хората в Джинка питат за мен. За една седмица приключения с Дани и Куку създадох истински приятелства, които не са базирани само на личен интерес. Посях семето на летенето и свободата.

p.s. Хотела ми в Арба Минч е с хубава гледка към езерото. Не ми е толкова важно дали ще летя скоро, колкото това да бъда тук. Почнах да схващам смисъла на думата well being, ама не в оня лъскавия, комерсиален смисъл. Утре ще си наема мотор да огледам един два старта в село Дорзе в планината с едни интересни къщи.
Музиката от 70-те и 80-те с която ме е заредил Ясен някак си пасва на атмосферата. Имам чувството, че преживявам хипи движението в Америка от 60-те с тези искренни срещи с тези цветни хора. На Запад това отшумява, заради натрупването на разделение, касти и групички по интереси. Там специализират в нюансите на сивото. Тука има някаква свобода, някакво чувство на равнопоставеност, на бъдеще във всякакви посоки, независимо колко сме бедни и богати, умни или глупави. Въпреки войната и театъра с властите, енергията на живота тук и танца с летенето ме карат да се чувствам като във филма "Коса" на Милош Форман.

Морето от хълмове до Сенегал, Джинка:


Терена източно от Джинка:


Североизточно от Джинка:


Северозападно от Джинка, към Саула:





Cumulus Ejuaculaticos


3D визуализация на полета от Горгоча, Джинка:
https://ayvri.com/scene/49j7lv0zke/ckxb ... 6kr30ryad5

Реакциите на Америка и Европа спрямо гражданската война предизвикаха движението "#No More".
Никога повече чуждестранно вмешателство в Етиопските и Африканските дела.
Имаме нужда от вашите пари и хуманитарна помощ, но не ни спирайте да се убиваме един друг. Така работи Африка и Природата. Порастването никога не е гладко и безболезнено. Да бъдеш силен, да станеш мъж често изисква да пролееш кръв, да пожертваш слабия...
Тези стикери могат да се видят по много коли в Адис и големите градове, но същото отношение се чувства и в далечната провинция.

Напомня ми на "I'm staying" стикерите в Южна Африка от преди 10 години, когато белите масово напускаха заради ксенофобията и насилието срещу тях.

Рисуване на гълъба на мира:


По-добре е да кажеш "Съжалявам!" отколкото "Може ли?"
все още нямам разрешение за парапланеризъм по време на войната
разчитам на гълъба на мира да ме пази от куршуми,
повече отколкото парче хартия в джоба.

31 Декември 2021: Супер платото североизточно от Адис


31 Декември 2021: Летене без каска за да няма излишни въпроси при полицейските проверки на багажа по пътя между Дебре Сина и Адис:


31 Декември 2021: След Дебре Бирхам, преди края на планините на изток


31 Декември 2021: Нов рекорд на Етиопия: Сендафа - Дебре Сина. Дебре Сина е където бе спряно нашествието на тигрийците преди 3 седмици. Дебре Сина е климатичната граница между въздушните маси на Индийският океан и Африканският континент. Забележете 1500 метра разликата между базите на облаците в едната и другата въздушна маса. Полета е ценен и защото Дебре Сина често е ветровита, студена или покрита в облаци. Нарочнох кацнах на около 3200 м във висока и обезлюдена планина, но близо до асфалта за да си хвана бързо стоп наобратно и същевременно да избегна излишни разправии с властите и евентуално прекарване на Нова Година в ареста. Освен малко бабуини и реещи птици имаше двама овчари, с които споделих шоколада си.


3D визуализация на полета:
https://ayvri.com/scene/49j7lv0zke/ckxw ... 6kaj6hazju

1 Януари 2022: Платото между Сендафа и Алету:


1 Януари 2022: Летене за мир в Етиопия!
Въпреки войната и естествения подбор, хората и птиците в Африка изначално са миролюбиви и любопитни. Този приятел си поигра около мен за 20 минути и понякога излизаше напред да ми покаже да не се занимавам с дреболии, а да търся силното напред. Напред и нагоре!

Летя на самолет – кеф
Двигателят спря – кофти
Имам парашут – кеф
Не се отвори – кофти
Отдолу - купа сено – кеф
На купата - вила – кофти
Идва линейка – кеф
Ама след два часа – кофти

Тъкмо свършиха парите и се появи тандемна работа. Естествено, разрешенията за летене още се бавят. Облитането на Сендафа по Нова Година и подготовката на местното население засега са ненужни, защото ще трябва да летя от другия ни старт – Цепката на края на каньона. Дано местното население не вдига много аларма. Неделя е все пак – ден за църква, няма движение и хората не щъкат много насам натам.

Първият пасажер обаче се разкрещя като луд и не спря докато не кацнахме. Помолих другите да са по-тихи, че да не си помислят местните, че чужденеца с парашута садистично измъчва етиопците с това летене.
На предполетния инструктаж обясних на пасажерите как ще протекат полетите, какво се иска от тях, какво да очакват. Тъй като жената и мъжа, които дойдоха с тяхната си кола, нещо даваха зор да летят по-рано, защото имали работа в Адис, то аз натъртих да не ми дават зор, да ме оставят спокойно да преценявам вятъра и да подбирам с кой пасажер да летя, според теглото му и силата на вятъра. Обаче след емоционалният първи полет, те отново настояха да летят преди другите. Отново им казах, че предпочитам да летя с по-лек пасажер, но не бях достатъчно категоричен. Не мога да бъда самоуверен и властови тип, когато непрекъснато завися от вятъра. Пасажерите, явно успешни в своя бизнес начин на живот, усетиха моето колебание и се възползваха от него. Само че вече излизахме от света на хората и навлизахме в света на Природата, където важат други правила, където се изисква друго отношение, където трябва най-малко да бъдеш по-смирен. Покрай вятърничавата си работа съм станал почитател на арабското – inshallah – ако е рекъл Бог.

Излитането бе добро, въпреки че пасажерката бе късокрака и възпълничка. Отлепи ни преди ръба, което ми спестява драмата от това някой да се уплаши от седемстотин метровата бездна, да се запъне на ръба, а крилото да ни повлече нанякъде. Но след излитането, нещо нямаше поддръжка както при първият полет и въпреки че проверих дежурните места разбрах че ще се каца на дъното на каньона. За втори път ще ми е и хич не ми харесва – вятъра все те изненадва с нещо, има низходящи, скоростите са големи, пълно е с тераси и камънаци. Уж се целя по главната ос на каньона, уж трябва да има преобладаващ долинен вятър, ама…
През това време пасажерката си правеше селфи видео и обясняваше колко як е полета. Опита се да ме вкара в сценария си, но погледът ми скоростно обхождаше тая тераса, оная, другата, ако може по-близо до пътя. Най-ангажиращо е, когато в движение трябва да си закова вниманието върху листата на това или онова дърво за да разбера вятъра.
За съжаление, колкото повече затъвахме, толкова повече изчезваше вятъра. Но дори и безветрието ми е проблем за тандемно кацане с 38 квадрата крило в редкият въздух на 2000 метра и пълните с камънаци тераси.
Стори ми се че видях нещо като пушек. Насочих се към него. Оказа се че едно магаре се въргаля в праха. Нивите наоколо не бяха най-добрите, но информацията щеше да ги компенсира. Забелязал съм и у други пилоти една зависимост, даже фиксация към ветропоказателя. Не само жените, но и пилотите трябва да се борят за еманципация, защото зоната на обхвата на ветропоказателя не винаги е най-добрата зона за приземяване…
Магарето вдигна още малко прах. Почти нямаше вятър. Едва можех да определя нещо като посока. Номера със задържането, отпускането и плавното изравняваме, който правим на Сопот, нямаше да мине в тия условия и терен. Скоростта си бе все така голяма, та реших да кацнем в разпиляната купа сено по средата на една от терасите. Получи се сравнително меко, но пасажерката извика нещо за крака си. Разровихме сламата. Опитах се да я изправя, под нея имаше дръжка на вила, която я бе пробола в долната част на крака, около пищяла.
Дупката от раната бе дебела и дълбока, но не кървеше обилно като от разкъсан кръвоносен съд. Вероятно острието на вилата бе спряло в костта. Пасажерката бе по-скоро учудена, отколкото пронизана от болка. Препоръчах й да не пипа раната, а да остави кръвта да тече, за да се промие от само себе си. Надойдоха местните селяни, които състрадателно предлагаха да превържем раната с някакви мръсни парцали и да я наложат с някакви прашни листа.
Скатах екипировката, помогнах на жената да стане и като я подкрепях от една страна лека полека стигнахме пътя. Писах съобщение на другите да пратят микробуса, обясних им кой път да хванат и си намерих сянка под която да изчакам колата. Пасажерката – Тарик – почна едни безкрайни обяснения по телефона, насочвайки приятеля си към новопостроената църква на св. Тадеос в края на пътя. След малко дойде и приседна до мен на сянка. Наобиколиха ни децата, Тарик почна да си говори с тях, да им показва разни неща от телефона. Поискаха да видят какво има и в моя телефон, та им показах разни клипчета с летене. Настана една почти безгрижна атмосфера, в приказки и от време на време инструкции към колата, която трябваше да ни вземе.

Усетих, че нещата ще се проточат и дори подремнах малко. Помислих си как горе нарушихме някакъв естествен ход на събитията, с тая припряност за летене, с тоя опит да го вмъкнем ей така между другите градски събития. Хубавото е, че когато нарушиш иншаала принципа и нещата се омажат, пак можеш да кажеш иншаала и да потърсиш естествения ход на събитията в новата ситуация. Не вярвам в предопределеността. Разполагаме с изобилие от избори. Непрекъснато решаваме нещо. Но същевременно в живота си и в природата има едни скрити хармонични поредици от причинно следствени връзки, от които не можем да избягаме. Иншаала!

След като разбрахме, че колата няма да дойде скоро решихме да повървим нагоре по пътя. Селяните качиха пасажерката на едно магаре и придържайки я от двете страни потеглихме бавно нагоре. За нея бе като туристическа атракция – поиска да и направя снимки и видео с телефона. Магарето бе дребничко, краката й почти стигаха земята, беше си тежичка. Един селянин дърпаше магарето нагоре с въже вързано за долната му челюст. Тъжен е живота на магаретата в Етиопия. Колко стоически понасят теглото и лошотията на хората. Като Исус. Наричат ги архитектите на планината, защото прокарват най-добрите пътеки, защото минават там където биволите не могат, а конете се страхуват.
Когато магарето се умори, спряхме и изчакахме на сянка. Не след дълго дойде и колата на пасажерката. Потеглихме наобратно, но от време на време трябваше да слизаме и бутаме през по-каменистите участъци. Горе в селото се събрахме в местната кръчма. Похапнахме и казах на останалите да ходим да летим, а пасажерката с приятеля си да се прибират в Адис, където да й погледнат раната и да й поставят инжекция за тетанус. След инцидента и дългото прибиране всички бяха отписали летенето, но решиха да опитаме. Даже пасажерката реши да остане за да може да лети приятеля й. Ангажимента му в Адис бе доста важен – семейна сбирка за годежа на сестра му, но така или иначе бе пропаднал, така че защо пък да не полети. Нали за това бе дошъл тук.

На старта вятърът бе поусилил, но си ставаше. Излетях с поредния пасажер. 15 минути полет и 20 минути опити за кацане. Като се отпуши етиопското небе следобед, всичко тръгва нагоре и няма кацане. Многобройните ми заходи, опити за снижаване и играта с ротора зад ръба на платото изискваха остра концентрация. За капак, пасажерът ми пусна силно някава дразнеща рап музика, правеше си видео селфи и фалшиво припяваше I believe I can fly. Публиката отдолу крещеше възторжено и се местеше хаотично като уплашено стадо овце, а на мен ми трябваше тишина за да мога да чуя вятъра. Да усетя крилото и флирта с ротора.

Разбирам защо някои са издигнали флирта в култ. Да те изстреля от ръба нагоре като тапа или пък да тупнеш отзад е ясно. Магията е по средата, когато всичко е възможно, когато можеш да потеглиш във всякаква посока. Флиртът с ротора на този старт ми действа като наркотик. Мога да му се отдам години наред. Винаги е различно. Роторът е жив и се движи. Хем зависи от силата на вятъра, хем от формата на терена. Представям си вълната, която се образува зад някой камък в реката. Течението може да се усили или отслабне, но вълната си е все там. Тука е още по-палаво заради мощните термики. Като те изстрелят високо нагоре ти иде да зарежеш стреса от ръба и да кацнеш спокойно далеч назад по платото. Но другите пасажери чакат. Източният склон влиза в сянка и почват низходящи. Питаш се дали наистина ротора е толкова опасен? Обширното мощно вдигане отпред прави ли огледално лошо низходящо и ротор отзад или само се променя градиента на вятъра и формата на ротора? Къде се изравняват доброто и злото? Ако се пуснеш по течението никога няма да разбереш. Трябва да се плува, да се рискува, да се правят дисекции на въздуха със скалпела наречен крило.

И така, след поредното излитане и поредното кацане в ротора завърши летателният ден. Всички са щастливи и уморени, най-вече аз. Защото знам какво можеше да стане и какво не можеше. Пасажерите полетяха, вкусиха небето и красивите гледки към каньона. А за мен остана цялата невидима вселена.

Адис – Найроби

След като захлебих с тандемите можех да се поглезя с пица, кроасани и кисело мляко. Направих си ПСР тест за €20. За мой късмет се оказа, че има директен автобус от Адис Абеба до Мояле на границата с Кения. Ако нямаше, трябваше да сменям три автобуса с едно междинно преспиване и при издънка с транспорта можеше да ми изтече валидността на ПСР теста. Освен него, кенийците искат да си задължително ваксиниран срещу корона вирус за да можеш да влезеш или излезеш от страната.
770-те километра до Мояле струват около 15 евро и отнемат около 13 часа. Първите 70 километра са по магистрала, но и след това пътят не е лош и натоварен, като в по пустите южни части шофьорът пердашеше със 120-130 км/ч.
Бях си избрал мястото зад него за да мога да оглеждам за стартове и кацалки, но не го препоръчвам за хора със слаби сърца, освен ако не искат да гледат екшъна от шофирането на първия ред на големия екран.

След Хaуаса, терена става твърде зелен и пълен с дървета от банани, манго, авокадо, кафе и не се виждат хубави кацалки. Тая зеленина продължава около 200 километра и плавно прелива в бодливо-горчивия килим на горещите низини на юг.
Източно по протежение на пътя, 3-4000 м високите планини започваха деня с облачни орографски шапки, които по обед се трансформираха в класическите cumulus humilis – купести облаци на хубавото време. Структурата им визуализираше СИ вятър, който преобладава в Етиопия през зимата. Късно следобеда, в низините се появиха единични зачатъци на кумулуси на около 4000 метра височина.

С отдалечаване от планините и с плавното падане на терена, бодливо-горчивият килим ставаше по-храстовиден. Тук таме има ниви с вихрушки и дори тревисти хълмове, но кацането си остава най-големият проблем тук. На изток към Сомалия, Гугъл Ърт показва уникални текстури с червени, черни и бели почви, но засега ще се съсредоточа върху другите части на Етиопия. На запад, към Конзо и Джинка има повече облаци и кацалки. На юг в Кения бодливо-горчивият килим става все по-рехав и 50 километра след Мояле идва каменистата пустиня, която се простира до вулканичните хълмове и кратери на Марсабит. После пак килим до Исиоло, но той е сравнително рехав с красиви планини на запад по протежение на пътя. От Меру до Найроби си е класическата за Кения зеленина.

В автобуса ни имаше група кенийци, които силно се отличаваха от етиопците, нищо че са съседи. Мъжете са по-грубовати, месести и със сплескани глави. Жените бяха дебели с типичните мюсюлмански дълги рокли и забрадки.
Обаче Тя. Тя бе прекрасна. Дългата бяла рокля бе прилепнала плътно до стройното й тяло. Нямаше сутиен, но за какво й е като гърдите й са съвършенни. Бялата кърпа, която обхващаше косата й подчертаваше тъмната кожа на лицето й. Гладък шоколад. Малко повече тъмно би заличил чертите на лицето й. Носът бе правилен, устните й като парченца портокал, а гънката на шията под лицето бе елегантно издължена напред към брадичката. Въпреки красотата си, етиопките изглеждат болезнено светли, дори болнави, докато тази абаносова кожа излъчваше здраве. Префектен цвят! Ни повече ни по-малко шоколад.
Снежно бялата й усмивка светеше, а очите й – о, очите й – чисто бели с топли кафяви ириси и зеници като врати към вселената. Погледите ни веднага се залепиха. Усмихваха се, говориха си, мълчаха. Играехме си като дете с магнитче. Включвахме се и се изключвахме. Търсихме се и се намирахме. И така, през цялото пътуване..
Естествено, разумът не пропусна да се обади. Да не ми прережат гърлото, че се заигравам с мюсюлманка? В един поглед може да има повече любов и изневяра, отколкото в десетки тайни срещи. Не случайно ги забулват. Мога ли да си позволя 12 камили за зестра? Да не ме накарат да се оженя за нея и да приема исляма? Има много такива случаи – ти само формално стани мюсюлманин, колкото да мине сватбата, пък после цял живот ти натякват, че отстъплението от вярата е по-лошо от неверничеството…
Стана ми неудобно от кенийците покрай нея, а и от останалите пътници в автобуса. Но как да подминеш тази красота и сила? Искам да я рисувам…
Етиопия е пълна с красавици, но като ги погледна образът им влачи ремарке с мисли за деца, дом, бизнес. Даже се шегуват, че като се ожениш за етиопка се жениш за цялата й рода.
С Нея бе друго – без очаквания и разочарования. Просто любов. Тук и сега.
Сеседката Катюша в Сопот пак ще рече „колко глупави са мъжете“. Смее се, но „кой не люби той не знай“, както се пее в една стара градска песен.
Въпреки късите съединения в централният процесор, в една прашасала интегрална схема се намериха няколко позабравени бита информация от времето на дискетите. На листче хартия си написах името и телефона. Сгънах го и зачаках удобен момент.
Заради гражданската война имаше десетки проверки през дългият път към Мояле. Все се случваше да слизаме заедно, но все имаше някой покрай нас и все бе неудобно. Веднъж обаче тя смени тактиката. Изчака да слязат тия зад мен и седна на тяхната седалка, докато се източваше тълпата от автобуса. Проврях ръката си между седалките за да й подам листчето. Не разбрах дали го взе или го изпуснах, защото жената която я придружаваше мина покрай мен и ме погледна. Ей, как са го измислили тия мюсюлмани. Много ги вардят тия жени. Никъде не ги пускат без придружител.
По телевизора в автобуса пуснаха „Боговете сигурно са полудели“. Направих каквото можах. От тук нататък – иншаала.
Пристигнахме в Мояле. Когато съседката ми по седалка стана, Тя подхвърли до мен сгънато листче хартия, подобно на моето. Телефонен номер и името princess Yinah.
Тълпата ни заля. Последни погледи и иншаала.

Каквото й да стане, пътуването бе красиво. Сега трябва да намеря хотела Ейбрахам, който ми препоръчаха от Адис.


Мояле

Докато си събирах багажа разпилян от проверките по пътя всякакви дилъри, носачи, гидове и таксиджии питаха накъде отивам. В такива моменти е добре да не се разкриват картите и да не им се позволява да поемат инициативата. Моят африкански учител Айзък ме е научил да удържам първата атака. Да не им реагирам, да не примигвам и подобно на каубой с един куршум в револвера да се изстрелям в следващото приключение.

И преди съм го писал, но сега идеята намери продължение. От малък имам усет към хората. Като почнах да обучавам ученици на парапланеризъм се заставих да не ги класифицирам, да ги поставям в кутийки, да ги съдя. Твърде ограничен съм да поставям диагнози, а летенето и животът са пълни с изненади. Все пак, определени ситуации изискват бързи решения, а бързият избор между ограничен брой елементи изисква тяхната оценка. Процесът може да се съкрати, ако вместо пълна оценка се съсредоточим само върху това което търсим с всичките му вариации и признаци. Така, вместо да губя време да класифицирам всички в пъстрата тълпа, аз грабнах едно лице, което просто излъчваше доброта. Няма смисъл да си губим времето да изучаваме негодниците, както правеше Лукчо на Джани Родари. Трябва да изучаваме добряците, като брат ми Димитър, да не ги приемаме и игнорираме като удобна даденост, а да ги разпознаваме и насърчаваме.
Изстрелът ми бе точен. Аха да се възгордея от себе си, но знам че иншаала дебне в засада.

Момчето което избрах, не знаеше къде се намира хотела, който търсех. Хванахме такси, а той се оказа съвсем близо. Шофьора естествено се възползва от нашето незнание и поиска по-голяма сума от нормалното. Не искаше да отстъпи и гледаше сърдито. Стремя се да не оставям разочаровани хора след себе си, нищо че разочарованието идва от лакомия и алчност. Дадох му каквото пожела и отидохме в хотела.
Нямаше свободна стая. Моят гид предложи да наемем друго такси и да потърсим друг хотел, но аз му предложих да ходим пеш, а той предложи да ми носи едната раница. Първоначално му бях дал найлоновата торбичка с храната, но явно ще походим доста, така че му дадох раничката си с лаптопа и фотоапарата, а той възкликна „you trust me now!”.
В следващият хотел също нямаше места. В по-следващият също. Ето нова за мен ситуация – в пограничният и криминално изглеждащ град хотелите свършваха, ставаше тъмно, а моят гид сякаш не знаеше къде отиваме.
След последния хотел на края на града той предложи да отидем да спим у тях. Обади се на брат си да купи един матрак и тръгнахме по разни прашни улици към тях. Хем нямах избор, хем ми бе интересно какво ново ще науча.

Даме бе висок колкото мен. Майка му бе кенийка, а баща му етиопец от племето борджи източно от Конзо. Борджи са част от етноса Борана, който се е разпрострял дълбоко в Кения и Етиопия. Баща му бе служил в Кенийската армия и всичките им деца имаха кенийско гражданство, нищо че живееха в етиопската част на Мояле. Даме имаше и етиопско гражданство въпреки, че Етиопия не разрешаваше двойно гражданство. Явно в граничните райони важат други закони. Всяка сутрин сестрите на Даме пресичаха границата и ходеха на училище в Кения. Самото Мояле бе странно поселище. Можеш свободно да щъкаш между кенийската и етиопската част. Въртят яко търговия и далавери. Ако ти трябва печат че си минал границата отиваш в граничният пункт и го вземаш. Все пак не можеш току така да продължиш в другата страна заради проверките по пътя.

Преди години в Мояле подгонени от сушата бяха пристигнали от изток хора от племето гъри. Били много гладни и бедни. Местните от Борана се смилили над тях и им помагали. Обаче гъри бързо се окопитили и завъртели търговия. Настанала война за територия спрямо по-земеделско и пасторално настроените борана. Даме разправя как в най-ожесточените години се изнесли със семейството далеч при роднини, а само той, по-големият брат и баща му останали да пазят къщата. Как свистели куршуми. Как разчитали на полицията да ги пази, защото нямали оръжие сами да се пазят. Как федералното правителство изпращало войски със закъснение, после наставало примирие, а като си тръгнели пак почвали да се трепят. Тези от гъри били големи гадове. Можели да произвеждат пари и си купували коли и оръжия от сомалийците. Постепенно сраженията утихнали. Гъри се наместили в живота на Мояле и сега всичко на изток от главния път е тяхно владение. Аз като външен човек не виждах никаква разлика от това което е от ляво и от дясно на пътя, но според Даме не е хубаво да се моташ при тях…

Домът на Даме бе на около 15 минути пеш от главният път. Състоеше се от две постройки. В едната живееше семейството на баща му, майка му, по-малкия му брат и двете му сестри. Изрази учудване че къщите на запад са разточително големи. В Етиопия е прието къщата да има две стаи – едната е всекидневната, обзаведена с канапе и фотьойли, маса и телевизор. Другата е спалнята, където спи цялото семейство. Готви се на двора или във всекидневната. Тоалетната е в долната част на двора. Когато поисках да я ползвам ми каза да си взема фенерче и да не се плаша от насекомите. Тоалетната бе като банята – дървена конструкция със стени от плат. Тоалетната имаше циментов под с дупка по средата. Навсякъде щъкаха хлебарки. Най-огромните които съм виждал. Какво ли правеха в тоалетната? Спомням си как в „Индиана Джоунс и храма на обречените“ индийците ядяха подобни насекоми. Мммм... Хлебарките затвориха цикъла.

Втората постройка бе пак от две стаи, но с отделни входове. Едната отдаваха под наем на един шивач за около 10 долара на месец. Другата бе за Даме. Имаше нов матрак на пода и два стола. Щеше да се сгодява в неделя.
Когато някое момче хареса някое момиче, той казва на техните, те събират армагани, намират за посредник приятел на семейството на момичето и отиват при тях да я искат за булка. Родителите питат пред всички момичето дали иска да се омъжи за момчето и няма насилие или проблем ако откаже. Обикновено младите са го решили предварително и това със сгодяването и жененето е някаква формалност. Вече няма скъпи зестри като крави или камили. Това е в големите градове, където глобализацията е ускорила темпа на живота. В по-отдалечените и диви местности все още карат момичето да се жени за някой без да я питат за мнението й. Казват, че тогава любовта идва по-късно, но е по-силна, отколкото любовта при свободният избор, която идва спонтанно, но и отминава бързо. В по-селските краища считат, че жената не трябва да работи извън къщи, за разлика от градовете, където има все повече работещи мюсюлманки. Но въпроса за свободата на жената все още виси в обществото и дори се счита, че едва ли не си по-голям мъж ако не пускаш жена си да шари много много извън къщи.

Благодарение на кенийското си гражданство Даме работеше в Найроби като купувач на кожи и доставчик на месо за някаква фирма и активно подпомагаше семейството си със спечелените пари. Той бе платил за построяването на втората къща, бе купил мотор на брат си, сега за годежа плащаше за костюм на баща си и брат си. Оплака се че всеки път като се прибере в Мояле бързо му свършват парите, но такава е съдбата на добряците. Всеки гледа да им се качи на главата.

Седнахме на цимента пред къщата на Даме. Поговорихме си. Посъветвах го да не пие енергийни напитки, защото са пълни с химикали. Макар че бе завършил едва осми клас, той бе любознателен към новите неща. Казах му да не се занимава с криптовалути и търговия на акции, защото ще трябва да похарчи много житейско време за да навлезе в игри, където други определят правилата. Играенето на плейстейшън също е безсмислено. Животът е къде къде по интересен.
После той ми донесе вода и леген да се умия. Ръцете, лицето и краката. Нещо като уважение към гостенина, но и към дома, в който не трябва да се влиза мръсен.

Късно вечерта вечеряхме със семейството. Една тава вкусно приготвен боб с ориз. Солидарно извадих две кисели млека и консерва риба от моята храна. Етиопците са най-споделящото общество, което съм виждал.
На масата седнахме мъжете, а жените чакаха търпеливо в ъгъла. Нарочно се направих на сит за да остане и за другите. Още си спомням със срам как в едно бедуинско село в Синай ми предложиха плодове и аз лакомо изядох две мандарини, без да съобразявам че наоколо е пустиня и хората са бедни. Няма кой да бие нямащите по гостоприемство. Също така, малко ми е странно как някое момче, като по-малкият брат на Даме се храни на масата, а майка му ще чака и ще яде това което остане накрая. По телевизията вървеше сериал, в който турците с „Алах акбар“ разгромяваха лошите кръстоносци.

След вечерята Даме предложи да спя в стаята му, но може и в двора, ако вътре ми е горещо. Миризмата на прясна боя ме накара да избера навън. Постлаха с найлон, килим, поставиха двата нови матрака и легнахме. Даме ми бе показвал снимки на къщата им отпреди години, когато пред нея е имало три метрова стойка в която да си държат храната, високо от хиените. Сега Мояле се бе разраснал и дивите животни бяха прогонени надалеч. Разказваше как пасял козите като дете и една змия ухапала един негов приятел, защото стоял на камък под който имало яйца на змията. Казах му, че змията просто си е пазела децата, но според него тя е изцяло виновна за смъртта на приятеля му. За разлика от масаите в Кения, които считат за грях да убият диво животно, етиопците се считат за пълноправни господари на земята си и покорители на дивата природа.

Небето бе пълно със звезди. Спомних си за момичето от автобуса. Падаща звезда. Мислех за моите приключения в Етиопия. За хиляда звездният ми хотел. Как може да се сравнява с някакви петзвездни в цивилизацията. Как може да се сравнява това което преживявам с това което си купуваш от фалшивата туристическа индустрия. Че даже и звездни степени на стерилност и лицемерие си измислили. Айде сравни го с гостоприемството на моите домакини, с истинското докосване до автентичният им живот.

Нощта бе топла. Спах добре. На сутринта се събудих от много красива песен от местната църква. После Алаа от джамиите. Хората се разщъкаха. Станахме. Закусихме чай с питка и викнахме брата на Даме да ни закарат с мотор до граничният пункт. Сбогувах се със семейството и дискретно дадох 400 бира на майката на Даме. Той вчера бе отказал да взема пари за спането ми. Ако ги дадях на баща му – мъжа в семейството, той можеше да се обиди. Домакинята винаги се нуждае от пари за да движи къщата и трябва да разчита на това, което мъжете не успяват да похарчат за пиене, цигари и глупости.

Граничният пункт бе опит за модерно едновременно съчетание на кенийските и етиопските процедури. Етиопският служител се мота доста с моето напускане на страната. Нямаше вяра на електронната ми виза. Звъня насам натам. Поиска ми документ от плащането на визата. Накрая ми вписа ръчно данните в някаква книга и ми би печата. На изпроводяк каза, че през този пункт не мога да се върна наобратно с електронна виза. Кенийският служител пък ми поиска копие на паспорта. Казах му че вече не мога да се върна в Етиопия за да отида до някой офис. Негов колега го посъветва да не се втелява. Машината за пръстови отпечатъци не щеше да ме разпознае, но накрая ми би печата за влизане в Кения. Никой не се поинтересува от ПСР теста ми, от това дали съм ваксиниран. В горещият, прашен и ветровит граничен град никой не носеше маска. Бог високо, цар далече. Иншаала.

Кенийската част на Мояле бе съвсем различна. Въпреки че е два пъти по-малка, трафика от коли, мотори, автобуси и камиони бе доста интензивен. Хората изглеждаха доста по-агресивни в сравнение с етиопските миряни. Някакъв вървеше няколко крачки зад мен и ми говореше нещо в гърба. Не му отговорих, защото не разбирах какво ми казва, а и считам че е тъпо да говоря обърнат с гръб към някого. Той каза „не ми отговаряш защото съм черен, а ти си бял, а?“. „Мислиш че съм маймуна“.
Даме ми помогна да обменя пари и да си купя билет за автобуса. Отидохме в офиса на телекома Сафариком, но се оказа че не мога да си извадя СИМ карта, защото нямали четец за паспорти. Помолих Даме да ми извади СИМ карта на негово име за да мога да се намеря с Айзък когато пристигна през нощта в Найроби. Автогарата в Ийстлейт била доста криминална. Обещах му, че после ще си изкарам нова СИМ карта на мое име, а неговата ще я анулираме за да не се притеснява.
Отидохме в един ресторант да хапнем. И тук пак лъсна разликата с Етиопия. Седнаха двама на съседната маса, а сервитьора им докара крак от крава и след обезкостяването се оформи звучителна купчина мръвки. Спомних си колко много месо, мляко и чапати ядяха кенийците. Не е случайно че са масово дебели.
Дадох на Даме 10 долара за помощта, казах му че пак ще се видим, благодарих му за гостоприемството и се качих на автобуса. Мисля, че намерих още един приятел...

Според мен през всичките си пътувания в Етиопия и Кения си събрал толкова много пътеписи и снимки, че спокойно можеш да ги издадеш като книга. И тя ще е интересна не само на парапланеристите, а на много по-широк кръг читатели. Лично аз пътеписите ти ги чета на един дъх, някак си по-лесно ги асимилирам отколкото книгата за летенето. Там ми се налагаше да препрочитам някои неща, за да ми станат ясни.

Ники, прави ми впечатление, че летателните приключения вече ги описваш с по-малко емоция и по-рутинен поглед, но това:


Еххх, чаках да се появи пак, но уви...

Петре, парапланеристката еротика е още неразвит литературен жанр, но понякога е добре нещата да останат в сферата на въображението, защото готовите образи, порногрфията, цинизма осакатяват полета на мисълта. Любовтта също е форма на полет, казват че дава крила. Всяко принизяване приземява двете най-велики неща в живота - Свободата и Любовта.
Иначе Ина е блокирана в Мояле, заради някакви документи които чака от Адис. Родителите й са от Южен Судан, родена е някъде на границата с Етиопия. На 9 са я изоставили под попечителството на църквата и са избягали в Кения. Като малка си е мечтаела да лети, а сега си мечтае да пътешества. Била е в Кения и Зимбабве. Разправя интересни истории за Гамбела в западните части на Етиопия. Там в горите живеело някакво племе, които сутрин били хора, а следобед се превръщали в животни. Ядяли хора и се занимавали с магия.
Възмущава се от традициите в родното си племе, където въпреки че са християни, мъжете могат да имат колкото си искат жени без да се отнасят с особено уважение към тях. При мюсюлманите са разрешени максимум 4 жени и мъжът трябва да ги третира равностойно. В племето й, жената няма право да вечеря, докато не се прибере мъжа в къщи, а той понякога се прибира късно пиян, вечерял другаде.
...............

Иване,
и други хора ме съветвам да издам книга, но дори и да имаш готовите материали си е месеци работа по оформяне, редакции, отпечатване. По-добре е да приключенствам докато мога, а когато вече не мога, тогава може да се занимая с преживяне на преживяното и обобщаването му в книга.
Мисля, че сегашната форма на форумно споделяне е доста удачна. Хем нещата се случват в реално време, хем не се мъча да пиша всеки ден глупости като периодично издание, хем и вие участвате по някакъв начин. Този формат може да се развие в бъдеще с по-активна връзка между приключенеца и публиката, но трябва да се отсява плявата и да се поддържа качеството.
Според Учителят приключенията са ми истински, защото ги правя заради себе си, изразявам себе си. Нещо като катарзис, освобождаване. Почна ли да правя нещо по поръчка, заради другите или заради пари, то магията се разваля.
Също така се опасявам, че цивилизацията и глобализацията напредват и ще има все по-малко за откриване. Така че идвайте в Африка, докато е все още девствена за летателни приключения...

Покрай един brainstorming с Учителя, любимият ми пътен знак "Край на всички ограничения" стана акцент на 2022 SkyNomad фанелките:



От Април нататък можете да си ги купите за 30 лева от клуб Скайномад в Сопот, къща за гости nest.bg в Сопот или да си ги поръчате по Еконт на телефон 0899982566 (Дани).

.............

От следващия сезон се очертава доста тандемна работа в Кения и Етиопия. Летенето в Кения е малко по-сложно от България, но работата е добре платена. В Етиопия летвата е висока - работа а е рискова и по-ниско платена, но могат да се правят много полети на ден. На единият от стартовете се излита и каца зад ръба на скалата:

https://vimeo.com/678020135

..................

Вчера отмениха извънредното положение в Етиопия. Нещата отиват към мир.
Югозападна Етиопия се очертава доста интересна за изследване с парковете и племената там.
Момичето от автобуса се оказа права - наистина е имало едно племе, където някой изненадващо зомбира и почва да яде човешко месо.
gallery/albums/userpics/10004/J_AbbinkCannibalisminSouthernEthiopiapaper2008.pdf

Адаш, цял месец те нямаше. Почнахме да се безокоим, а се оказа, че имало опция и да те изядат!!!

Изключително вълнуващо пишеш Николай. Пътеписите ти завладяват с лекотата на езика, непринуденоста с която разкриваш човешките взаимоотношения и респекта към културата на отделните народи, и всичко това на фона на стремежа ни съм свобода и полет!
Продължавай да твориш и ни вдъхновяваш приятелю!