Ами , да... Такива работи повече се помнят от нормалните и хубави полети.
Като се замисля за новоселският баир... Аз там имам със сигурност над 100 полета. При всякакви условия. Но като се напъна, и за зимата се се сещам за един полет...
Отидох една зима в едно мрачно и студено време да летя на новоселският баир. Сам естествено, защото беше през седмицата. Тогава нямах джип, а лека кола. Оставих я долу и за 30 минути се качих горе на баира. Беше около 0 градуса, облачно и мрачно с вятър 5 м/сек от запад. Още разпъвах и започна да прехвърча сняг. Ослушах се малко, но реших, че ще летя, още повече, че колата ми беше долу.
Излетях, започнах да рея и даже се набрах малко над старта. Но снеговалежът започна да се усилва. Хванах курс към долината. Започна да го сипе яко. Нищо не виждах на повече от 10 метра, около мен. Едва си виждах даже крилото над мен в тази снежна пелена... От горе на всичко летях примижал с извърната настрани глава, защото снежинките ме брулеха по лицето и ми влизаха в очите. Не знаех на къде летя, но слизах надолу... Добре, че там под баира няма дървета и храсти... След няма и 5 минути видях тревата под мен, дръпнах рязко спирачките, изскочих от сбруята и кацнах. Изтърсих си крилото и от него изпаднаха най-малко две кофи сняг...
Чак сега си дадох сметка, каква глупост пак сътворих с тъпата си глава.... Ако бях летял, поне още 5 минути крилото ми щеше да се напълни със сняг през камерите на атакуващият ръб. Всичкият този сняг щеше да се натрупа от зад в изходящият ръб, а крилото щеше изведнъж да се срине, и аз да се издрусам, като круша в земята... Този път ми се размина, пак на косъм...

Още един незабравим ден. Идеята ми беше, че ще се лети на Невша. С тази мисъл направо се събудих. Вкарвам идеята на другите, ама не кълват. Паля колата и след 20 минути съм на старта. Чело да ти е кеф да си свериш ъгломера. Вадя и от въздуха по станцията викам на останалита да идват. Те дойдоха, ама ми докараха един облак за чудо и приказ. Да го заобиколя ама не става. Лее се дъжд пред мен като из ведро дето му се вика. По вървите тече вода, после по коланите и в сбруята язовир. И аз съм седнал по г_з в него. На всяко друсване джвапа като скъсана маратонка след дъжд. Е, и ние сме си направо във ведрото. Мина си облака, ние се налетяхме и кацам аз долу щото жената свали колата, и в момента когато краката ми опряха земята и един мокър чаршаф ме зави. Крилото от 6 кила станало 10. Все едно съм бил на SIV курс след правене на неуспешен SAT. Хубавото беше, че поне запаса е на гърба и поне той остана сух. Още ме е яд, че не ръснах малко сапун на прах в пазвата, че щях да изкарам поне едно къпане и пране по габровски.

Като споменахте нощните полети, веднъж летях надя Албена около 4-5 часа. Ве да се смрачава леко и реших да кацам до палатката на старта. Кацнах, събрах крилото и изядох една диня за вечеря, легнах и заспах. Около полунощ се събудих и отидох да пикая и гледам вятъра още дава чело около 4-5мс. Викам си брей, то още става. Не ми се разпъваше много но ме поблазни факта че долу на кея имаше някакво техно парти и бяха сложили един от тези, големиъе прожектори дето цепят небето.
Набързо разпънах и излетях, беше ми малко странно, защото нямаше луна и беше доста мрачно и за тоова отодох над светлината на прожектора. Поиграх си малко със светлиния лъч, но ми беше трудно да го гоня и отидох над хотелите да порея. След половин час кацнах на алеята пред Калиакра, като за малко не отнесох волейболната мрежа, а хората от бара направо се стъписаха като ме видяха посред нощ да се изсипваам от небето....

....Иначе по темата.... най - якото ми преживяване беше на моя старт над Дупница.
Откакто пролетях самостоятелно, все ме гонеше мисълта да намеря място, което става за летене над Дупница. За мое съжаление пролета все не оставаше време да се прибера и да обиколя планината. Една есен ден ми се случи да се задържа по дълго в града и при първия удобен случай нарамих раницата и тръгнах из гората. Като лапета често сме щъкали нагоре, но не съм гледал с парапланеристки поглед, та ми се наложи да карам на слуки. Бях си набелязал подножието на връх Малък Полич, тъй като от долу това изглеждаше най-обещаващото място с големи поляни и добра денивелация.
Тръгнах по някаква пътека, но нещо съм се объркал и пътеката стана хоризонтална и излязох над Смочевските ливади, ядосах се и реших да цепя направо нагоре през гората. Така и сторих, направо ми се е...мамата, беше доста стръмно и раницата ми скъса гърба, тежеше около 30 кг, барабар с палатката и спалния чувал, така, за всеки случай .
След няколко часа излязох от гората и разпънах на първото възможно място а имено местноста Бежбунар. По принцип мислех да се качвам по на горе, тъй като до Малък Полич има поне още 700м. денивелация, но в случая бях скапан пък и 900те метра над Дупница ми бяха достатъчни.
За мое съжаление вятъра взе да усилва и да криви от юг, а старта гледа на северозапад.
реших да изчакам и ако не става да слизам надолу пеша, което не знам как щеше да стане, тъи като бях много уморен и гладен.
заачих се и почнах да дебна циклите, когато слънцето нагря западния склон, затишията започнаха да зачестяват, явно леки термики подтискаха основния вятър и в едно от тез затишия се затичах, тичах, тичах, имах чувството че ще сляза на бегом, но стана по стръмно и излетях. Малко след това ротора ме натисна и реших да се изнеса над равнината. Там с гръбен вятър около 7мс. доста бързо стигнах Дупница и кацнах. на Беизболния стадион, от който живея на 300-400м.
От този ден "моя старт", не ми излизаше от главата. С течение на времето направих още няколко полета от там, открих и най краткия и удобен път до горе, една пътека около 5км, която качвам за около 2 часа без много зор. За мое съжаление все не случвах на хубаво време.
Миналото лято за пръв път през последните 5 години си бях в Дупница. много ми се легеше от моя старт, ама ме беше налегнала финансовата криза и 3те лева за такси ми идваха в повече, а иначе ходенето става с 5км повече. В колата обикновено има задоволително количество. нафта, но бащата я беше замъкнал в София и отпрашил на някъде с камйона. Не ми се искаше да моля този и онзи да ме кара, тъй като вече съм я сърбал тази каша, пък и без друго всички от града ме мислят за чалнат щото летя.
И сега най якото за мен преживяване, нешо просто и обикновено за всеки парапланерист, но за мен е някъкси духовно. Цял ден гледах как нат старта, който се вижда от прозореца на хола, изкачат малки комулуси, докато изведнъж към 2 следобяд стана един хубав мазен облък с база на около 3000м. Вече не ме свърташе и взех да си приготвям нещата. Нещеш ли се обади бащами и каза че се прибира, викам си сега ще ме закара и хоп след има няма 2 часа съм на старта. Бащами се прибра към 5, и като го помолий да ме качи каза че нещо съм издухал гарнитурата и че е много късно и къде съм щял да ходя по тва време нагоре из гората.
Ядосах се и тръгнах пеш от вкъщи, на половината път ме качи една кола отиваща до близката почивна станция на енергото, която е близко до изходната точка на маршрута ми. Около 19:30, бях на старта, набързо разпънах и излетях, хубавия облък отдавна го нямаше и си викам поредния хвър-кац, ама нещеш ли вариото се обади, мазна 2-2.5 над мен синьо ама катеря. набрах около 500м нас старта, който е на 1554нмв. Тогава за пръв път видях планината, която гледам толкова години отдолу, от горе. Направо се стъписах от красотата, разходих се над Бистришкото дере, от там покрай Черни връх, над х. Отовица и към Дупница на стадйона.
Кратък полет около 40 мин, но остави силен спомен в мен.....

Имал съм много яки моменти досега, но едни от най-запомнящите се бяха, когато ме засмука конгестуса до Айтос на 9 март 2008г. - viewtopic.php?f=1&t=2053
и първото ми нощна термика на Тополица на 5 октомври 2006г. - viewtopic.php?f=1&t=1098&p=6587#p6587