Не знам дали сте забелязали, но от последните 10 години, настоящата е най-зле откъм летене.
Било то часове, било то условия. Дори доскоро смятах, че никой няма да мине 200 км. Август мина – нищо,
после почна Септември – и той дъждовен. Последните 4 дни си бяха изключение и то добро. Сряда са летели страхотно на Сопот.
Четвъртък се ходеше от Шумен до Свищов, Петък в румънско, а Съботата Данчо разпечата първата 200-тотачка за годината.
Да му е честита. От Невша до Славяново. Браво!
Тези дни бяха много приятни, защото летяхме голяма компания. Във въздуха си джиткахме със Сунай, Юли,
Юри, Бирсел, Антон-пловдивски, Веско-доктора и други /да ме извинят ако съм пропуснал някого/.
Условията не бяха от най-лесните, особено Петък, но удоволствието и красивите гледки си заслужаваха усилията.
Най-ярък спомен за мен ще оставят последните два прелета. Петъка разходката, която си спретнахме със Сунай до Румъния
и помощта, която ни оказа Юри. Прибра ни, настани ни у тях и на другия ден ни закара на старта на Шумен.
Втория прелет /Съботния/ също ще го запомня, но със смесени чувства.
Смесица от приятно, странно и непрятно до обидно. Това е същия ден в който Данчо направи тия 200 км.
На Шумен беше слабо и никой не бързаше да излита. Прострелях и се намърдах директно в термиката, която ме изкара почти до базата.
В същото време варненци вече бяха се набрали и пуснали към нас.
Върнах се към старта, където Юри, Сунай и Бирсел въртяха с идята да си спретнем групичка и да пуснем заедно. Уви засенчи.
Стана криза и всички се утаиха. Останах сам.
Втората вълна бе Даниел и Бончо. Дидо нещо се замота, но Боне се вадеше стабилно и реших да го изчакам в базата и да пуснем заедно.
По станциите се разбрахме да минем през 5-ти километър и после да решим какво да правим.
Вятърът бе слаб, условията също и за час бяхме минали 10-ина километра. Подробностите не са важни, но ми направи силно впечатление,
че Бончо се мъчи по всякакъв начин да се измъкне от мен и то в продължение на 4 часа.
Използваше разнообразен арсенал от прийоми. Като се почне от уговорка за тръгване на запад,
пускам, той довърта в облака и като се обърна да го видя излязъл ли е – изненада. Той пердаши право на север.
Втора хватка – стигаме до качване, аз въртя по-силно ядро от неговото, той не идва при мен, а си върти неговото.
Стигам облака и излизам отстрани, а той отива в ядрото, което съм въртял доскоро и се мушка в облака.
Реакция от моя страна – въртя нулите до базата и го чакам да излезе и да продължим.
Трета хватка – спортно летене. Нагазва яко спида, върти само най-силните термики и малко като отслабнат ги оставя и търси други такива.
Тази му бе най-успешна, дръпна 1 км напред, но след втория облак го настигнах с височина над неговата.
Тя и най-ми хареса, защото летяхме добре и ефективно.
Ако трябва да съм откровен в началото на летателния ден с тоя слаб вятър и тая ниска база ми се стори непереспективно за дълги прелети
и реших да се забавлявам с Бончо като не му давам да ми избяга. Първия час беше интересно.
После обаче базата почна да се вдига стремоглаво и условията се подобриха. В тия часове вкара третия прийом със спортното летене.
Пак беше добре. Летяхме бързо и качествено. Но когато наближихме Разград, играта загрубя.
Например въртим до 1600 и качването отслабва, става под единица. По вятъра тлъсти кумулиси, а след тях облачна улица. Трябва да си ненормален, за да не тръгнеш натам.
Вместо това обаче Боне решава да тръгне обратно към Разград право срещу вятър в синьото с идеята,
че няма да го последвам. Викам си „Като е гарга, рошава да е“ и тръгвам след него. Загубихме по тоя тъп начин 300-400 метра и обърнахме отново по вятъра.
Вече вървяхме нормално, успоредно. Викам си „Уф, най-после влезе в час“. Нищо подобно. Още на следващия облак вкара прийом номер две.
Върти по-слабо ядро и чака да стигна базата и да се махна и да отиде да върти на моето място. Аз обаче упорит, методично и постоянно го изчаквам.
За съжаление с тия игрички и надлъгвания загубихме 1 час ефективно време, в което можехме да летим нормално.
В началото ми бе забавно и го приемах на шега. После разбрах, че Бончо е сериозен в намеренията си и реших да видя докъде ще стигне в тая простотия.
След 4-тия час вече не ми беше нито забавно, нито интересно. Чувствах се по-скоро обиден и си казах, че това е последния ни съвместен полет.
Почнахме преди години, когато се учеше на прелети. Летяхме много и ни беше хубаво, но всяко нещо щом си има начало, си има и край.
Не ме разбирайте погрешно. Нямам никаква драма в това, че ще се лиша от неговото присъствие във въздуха. Той си остава мой приятел.
Просто недоумявам как може да ти харесва да летиш сам и да страниш от другите. Умишлено да не говориш по станцията и само да слушаш.
Да внимаваш постоянно някой да не те надлети, да не те мине. Някакви сметки във въздуха.
Чакай малко. Колко ни плащат за километър или аз нещо не съм разбрал? Тая цялата работа не е ли за удоволствие и духовно израстване?
Или аз нещо бъркам.
И това не е от скоро, а от повече от година, но се е проявявало в по-лека форма. Все си мислех, че е временно, но явно аз съм в грешка.
Нека това бъде и отговор и на въпроса, който много от вас са ми задавали през годините „Защо Бончо не участва в нашето състезание?“
Стандартният е „Няма възможност, зает е“ и така 4 години подред.
Ако съм прекалил със словоизлеянията моля да ме извините. Реагирам емоционално, защото едно от убежденията ми и това,
което пропагандираме на Шуменското състезание е да стимулираме груповото летене, да се учим един от друг и да градим.
Да изпитваме максимално удоволствие от полетите ни заедно и да споделяме. А като си сам, с кого ще споделяш?
Някой хора така и не разбраха, че удоволствие има не само като получаваш, но и като даваш.
Благодаря ви за вниманието и моля да ме извините ако съм ви дотегнал. Просто тая сутрин още не съм си пил хапчетата.
