“State of origin” – Манила 2006
Дългоочакваните Великденски празници най-после дойдоха. Четири почивни дни и всяка минута от тях посветена на летенето, звучи като сбъдната мечта.
Броя минутите до края на работния ден. Парапланеристкото ми обурудване е прилежно подредено още предната вечер във верния Nissan X-trail измит и напарфюмиран (не му се случва много често) готов за дългото 500км пътуване до Манила (щат Нов Южен Уелс -Австралия) известен с отличните си условия за крос-кантри полети и домакин на Световното по парапланеризъм 2007.
От 14 до 16 Април 2006 се провежда последното за австралийския летателен сезон състезание – приятелското между-клубно “State of origin” в Манила. Това е един добър повод за събиране на всички австралийски пилоти, яко летене (ако позволи времето)и безкраен купон полят с много бира и кенгурски пържоли (майтап бе Уйли, кой яде кенгурско тук!).
Вече съм на път, навън е тъмно, вали дъжд а на мен ми е леко на сърцето и душата ми пее.
Противно на очакванията за огромни задръствания на изходите от Сидни в навечерието на Великден, федерален път No.3 по които съм аз в посока север се движи добре и дори мога да поддържам максимално разришените 110км/ч. Вероятно лошото време е отказало много от holiday makers да пътуват в нощни условия и не ми се мисли какво ще е утре сутрин, не че това ме засяга вече, аз току що се измъкнах.
10:00PM -три часа на път, вече съм в дълбоката провинция, мокрия път и умората си казват своето, а и сега е най-активното време на кенгурата. Време е да спра и пренощувам в крайпътен мотел преди някоя пържола да се е залепила на радиатора ми.
Задно с първите слънчеви лъчи влизам в сънените улиците на Манила, малък провинциален град разположен в равнина заобиколена от планински образувания които по нашите балканжийски стандарти са си направо хълмове. Между тях е и световно известната mount Borah с перфектни условия за излитане от почти всички посоки на вятъра.
Бриифинга е в 9:00АМ, предстои ми да се срещна с останалите членове на моя отбор. “State of origin” е приятелско състезание с основната идея да сплоти летящото братство, да се опознаят пилотите от различните части на Австралия, както и начинаещите пилоти (като мен) да почувстват вкуса на състезателното летене. Отборите се състоят от по 5 пилота –1 advanced , 2 intermediate , 2 novice pilots. Идеята е най-добрия пилот да изработи стратегията на отбора, да открива термиките и да води новаците към възможно най-дълъг XC полет. Елементарно!
И в трите дни се лети по open distance task като точките се изчисляват по прелетяно разтояние. Общо взето купон да става и това не е всичко – има и handicap system според която точките на intermediate pilots се умножават Х 2, а на novice pilots Х 3 ииии-хааааа.....познай кои са най-ухажваните пилоти? Ми дааа.... новаците!
Ден първи- около 90 пилоти сме се събрали на западния старт (880м НВ) вятър WSW 22км/ч с пориви до 28км/ч, след дъждовете предните няколко дни и отминаващия студен фронт днес небето е обсипано с кумулуси, някои от които обаче се преразвиват твърде бързо. Дали ще се заформи някое грозно СВ? Не, и този път преобладаващият вятъра от запад разгони облаците. Стартовия прозорец е обявен за 11:30АМ.
Вятъра се засилва, старта е отложен за 12:30.
Излитат първите пилоти, всеки рее по склона и трескаво се опитва да набере височина.
Приготвям се и аз, проверявам крилото си Windtech –SERAK на което имам около 10 часа, окичвам се с електроника като коледна елха (радио, Vario, GPS), двойна проверка на спийд системата... работи – при вятър 28км/ч на старта е добре да имаш запас от скорост. Припомням си къде е ръчката на резервния парашут – от дясно. Проверка на радиовръзката с останалите съотборници..... и сме готови за излитане!
Гръбен старт, завъртане.... и вече съм във въздуха. Излитам почти вертикално с минимално докосване на спирачките, спийд системата на 30% и бавно пробивам напред. Започва се яко склоново реене. С 90 пилоти във въздуха на сравнително малко пространство опасността от сблъсък е съвсем реална, всеки нервно се оглежда и строго съблюдава правилата за предимство във въздуха.
Поради силния вятър термиките са силно наклонени и накъсани.
Това е първата ми възможност от както съм в Австралия за летене в термики. Крилото стои стабилно над мен и създава усещане за сигурност все пак е DHV 1-2 и до сега не ми е сервирало неприятни изненади, а и както казваше Веско (Мена) “...новите крила сами ще те научат да летиш бате”- вярно си е братле, няма нищо общо с ветеранската NOVA Philou с която летях миналото лято.
Височината ми е 160м над старта, изкачване +2, опитвам се да центрирам термиката, принасям повече тежест от тялото на вътрешната страна със съответната спирачка, завоя се затяга, контролирам леко с външна спирачка, вятърът пищи в ушите ми а скоростта видимо нараства заедно с изкачването +4, така успявам да завъртя три 360 градусови завоя преди да я изпусна. Не си правя труда да я търся отново, защото знам че е отнесена по вятъра и ако случайно не я открия ще съм твърде навътре над подветрения склон на планината от които може и да не мога да пробия напред.
Наколко от топ пилотите се откъснаха за XC полети, но по-голямата част останаха на сигурния склона, където не се набира много височина, но пък има сигурно реене. След повече от 2 часа полет от моя отбор бяхме останали само двама във въздуха и след консултация по радиото решихме да пуснем по вятъра и да се приземим в ранчото на Годфри Уинс собственик на mount Borah и един от най-големите имена в парапланеризма в Австралия.
Равносметка: 2ч06м полет, мах. височина 1272м и прелетяни 4км с меко преземяване в Sky ranch и последващо забирване (абе нямат си хората тук големи бири, но за това пък са начесто
).
Ден втори – многообещаваща сутрин, още от рано кумулусите се вдигнаха като пуканки по небето и с преобладаващ вятър от запад условията заприличаха съвсем като вчерашните, уви базата така и не вдигна повече от 1300м.
След като придобих малко увереност от вчерашния ден, днес реших да се опитам да пусна XC. Между Borah и следващата планинска верига за изток се простира равнина от около 25-30км, по билото на отсрещната планина имаше ясно изразени развиващи се кумулуси подхранвани от прилежащите им термики. Обаче как да се добера до там?
Излетях сравнително рано от западния старт и веднага започнах да следя къде въртят топ пилотите. Лидера на нашия отбор се оказа зает с тандемни полети този ден и не можеше да се разчита на него, време бе всеки да се спасява както може. Усетих силен порив на вятъра породен от мощна термика в която влизах, без да губя време с тяло и спирачка започнах да въртя, крилото се клатеше бясно но не даваше признаци за колапс, налягането в камерите стоеше високо, явно съм още в периферията на термиката, време за центриране. Приложих всичките си умения за активно летене и постепенно крилото се укроти в координиран завой на 360 градуса с постоянно изкачване от +4м/с. Старта под мене започна да се смалява, концентриран в центрирането на термиката забравих да си погледна вариото за височината. Няколко пилота въртяха същата термика около 50м над мен, а над тях беше облака които ми изглеждаше доста тъмен в основата си. Колкото приближавах базата на облака толкова по-широка ставаше термиката, разширих кръга на завоя и продължих да намирам изкачване навсякъде..... и нали съм си новобранец започнах да си мисля “Мамка му, засмуква ме облака!” което си беше всъщност вярно, но тримата пилота над мен продължиха да стоят в основата му и да си летят по вятъра заедно с него. Понеже не са от моя отбор и бяха на друг канал, нямах радио връзка с тях. Почувствах се неуверен, реших да бягам в страни от облака и напуснах термиката (после осъзнах че така пропилях единствената си възможност за ХС полет в този ден).Веднага започнах да пропадам с –3м/с и не намирах никаква термика наоколо, бях на 360м над старта и под мен се простираше сенчестия склон на планината където в този момент термиките не работеха. Височината ми не беше достатъчна, за да прелетя равнината до следващата планина и трябваше бързо да пробивам напред към огрятия от слънцето западен склон. Обаче не се получи, преобладаващия вятър във височина беше доста силен и аз бавно си слизах надолу без никакъв прогрес напред спрямо земята, и спийд системата не помагаше много. След като си повисях така, наслаждавайки се на гледката от високо, прецених че не е здравословно да губя повече височина в подветрената страна на планината, където силния вятър със сигурност създаваше здрав ротор, пуснах се харабийската по вятъра и право в ранчото на чичо Годфри, като по пътя изцедих няколко малки балончета, но без сериозен шанс за добро изваждане.
И така с още малко опит в торбичката приключи и втория ми състезателен ден.
Вечерта когато свалих track log от GPS-а си останах изумен да видя максимална скорост от 70км/ч спрямо земята в отсечката докато летях по вятъра към зоната за приземяване.
Ден трети – синю небе и нито едно облакче на хоризонта, вятър както предните дни от запад. На брийфинга обявиха метео прогнозата – ground inversion която бе вероятно да се вдигне ако температурата надвиши 30 градуса. Остава да чакаме слънцето да си свърши работата.
Горе на старта един от моите съотборници – Мат Мортон се появи облечен с тениска на SKYNOMAD SOPOT и знаейки че съм българин веднага дойде да ми се покаже. Трогна ме вниманието и уважението което тези хора имат към България и респекта който си е извоювал българския парапланеризъм по света, особено след PWC Sopot 2005. Оказа се че той лично не е идвал до България, а тениската му я подарил негов приятел, който е бил част от групата австралийски пилоти гостуващи в България през лятото на 2005, оказа се че съм се разминал с тях за няколко дни. Моята летяща ваканция в Сопот и София с приятелите ми скайномадци свърши в средата на юли след което излетях обратно за Сидни, а австралийските пичове са пристигнали седмица по-късно. Може би следващия път ще дойдем заедно!
12:30 стартовия прозорец е отворен. Инверсията е все още ясно изразена, вятърът от запад създава условия за реене по склона но явно и днес няма да е ХС ден. Всъщност на кой му пука, тук сме да летим и докато има някакви условия ще сме във въздуха.
Излетях и се зареях над западния склон. След около час вятъра отслабнаха, термиките никакви ги нямаше и си беше тежък труд да се задържиш във въздуха.Наблюдавах как доста пилоти започнаха да се давят и не след дълго аз съмият нагълтах водата, последва заход и меко кацане на западната поляна. Събрахме се 30 удавници в очакване на щатния джип Toyota Landcruiser с прозвищетo “Basher” да ни прибере обратно. Когато пристигна, успяхме да се сбутаме 22 човека с парапланерите, и въпреки че Basherа си има ремарке, хора седяха и на предния капак и тавана. Веселба! Нищо ново под слънцето за нашего брата от България обаче. Спомням си как се возихме в москвича на Ицо от кацалото на Христо Даново до Иганово миналото лято - 6 човека с парапланерите и аз на предния капак, сериозна руска техника!
По късно вечерта на тържествената запивка с награждаване в една от местните кръчми, Годфри Уинс ми споделяше спомените си от редовните си посещения в България и невероятните си преживяваният с Ники и останалите момчета от Скайномад. Евала пичове, спечелили сте уважението на този човек, а предполагам и на доста други с честното си отношение към спорта.
Това от мен за сега, зима идва тук и скоро ще се покрием хвърчилата в бърлогите за дълбок зимен сън
. А догодина живот и здраве ще се радвам да видя български пилоти на Световното по парапланеризъм в Австралия и ако има нужда ще помагам с каквото мога.
За всички летящи български братя и сестри сърдечни поздрави от страната на кенгурата. Летете високо и кацайте меко!
Илин.
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
+1 / -0
