http://forum.skynomad.net/gallery/thumb ... ?album=100
Много шум. Много вибрация.
Но се чува и музика.
Песни за пътешествия и приключения.
Ком-Емине за мене е най-патриотичния маршрут. Гръбнака е пълен с история. Поглеждаш наляво - Северна България. Поглеждаш надясно - Южна.
Идеята за парамоторното преминаване на маршрута запали група ентусиасти от Банкя, Бургас, Стара Загора и Сопот. След известно умуване и чакане на времето се събрахме на една хубава поляна преди Берковица и във вторник в 9 сутринта потеглихме. Първи бе Венко, после аз и останалите. Излитането в безветрие бе зор и единия трайк претърпя авария. Набирането на височина към връх Ком бе бе бавно и горивоконсумиращо. Прогнозирания СЗ вятър бе З около Ком и не помагаше със склонов ефект. Термиките от слънчевите източни склонове бяха слаби и смачкани от инверсията. Тези които хванаха реброто на Щърковица изкатериха планината по-бързо. Аз пък притеснен от евентуално силен СЗ хванах рида на хижа Ком, за да атакувам върха от по-близо. След върха се разминах с трайка на Емо и Малина и продължих към Петрохан. Там планината завиваше на ЮИ, а аз още се чудех билото ли да гоня, туристическата пътека или просто някаква далечна точка на изток. Между временно попаднах над космическата местност "Дупките" и оставих красотата да ме води. После се пренесох в швейцароподобния Искърски пролом, Лакатник и многобройните селца, къщя и махалички. Между другото на десетина километра СИ от Лакатник видях поне 1000 метров стръмен южен склон. Ако не са проблемите с транспорта, сигурно ще е страхотно за безмоторно състезание в района. ЮИ от Лакатник има селце с езерца и удобни за кацане поляни, а аз продължих по билото, където вече работеха хубави термики. По едно време Емо и Малина ме настигнаха с претоварения трайк, ама май не им хареса идеята за летене над трудни за приземяване местности и зацепиха направо към Етрополе, над платата до връх Козница. Малко преди Мургаш, започват обширни гори и аз кацнах на тревистото било за дозарядка. По радиото разбрах, че Венко без гориво върти термика над Етрополе, а Емо караше след него. След кратка почивка излетях, хванах базата и към Мургаш. Там имаше образцова сеч за разреждане на гората (без майтап). След върха отново се притесних от СЗ вятър и се отказах да следвам завиващото на ЮИ било и цепих направо към виадуктите на Витиня. После гори, гори и пак гори. Сред тях имаше един странен връх с като че ли извиращи газирани камъни. Малко преди връх Баба билото пак се оголи и термиките и склоновия ефект се подобриха. След връх Баба зейна дупката на Елаците. Заплеснах се да я снимам, докато се усетя че вятъра ме издухва към Златишкия проход. С голям зор захапах билото, щото бях забравил че около проходите вятъра изтича от СЗ, С и СИ. После едно яко реене ниско, близко и бързо по билото с лека помощ на мотора. Преди Вежен се заформи огромна гориста местност и аз почнах да се притеснявам за горивото. Мислех да кацам в Рибарица и да се обаждам на Тетевенци да ме зареждат. Мислех да отседна на хижа Вежен, но това едва ли ще е възможно за трайковете и наземния екип. Така си казах - айде поне да стигна Васильов че да не губя височина. После айде по реброто между Шипково и Чифлика и винаги с по 2-3 полянки под ръка за аварийно кацане. После си викам - айде да кацна на Беклемето - хем да хапна, хем някой да дойде да ме зареди с гориво. Накрая кацнах под арката на Беклемето, където почти ставаше за реене. Забелязах, че по вървите ми се бяха закачили паяци номади. Там се свързах с другите и разбрах че са решили да кацат на Орешака. Отказах се да спя на хижа Амбарица и айде и аз натам. Кацнах с 1 литър гориво. Намерихме едно хотелче за по 15 лева близо до летището. После дойдоха и другите. Вечерта в една механа и после заспахме уморени.
На другия ден станахме рано и се приготвихме. Небето изглеждаше мътно и духовито.
Отново зор с излитането в безветрие. Венко пак бе пръв с тандемното крило. Аз направих два несполучливи опита, на един от които перката закачи връв, а тя изкриви рамката, без да се скъса. Замаскирахме повредата и на третия опит излетях. Сравнително лесно набрах височина до пред лещата пред връх Ботев. Тъкмо си мислех да яхна вълната и мотора почна да слабее от понижаването на кислорода. Успях да настроя карбуратора. Мотора се оправи, но почна да ме лашка няква турбуленция и пуснах на изток. Марагидик, Мазалат, Узана и Шипка дойдоха бързо. След Бузлуджа, част от билото завива на СИ и докато се усетя се озовах в капана на вятъра. Почнах да катеря, за да пусна с максимална височина по вятъра. После тънейки, въпреки форсирания мотор, прелетях по вятъра обширни гористи местности и стигнах до северната част на Мъглижката планина. Долу към Гурково духаше корав падащ вятър, щото Жребчево и останалите язовирчета бяха нащърбени от зайчета. По късно разбрах, че Венко е имал трудно приземяване там. Аз бях над пътя София-Бургас, на около 2000 метра, когато усетих че северната компонента на вятъра намалява и почнах да се приближавам към планината над Шивачево. Един белоглав орел също ми подсказа посоката. Имаше и лека поддръжка, поради което си мисля че съм бил на гребена на синя вълна. Напредвах успешно към Карандила, като се надявах да кацна в долината на север за презарядка. Не знам защо въртенето едни ветрогенератори ми подсилиха усещането за силата на вятъра и почнах да се двоумя. Мислех да кацна на високите поляни преди Карандила, но нащърбения язовир със странен цвят ме отказа. После реших да кацна на старта на Синилка, но като снижих една юнашка тюрбуленция ме стресна. За първи път получих 50% колапс с парамотора (да е жива и здрава Алфата - обещавам да и сменя закъсаните върви и да я сгъвам с любов). В главата ми бързо изплуваха легендите за падащите ветрове на Сливен. Ветрогенератора под Синилка се въртеше безмилостно от силен З вятър. Казах си щом вятъра се сменя от С на З, значи някъде дебне лоша турбуленция. Представих си обтичането на планинската верига на Синилка. На края и вероятно отново щеше да пробива С. Насочих се към вероятното събиране на двата потока. Там вероятно ще се получи конвергенция, която ще ми намали вятъра за приземяване. Така и стана. Кацнах почти вертикално, угасих лесно крилото, но докато го разкача то се опита да ме завлече. Овладях го окончателно и се отдадох на голямото чакане на една ливада 5 км ЮЗ от Петолъчката.
Южно от планината се образуваха лъскави и газирани лещи.
Междувременно разбрах, че трайковете са излетели от Орешака, но са кацнали заради низходящи и турбуленция.
След около 3-4 часа вятъра отслабна, заредих и излетях отново. Северната компонента бе значителна и нямах шансове за приближаване на Стара Планина. На източния край на Карнобат има бензиностанция с големи ниви и безпроблемни за добър вятър жици. Докато притичвах с тубата да пълня резорвара едни катаджии ми наглеждаха екипировката. Разнообразих им ежедневието с умело излитане и отново на изток. Слънцето падаше, а над полето се образуваше инверсия. Така пробвайки под и над инверсионните слоеве и вълнички стигнах Айтос. Зачудих се къде да кацна да бивакувам. Реших случайността да избере мястото и изключих мотора. По време на планирането се оглеждах за изоставени вили и фургони. Накрая избрах две могилки и кацнах. Наблизо имаше изхвърлени боклуци, където си намерих дюшек. Крилото бе страхотен юрган в топлата и суха нощ.
Часовника ми за развиделяване пак бе безгрешен. Приготвих се бързо и излетях, защото прогнозите бяха за умерен ЮЗ вятър, усилващ се към морето. Исках да ползвам нощната инверсия за защита от вятъра в случай че ме издухва навътре в морето. Почнах да набирам височина, но някаква северна компонента ми затрудняваше приближаването към планината. Постепенно нависоко и с приближаването към морето и вятъра се чувстваше по западен. Стара Планина бе забулена в облачна шапка, а някъде на СИ пасеше обширен конгестус. Викам си покрай Емине сигурно се събират течения, които хранят облаците. Въпреки че не знаех накъде точно е целта, аз се насочих към конгестуса с надеждата че поне ще запира вятъра. Слънцето изгря. Морето се показа и разпознах Несебър и с радост разбрах че Емине е чисто от облаци. От Влас хванах брега като се придържах леко към планината за да не ме изненада някой силен СЗ долу. Повърхността на морето бе вълниста, но още не можех да определя посоката на вятъра. Всичко бе толкова мистично. На два пъти с приближаването на Емине правех 360 градусови завои за да проверя пробиваемостта ми срещу вятъра. Линията на брега, фара и слънчевата пътека в морето се жигосаха в паметта ми. Помислих си да долетя до Обзор или Св. Влас, но падащия по склона на планината З вятър ме отказа. В седем, седем и нещо кацнах до село Емона с 1 литър бензин.
Сгънах, хванах една баничарка на стоп до Обзор. Там един маршруткаджия намери място за бадажа ми и айде към Бургас. На гарата реших да се правя на съвестен и си дадох мотора за товарния вагон. Струваше ми 20 лева и освобождаване от останалото гориво. На гарата не можах да купя тетрадка или хартия - имаше само вестници, списания и книги. Казах си - не ща да чета написаното от друг - живота сам си го пиша. Накрая в едно барче изпросих хартия, а по пътя за Сопот написах всичко това.
Между временно разбрах че ниското около Шипка, Мъглиж и Сливен е духало ЮИ, което е доста различно от силния ЮЗ по морето и Пернишко. Явно инверсиите и планините доста усложняват метеорологията. По едно време си мислех, че за Ком-Емине трябва да се лети в безветрие. Подозирам, че заради местните И ветрове, най-добре е умерен З.
Още разбрах че:
- гората в Сопот е на южен склон и се оцветява по рано от останалите гори
- трайковете не стават за кацане по хижи
- трябва да се каца по-високо или на подходящо ветровито място, щото излитането сутрин в безветрие под инверсията е гърч
- ранното тръгване е за предпочитане
- трябва да се внимава с капаните на терена и вятъра т.е. метео, метео, метео...
- конфигурацията парамотор, масло + резервна туба е удачна
- поляризиращите очила пречат на снимането и гледането на дисплеи
- няма смисъл от fish eye обектив
- тапи за учи плюс антифони. 2-3 слоя дрехи и топки ръкавици
- по-добре е с по-стабилно крило. Печалбата в планирането при умерени попътни ветрове е нищожна
- по-големия размер крило може да облекчава излитането в безветрие, но е проблем при кацане при по-силни ветрове
- догодина пак...
Цялото приключение бе тест за мен. Нарочно не се готвех до последно. нарочно нямах никакви прибори и връзка с другите по време на полета. Нарочно бях без пътни карти и документи за самоличност. Нямах дори нож и кибрит.
Само аз, парамотора и 3-400 лева.
Плюс телефон и фотоапарат де
...
Парамоторното летене с бивакуване е новата рокерия. Ония суетните ряпа да ядат
...
Благодаря на брат ми Димитър и на всички останали за съучастието. Благодаря на семейството ми за разбирането. Благодаря на Венко за безотказния парамотор.
....
...
Какъв е смисъла да се лети Ком-Емине и изобщо защо трябва да се поставят цели?
Не е важна целта, а пътят към нея. Целта служи да те изкара от комфортната ти зона. Вкарва те в приключения и преживявания. Трудностите и новите ситуации са едни от най-добрите учители. Това което не ни убива ни прави по-силни. Естествено всичко трябва да е с мярка. Търси границата. Търси баланса.
....
През 1995-та с баща ми и чичо ми пребродихме Стара Планина от вр. Ком до нос Емине. Беше интересно преживяване. Спомням си как в началото на прехода, баща ми ни предупреди, че тръгваме без да знаем дали ще завършим и че може да си омръзнем до намразване.
Все пак за 15 дни стегнато ходене от изгрев до залез стигнахме морето. Спяхме по хижи, заслони и ловджийски вишки. Ядохме каквото си носехме (по едно време ми писна от шоколади и фъстъци - виждах ги дори в лайната си). Направих си първата и още една от най-вкусните супи в живота си - по пътя набрах едни бели и ядливо миришещи гъби, малко див чесън, коприва и ситно нарязан остатък от шпек... Лутахме се из горите на Източна и Западна Стара Планина. Дори на едно дърво попаднах на инициалите на дядо, от времето когато е вървял по същата пътека... Омръзнахме си без да се намразим - явно връзката ни е корава, а човечността дълбока.
Нямаше излишни думи, но всеки бе с пламъче в очите. Всеки бе оставил едно и бе взел друго от планината... На другата година бях в разцвета на силите си и реших да се премеря. Сам. Различно е. За 20 дена проходих хиляда километра - Пирин и Рила за 4 дена, после влак от Костенец до Берковица и айде пак до морето за още 14 дена. Случваше се да ходя по 17 часа на ден. Веднъж окъснял преди хижа Ехо си осветявах пътя с импровизирана факла от тоягата си и найлонови пликчета... Имах едно радио, което веднъж проработи при последните стъпки при изкачването на един връх. Пред мен се разкри Великата Рилска пустиня и се чу "Аве мария" от "Века на любовта". На заслона кончето пък попаднах на един турист, който предната година бе намерил бележките ми по дърветата за баща ми указващи изхода от джунглите между Върбишки и Рижки проход... На хижа Лескова пък срещнах Митака от Карлово, дето все посреща Нова Година на връх Купена... От гара Лакатник изпратих писмо на майка ми да ми донесе продукти и спален чувал... Трябваше да съм педантичен към теглото на багажа си след като вместо химикалка си взех пълнител, и то наполовина изписан... На хижа Кашана същия хижар ме нахрани с вкусен качамак, макар че май се бе пропил. Из хижата имаше табелки "Който не пие или е долен или е болен"...На връх Ботев намазах малко готвено от стола, но пиршеството бе бе в миньорския стол на Кръстец. Дни наред мислех за него, а като стигнах изядох две първи, две втори и две трети. После трябваше да подремна на една поляна да ми спадне корема. Там някъде се разделихме с майка ми, която бе дошла на Бузлуджа да ме зареди с продукти... След това имаше един интересен заслон със стенописи посветен на гурбетчиите и Загора със следния надпис "Където има гора, има и вода. Където има вода има и живот"... След хижа Чумерна се полакомих да измина още разстояние и през нощта ме пра тотален дъжд. На другия ден си доспивах към Агликина поляна, от което после трябваше да вадя един кърлеж от хълбока ми с ножа, за учудване на минаващите шофьори по прохода... Преди върбишки проход имаше изоставен пионерски лагер превърнат в свинарник. Кучето живееше на беседката, за да не го изядат прасетата. Обядвахме със свинаря, който ми даде още пълна торба с варени раци за из път. Вечерта спах в полуизоставеното горско стопанство Елешница. Разни животни и честите камиони на дърво бракониерите ме будеха често през нощта... Мюсюлманските села в Източна Стара Планина бяха запечатали живота. Преди Козичене пак срещнах горския и той пак ме вози на стоп на мотора си... Накрая морето. Ах морето! Заветна цел. Да ама издържах на плажа един ден. После се обръснах с морска пяна и се върнах у дома...
Между временно хляба бе поскъпнал двойно, а хората говориха за инфлации и проблеми. А аз нещо не разбирах и истинки се радвах да открия топлата вода, готвената храна и мекото легло. Коригирах си ценностната система и почнах отначало.
Помня как веднъж по средата на прехода си избърсах гъза с банкнота. Там тя нямаше стойност. Баща ми беше разказвал историята на златотърсач, който трябвало да хвърли всичкото си злато за да има сили да се добере жив до цивилизацията...
През 2001-ва с Йоханес се опитахме да направим Ком-Емине с летене и ходене. За съжаление източния вятър ни удави още на Гинци.
Няколко години по-късно той и Ицо преминаха половината от прехода с велосипеди.
През 2007-ма Ицо Пецанов също опита да премине Ком-Емине с летене и ходене, но времето бе лошо и почти изцяло го изходи.