Здравей Петко
измина време от последната ни среща, но все се сещам за теб. Все очаквам да се обадиш и да кажеш че идваш насам или просто да попиташ и искрено да се порадваш на нашите полети...
След очаквано неочакваната ни раздяла у мен се появи една празнина, която потокът на живота пълни с все още хаотично време и енергия. Бяхме се разбрали да намерим свободно време, да си говорим и да напиша една библия с нашите възгледи за живота. Времето реши нещо друго, а и сигурно няма нужда, защото описването на твоите мъдрости е нещо механично – по важното е че помня твоето отношение към живота. И то е красиво. То е невинно като дете. То е устремено като птица.
Ти си светец. Аз вярвам. Не. Знам че съществуват и други нехимични и нефизични сили, които насочват нашето скитане из живота. Щастлив съм че съм видял толкова чудеса и нямам нужда от повече доказателства. Когато срещу всички нас бе насочена огромна отрицателна енергия ти изгоря за да светиш. Изглежда че има нужда от жертви за да изгряват пътеводни звезди. Щастлив съм за теб. Гордея се с теб. Избрах те за баща, а ти ме избра за син.
Благодаря ти Петко!
........
Запознах се с Петко още когато бях във военното училище, където учехме със синът му Димитър, който пострада при един инцидент с парапланер.
Петко и Димитър започнаха да летят някъде в зората на парапланеризма у нас и бяха едни от най-бързо развиващите се пилоти. Първия полет на Петко бе от Беклемето, а първото му приземяване бе на един завой на серпентините от юг. Вероятно те бяха първите които правеха доцелно кацане върху носна кърпичка. Първите които правеха спиралата на смъртта. Летяха по двама на едно крило. Ходеха си по крилата. Жадно еспериментираха навсякъде и всичко.
След инцидента, Петко спря да лети и аз поех щафетата. Купих му крилото – Nova / Sphinx, с което се наслаждавах и преживявах различни полети из българските планини.
Не се гаси туй що не гасне.
Петко бе курсант в Долна Митрополия, но след едно аерошоу над Видин и каньонно летене над Белоградчик, напусна фалшивата армия в търсене на свобода. Работеше като селскостопански пилот, миньор, талантлив рали състезател. При един полет бе открил римската крепост до Видин...
Преживял и оцелял, Петко бе прогледнал и разбрал живота. Мотото му бе “първо го направи, а после мисли”.
....
След като Димитър замина за Америка, Петко се върна към летенето. Жаждата му за свобода е така хипнотично завладяваща. Велик небесен скитник. Търсеше нови места. Летеше горещи крила. Присмиваше се на страха. Плюеше в очите на смъртта. Сливаше се с вечността. Радваше се на прераждането и живота.
....
Петко е човек овладял енергията, но запазил и развил своята чувствителност и сетивност. Веднъж след един инцидент, докторите му обяснаваха че имал проблем с еди кой си прешлен, а той ги отряза че грешат и не могат да знаят по-добре от него къде точно е травмата. Излезе прав и точно прогнозира момента на своето възстановяване и връщане към летенето.
...
Много страхливи еснафи не можеха да приемат свръхестествената природа на Петко и в действията му виждаха само изхвърляне и безмислен риск. Крилото с което Петко падна е нова идея за бързи прелети в силни условия. Идеите искат отдаденост. Новото иска жертви. Така работи света...
Петко умря с усмивка
Праха му е в небето, водата и земята.
Дишайте дълбоко. Пийте сладко. Стъпвайте здраво.
Духът му е в нас.
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
+1 / -0
