Leonardo | ФОТО
Дата и час: Пет Мар 29, 2024 2:41 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Малко проза
МнениеПубликувано на: Чет Май 17, 2012 9:12 am 
Offline

Регистриран на: Съб Юли 08, 2006 6:44 pm
Мнения: 841
Местоположение: чака Годо
Име: Пешо
Нов прочит, на една стара идея. Никак лош, бих казал. От там от където го копирах, нямаше име на автора.

Другият живот



1

Той нямаше и най-малка представа, че този ден ще промени живота му и то по начин, по който най-малко би си представил. Беше слънчев ден, в края на септември. Събуди се кисел, както всеки ден от месец насам. Имаше страшна нужда да отиде до тоалетната, но искаше да си досънува. Хубав сън беше. Или поне остана с усещането за хубав сън. Тялото му изобщо не се съобразяваше със сънищата и дори получи ерекция. Знаеше, че пак няма да си спомни съня, изпсува наум и тръгна към банята. Изпика се сънено и през ума му мина идеята да си хвърли един душ. Тази идея бързо изчезна с довода:
- За к’во да се къпя ся? Сам съм, мързи ме, кой го интересува чист ли съм или не? Ще се изкъпя по-късно. След кафето.

Пусна водата и тръгна към кухнята. Пак го налегна споменът за Дора. Искаше от него да се къпе и сутрин и вечер. Той не виждаше смисъл в това, но го правеше заради нея. Чистотата беше нейна мания и той се опита да с съобрази с това. Смени и стила си на обличане. Опита се да промени и начина си на изразяване. Да влезе в нейния свят, да види през нейните очи…, да разбере какво толкова намира тя в него? Бяха толкова различни. Тя - с висше образование, кореняк софиянка, минала през всички колелца на системата до ниво мениджър на някаква фирма, за която той така и така не разбра с какво се занимава. Той – със средно образование, от малко градче, близо до Търново, сменил 15 работни места за 8 години и все още не намерил себе си. Отначало всичко беше наред. Тя - влюбена в него и го гледаше с онзи искрящ поглед, който все още не можеше да забрави. Той, въпреки че не беше влюбен, изживяваше прекрасни моменти с нея. Знаеше, че я обича, но за първи път по такъв начин, без да иска нещо от нея, без условия, без да знае защо, но не го и интересуваше. Беше странна, различна, малко плашеща , но вълнуваща любов. Запознаха се на един тийм билдинг по река Струма. Тя се падна в неговия рафт и след като погледите им се срещнаха, всичко стана ясно. Виждаха се два-три пъти месечно , той в София, тя при него, обикаляха България и изживяваха незабравими моменти. След всичките любовни неуспехи, мислеше че това е жената. С главното „Ж”. Но и там сбърка. Караниците започнаха, след една година. Точно, когато възникнаха финансовите му проблеми. Започнаха да разбират в колко различни светове са. Разделиха се спокойно , по приятелски. Тя продължи живота си в стил „ Секса и града” в София, а той след кратко и неуспешно пребиваване в Англия се прибра в родния си град. Чувстваше се тотално свободен, но не знаеше какво да прави със свободата си.
- Нека си останем приятели - каза тя и чувството за вина веднага се изписа на лицето й. – Още те обичам, но… виждаш че не сме щастливи заедно.

Мразеше тази фраза. Знаеше, че няма как да си останат приятели. Поне известно време. Пак изпсува и сложи кафеварката на котлона. Газта беше свършила и трябваше да си направи кафето на електрическия котлон. Сети се , че не беше плащал сметката си за електричество от два месеца и пак изпсува наум.
- Сега остава и тока да ми спрат! Няма да се учудя. Както е тръгнало…

Напоследък животът му вървеше само надолу. Всеки ден се връщаше назад в спомените си, мъчейки се да разбере, къде е сгрешил. За финансовите си проблеми обвиняваше кризата и правителството, за неуспеха с Дора - различията между тях, но за духовния срив, който усещаше от близо година насам, не можа да намери причина. Явно всичките книги с рецепти за щастие и съвети „Как да станем по - ….” , бяха пълен боклук. Зачуди се дали да не спре да търси причините навън , да спре да слуша начините на другите за постигане на щастие и да се обърне към себе си.

Реши, докато стане кафето да си намери нещо за четене. Навън грееше слънце и той предпочете да разпъне масичката на терасата. Живееше под наем в Търново, обитавайки двустайна панелка на осмия етаж, но с голяма и удобна тераса. Тя беше основната причина да наеме апартамента. Още на огледа разбра че, тук ще прекара следващите няколко години . Дори и не забеляза, че апартаментът се нуждаеше от ремонт и без колебание каза на жената от агенцията:
- Имаме сделка.
Чудеше се, защо хората си остъкляваха терасите? Защо се лишаваха от удоволствието на така оскъдното отворено пространство на тези панелни кутии? Явно „ терасингът”* скоро нямаше да придобие популярност в тая държава.

Дълго време се рови из рафта с книги. Беше изчел всичко. Ъруин Шоу, Кастанеда, Мулдашев, Стаинбек..нищо не привлече погледа му. Дори и ОШО му беше омръзнал. Искаше да му зададе толкова въпроси. По много параграфи не беше съгласен с него, но и много неща му вдъхваха усещане за вярност. "А бе пич беше тоя ОШО ''- помисли си той.
Стомахът му се обади и той грабна някакъв вестник от масичката, за който нямаше спомен да е оставял там, мина през кухнята да си сипе кафе , сви една цигара на бързо и се отправи към тоалетната. Направи му впечатление, че вестникът беше от 23.09. Рожденият му ден. Не обичаше да го празнува. Смяташе, че празниците трябва да са радостни, а животът му беше низ от проблеми и не мислеше, че трябва да празнува началото му.
Отвори директно на страниците с обяви за работа. Новините бяха винаги едни и същи, скучни, еднообразни и сякаш в тоя град само студенти по журналистика първи курс ги пишеха. А и той имаше нужда от работа. Мина месец, от както не работеше, а спестените пари бързо се топяха, въпреки че се ограничаваше възможно най-много. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да потърси някаква работа. Дойде кризата, правителството в страната се смени, икономиката се срина и той трябваше да затвори кварталното магазинче за строителни материали, което успяваше да задоволи нуждите му през последните 5 години.
И сега трябваше да работи за друг. Идеята го ужасяваше, спомените от последните няколко работни места изплуваха все по-често напоследък и предизвикваха неприятни усещания в него. Не искаше да работи за други. Не искаше да остави свободата си. Пак изпсува наум и се зачете. Мина набързо през обявите за шивачки и компаньонки. Прегледа основно тези за строителни работници и дърводелци. В тази област беше най-добър. Но както винаги, нямаше нищо интересно. Какво да очакваш от този провинциален град?!
–Да работя за 400 лв? Майната ви. По добре да спя на улицата.

Пусна водата и тъкмо щеше да сгъне вестника, когато нещо привлече вниманието му. Малка обява, с нищо не различаваща се от другите, в раздел „ разни”. Гласеше
-„ Не харесваш живота си? Тогава опитай друг ! тел. 088……. „
Не беше нито удебелена, нито в каре, но нещо в нея го накара да й обърне внимание. Отначало му заприлича на някаква измама. Доста бе слушал за телефонните измами напоследък ,беше му писнало от спам в пощата, от предложения за уголемяване на пениса до семейни почивки в Турция, безплатно за детето. Но това не му приличаше на нещо такова, просто и ясно: „ Не харесваш живота си? Тогава опитай друг !”
Не харесваше живота си. Искаше нещо друго. Имаше и безплатни минути в картата. Какво ще загуби, ако се обади. Каквото и да беше, успя да го заинтригува. Взе чашата с кафе, избърса се, пусна още веднъж водата и се отправи към терасата. Слънцето беше в идеално положение.Затопляше го, но и не му блестеше в очите.Прекрасен, слънчев септемврийски ден. Сви си една цигара, вдигна крака на масичката, отпи от кафето и набра номера.
2

Животът на Зорба Будикис беше идеално подреден. На 24 завърши един от най-престижните университети в Гърция. Не беше привърженик на образованието, но отиде в университета единствено заради родителите си. Завърши икономика, въпреки че мразеше от дъното на душата си монетарната система. Знаеше че е грешна, че тя е виновна за повечето страдания по света, но за да оцелееш в тоя свят, трябва да играеш по правилата. Както казваше баща му: - Този свят е игра. Ако искаш да спечелиш, най-малкото трябва да знаеш правилата.

И той спазваше правилата. Въпреки залитанията си по променящи съзнанието вещества и безкрайните алкохолни купони, вървящи ръка за ръка с безразборен секс из студентските общежития на Атина, той успя да завърши с отличен успех.
Започна работа в банката на баща си. Обичаше много стария Будикис. Оплешивяващ , консервативен и старомоден банкер, той много разчиташе синът му да наследи бизнеса. И Зорба знаеше това, но въпреки всичко нещо му говореше, че не е за този бизнес. Известно време го тревожеше мисълта, как да каже на баща си, че не иска повече да работи за банката. Не беше това стихията му. Той искаше адреналин. Не можеше да работи в офис.Ненавиждаше системата, която караше хората да живеят като роби. Модерни, с телевизори, компютри, уредени от към бита, но роби. Той така усещаше нещата и това не му харесваше. Не харесваше и факта, че той беше част от системата, която заробваше хората. Всеки ден той даваше кредити на изпаднали в нужда. Виждаше болката им, знаеше че с парите, които им дава ще ги захвърли още по- дълбоко в блатото. Но играеше играта. Знаеше, че за да оцелееш, трябва да спазваш правилата.
Изкара в банката 3 години и на 23.09, веднага след празненството за рождения му ден, напусна банката. Започна свой бизнес ( искаше да бъде независим ) и на 28, след няколко успешни сделки, благодарение на контактите на баща му, той беше богат красив и с много свободно време.
Решението дойде внезапно. Бяха само двамата с Мика на един малък остров, на 40 мин път с яхтата му. Бяха го намерили случайно при многобройните си разходки, навътре в морето и почти всеки уикенд ходеха там на пикник. Малък, самотен, с прекрасен плаж и много дървета. Палеха огън, пушеха джоинт, говореха и гледаха звездите. Любеха се до огъня и заспиваха под звездите. Беше щастлив с нея. Тя също като него, мечтаеше да обиколи света с раница на гърба. Да види Индия, Непал, Мачу-Пикчу…Чувстваше я като част от себе си. Знаеше, че я обича.

- След два дена тръгваме – каза решително той и запали цигара с една клечка от огъня.
- Какво? – Мика се беше отнесла , загледана в нищото и гласът му едвам стигна до нея.
- Започваме нашето пътешествие, за което говорим отдавна. Тръгваме за Непал.

Мика беше жена със сърце. Запознаха се в барчето на университета, където тя беше сервитьорка. Месец, след като пламна искрата между тях, той й помогна да отвори така дълго мечтаното павилионче за украшения. Не изкарваше много от там, но се чувстваше на мястото си. Обичаше Зорба, но и тя не знаеше защо го обича. От скоро се мъчеше да слуша сърцето си, а то й казваше хубави неща за него. Не намираше логика! Син на банкер, завършил университета, богат и красив. Аман от клишета.. Но имаше нещо в него. Не беше като всички. Говореше по друг начин за света. Докосваше по някакъв начин нейния. Сякаш разбираше какво мисли тя. Нещо й говореше, че това е сродната й душа.
Стомахът й се сви. Не помнеше колко пъти бяха говорили за това пътешествие, но смяташе че както при повечето желаещи да обиколят света и при тях ще си остане само на приказки. Но в думите му усети някаква решителност и приятна тръпка мина през нея.
- Да бе ! – каза тя с лека подигравателна нотка - Ами твоят бизнес? Ами павилионът? Ами родителите ти?
- Точно затова казах след два дена! Смятам, че са достатъчни да подготвим всичко.

Този път не се шегуваше. Видя го в очите му. Усети го чрез цялото си същество. Веднага в съзнанието й изплуваха бъдещи картини от предстоящото приключение, но тя си заповяда да не мисли за това. Излегна се на все още неизстиналия пясък, запали още един джоинт и се загледа в звездите. Спря мислите си и се почувства щастлива.
След 2 дена те излетяха за Катманду.Потни и изморени. Но както си бяха мечтали. Бяха почти на върха на света. Обичаха се. Стигнаха до първи базов лагер под Еверест. Видяха шерпите, видяха туристите, снимаха се със залеза..Опитаха непалската кухня. Бяха тук и сега. Бяха щастливи. А пътешествието им едва сега започваше.

3

Известно време даваше свободно. След около 5 сек. Отсреща се чу приятен женски глас:
- Да моля? - гласът отсреща беше леко студен и той се смути. Очакваше отсреща да подхванат разговора. Така правеха сериозните фирми.
- Здравейте, обаждам се във връзка с обявата ви. – усети как гласът му потреперва.
- Вашето име, моля.
- Живко Будуров
- Години?
- 30
- Благодаря ви , г-н Будуров. – чу се щракане по клавиатура - А сега да ви запитам: - женен, неженен, разведен, вдовец?
- Неженен, сам , сингъл…какво значение има? - Започна да се ядосва.Наистина какво значение имаше.
- Има, повярвайте ми. Работите ли в момента?
- Не
- Имате ли приятелка? Или близък човек с когото живеете в момента? Моля отговорете искрено, важно е.
Спомените нахлуха в съзнанието му. Усети дъха й. Кожата, гърдите й. Усещането когато е до нея. Видя усмивката й. Видя как му правеше закуска. Заболя го.
- Не , сам съм. Сам живея.
- Близки роднини, братя сестри, братовчеди с които да поддържате връзка?
- Абе вие за NASA ли ми правите интервю? - за момент получи импулс да затвори телефона, но нещо го спря. - просто търся работа. Не знам защо Ви се обадих. Каква фирма сте Вие?
- Съжалявам г-н Будуров, такава е процедурата. – тона отсреща не се промени и на йота - Но смятам, че мога да ви поканя на интервю утре в 14.00 ч. , на адрес Ул.Никола Вапцаров 1. Малка къща в центъра на Търново. Ще я намерите лесно .
- За каква работа става въпрос?
- Не смятам за удачно да говорим за това по телефона. Утре ще разберете.
Затвориха, без да разберат дали ще отиде или не! Нещо от вътре му кипна, но реши да отиде. Странна работа. На какво ли не се беше нагледал в последните години. Държавата беше пълна с измамници. Дали не попадна на нещо такова? Не му поискаха пари. Поне засега. Беше сигурен, че поискат ли му и един лев за някаква първоначална вноска, за каквото и да било, значи фирмата е една от тия, за които се говореше по форумите. Но не споменаха нищо за пари! А и той не попита. Поне трябваше да попита, за какви пари става въпрос? Глупак! Сети се за една фирма за мултилевъл маркетинг, за която беше работил преди години и се притесни да не би да е нещо такова. Тогава не казваха нищо на търсещите работа и след интервюто ги набутваха с чантите да продават боклуци по улиците, с големи обещания. Но някакси усети, че това не е такава фирма. Реши да отиде. Нямаше какво да губи. Вече не.

4

Отначало родителите му се възпротивиха на безотговорното, според тях решение , но бързо омекнаха. Беше единствено дете и те го обичаха. А и той много добре знаеше, как да нагласи нещата в своя полза. След като назначи управител на фирмата си, човек на който баща му имаше доверие и добре познаваше, той се успокои. При майка му трябваше точно един час разговор. Явно курсовете по психология, на които ходеше по време на студентските години не бяха напразни.

Изкараха повече от 2 години в странстване по света. След Непал отидоха в Индия. Минаха през Пакистан. Мислеха, че отиват там заради Нусрат Фатех, но беше по-скоро заради тамошния опиум. Бяха в Китай повече от 3 месеца, заради желанието на Зорба да научи китайски. Посещаваха курсове почти всеки ден по 2-3 часа, но този език се оказа наистина труден. Все пак , в края на пребиваването си там вече можеха да се оправят в магазините и заведенията и да завързват разговори с местните. Избягваха големите градове и скъпите хотели и курорти. След Китай , Мачу Пукчу, Мексико и Бразилия, дойде ред на Южна Америка. Там ги заведе любопитството към тамошната медицина „Аяуаска” и книгите на Кастанеда, които и двамата харесваха. Бяха чели много за церемониите, провеждани от тамошните шамани и след много търсене , рушвети и няколко дневно пътуване с раздрънкана джипка и пеш сред влажната джунгла , редовно нападани от насекоми, те пристигнаха в малко селце, забравено от света, където около 30-на местни индианци живееха по-щастливо, от повечето хора по света. Останаха там 3 месеца. По средата на третия месец, решението им да отидат след това до Австралия, да видят аборигените, от само себе си отпадна.

5

Къщата беше стара, но си личеше че е ремонтирана скоро. Единственото нещо, което показваше, че това е офис, беше малка месингова табела на вратата с надпис: „New experience”. Изолацията беше нова, дограмата сменена наскоро, улуците нови. Покрай магазина общуваше много с всякакви майстори и обръщаше внимание на тия неща. Нов офис, скоро ремонтирана къща, нова фирма…Нещо го усъмни. Подтисна съмненията си и натисна звънеца.
Отвори млада жена, на около 25 приятно изглеждаща, облечена семпло но със стил. „ – И мен ме караха да се обличам официално, докато лъжех хората в оная фирма. Но изобщо не бих ти отказал” – помисли той, забил поглед в деколтето й и каза:
- Добър ден. Имам насрочено интервю за 14.00 ч. Казвам се Живко Будуров.
- Здравейте, заповядайте – усмивката й беше великолепна, но очите й бяха служебно студени. Той влезе след нея , загледан в задника й. Колко му липсваше Дора. – Моля изчакайте тук – каза тя, като му посочи кремаво-зелено канапе, много добре стоящо под голям прозорец. - След две минути шефа ще ви приеме. – усмихна му се пак и влезе в една от стаите, като затвори плътно вратата. Остана сам в обширното фоайе. Стените бяха прясно боядисани в бледо оранжево, с леки отенъци на жълто, което му напомни за апартамента на Дора. - ” Пак тази Дора!” – Наложи си да не мисли за нея. Седна на канапето и се присегна към списанията на дървената масичка пред него. Грабна най-горното, без да погледне заглавието му, облегна се удобно и по навик качи краката си на масичката. След секунда си смъкна краката и се огледа уплашено. Усмихна се.

Списанието беше “National Geografic”. Зарадва се, че не е продуктов каталог на някоя нова фирма и сякаш противоречието между двете неща - работа и пътешествие – му даде някакво приятно усещане за приятен развой на събитията. Чувстваше се малко притеснен от предстоящото интервю. Хиляди сценарии минаваха през главата му. Дали пак си загуби времето? Дали това беше работата за него? Ами ако му хареса, а заплащането е малко? Или пък е извънзаконна структура, даваща много пари, но карайки те да вървиш срещу себе си? Или е работата на живота му? Мразеше това у себе си. Сценариите никога не се случваха и той придоби навика да си представя само неприятни неща. Знаеше, че няма да се случат. Сякаш ги изживяваше един път и нямаше за какво да се повтарят. Но имаше и хубави . И те не се случваха.

Вратата в дясно се отвори с леко щракване и от нея се показа приятен мъж на около 50 с леко побеляла, подържана коса. Беше облечен в скъп костюм , който му стоеше изненадващо добре и с отработен жест наведе ръка към Живко:
- Заповядайте г-н. Будуров.
Живко стана леко припряно и се насочи към стаята. Здрависаха се пред бюрото и той седна в посочения му фотьойл , който се оказа изненадващо удобен. Казваше се Манолов. Офиса беше уютен и предразполагащ. Някога в представите му, така би трябвало да изглежда перфектният офис. Почувства се добре.
- Първо искам да се извиня, че не ви дадохме никаква информация по телефона, но скоро ще разберете защо процедираме така. – Той се усмихна, стоейки все още прав зад бюрото си - И ви благодаря, че бяхте точен и спазихте уговорената среща.
Сенки на съмнение минаха през главата на Живко.- Прекалено официално е всичко.
- Разбирам притесненията ви и затова ще карам направо. – Той седна и запали цигара. Протегна кутията към него – Пушите ли? Всъщност искате ли да си говорим на „ти”?
- Разбира се. И надявам се, няма да имате нищо против да си свия цигара от тютюна. Не харесвам цигарите в кутии. – Живко се усмихна, но сякаш някак виновно. Все още се притесняваше леко от човека срещу него. Какво му става?!

- Става въпрос за 50 000 лв.
Живко преглътна. Не очакваше нещо такова. Със сигурност беше нещо незаконно. Или Пирамида. Понечи да си отвори устата…

- Знам, че имаш въпроси. Но ще те помоля първо да ме изслушаш. ОК? - Първо – за това интервю ще ти бъде платено – каза Манолов, още преди да разбере дали Живко е ОК .
Интересът му беше привлечен. Може пък и да не си беше загубил изцяло времето. Започна да става интересно.
- Ще получиш 50 лв, веднага след като попълниш един тест и след това чуеш предложението ми. Ще ти отнеме не повече от три часа. Смятам, че 50 лв. е добра надница – Манолов изглеждаше сериозен. Нещо в погледа му накара Живко да вземе решението мигновено.
- Добре – той се усмихна – кога започвам с теста?
- Веднага, ако нямаш нищо против – Манолов вече му подаваше един лаптоп – Това е. Дълъг е, но все пак се разбрахме за 3 часа, а разговора ни след това няма да продължи повече от половин час.

Усмихна се подкупващо и тихо излезе от стаята. Прекалено странно му се струваше всичко. За момент си помисли да стане и да си тръгне. Знаеше, че няма да го направи. Такова любопитство назря в него. От другата стая се чу Нусрат Фатех. Рядко се срещаха почитатели на пакистанския фолклор. Усмихна се и се загледа в екрана. Изглеждаше като обикновен тест, въпроси с няколко възможни отговора, често срещани из интернет, които ти казваха колко години ще живееш, харесват ли те жените или пасвате ли си с половинката. Само че, беше с над 200 въпроса. Трябваше да се отговаря бързо и импулсивно, каквото ти дойдеше първо на ума. Не изискваше време, но беше препоръчително да не отнеме повече от два часа и половина. – Направили са си точно сметката – помисли Живко и пак се усмихна - два часа и половина и половин час разговор – 3 часа - 50 лв. Нямаше да са му излишни.

Въпросите бяха от всички краища на битието, неследвайки никаква логика или закономерност. От предпочитания към музика, през въпроси за усещането към света, ценностната система, любими храни и цветове, възможни реакции при всевъзможни ситуации до чувствителността към латино сериалите , какво мисли за вегетарианството и извънземните. Около сто и петдесетия въпрос, започна да се отегчава. Имаше усещането, че страшно много въпроси, са в основата си едни и същи, но зададени по различен начин. Сякаш проверяваха за противоречия в личността му и междуличностно разстройство. Сякаш го раздробяваха на парчета и разкриваха всяка част от същността му. Усмихна се наум. Спомените от курсовете по психология и любовната му авантюра с преподавателката, накараха тялото му да потръпне. Ако не беше женена, може би сега животът му щеше да е коренно различен. Винаги имаше някое „ако”.

Съсредоточи се в екрана. В долния десен ъгъл на монитора, часовникът показваше 15.30 ч. Имаше още един час, а му оставаха около 100 въпроса. Отговори на около 20 и пак се отнесе. Сякаш нямаше сили да се съсредоточи и нещо го завихряше да мисли за какви ли не глупости, несвързани една с друга и минаващи през главата му със страшна скорост. За момент си спомни детството на хижата, където беше израсъл, но споменът бързо отмина и мястото му беше заето от друг спомен. Казармата. Не пропусна редът си и емигрантството в Гърция и последвалата я велика депресия, както той я наричаше. Изведнъж усети прилив на любов в себе си, на абсолютно спокойствие и покой. Разбра че, всичко което е изживял не е било напразно. Всичките неприятности, цялата тази неудовлетвореност и съпътстващата я болка, са имали роля в живота му. Спря да мисли за бъдещето и за миналото, познато усещане от триповете му с LSD. Той беше в тази уютна стая ( вече не я възприемаше като офис ), слушайки приятна музика и решавайки някакъв безсмислен тест. Сякаш от нищо друго нямаше нужда. Почувства се щастлив.
Думата „тест”, изплува в главата му и той сякаш излезе от дълбок сън. Почувства тялото си, сякаш не са били заедно известно време. С усилие се взря в екрана. Не можа да повярва! Фокусира се върху екрана и видя, че му остават само два въпроса, а часовникът показваше 16.20 ч. Беше проспал един час от интервюто! Но не беше възможно, тъй като програмата показваше, че остават само 2 въпроса. Значи беше отговорил на близо 80, а нямаше и бегъл спомен за това. И това познато усещане… С какво ли го бяха дрогирали? Нямаше спомен да е пил кафе или нещо друго, откакто е тук. Мина му през ума, идеята за газ! Но защо? Каквото и да беше, не беше никак неприятно, дори напротив. Чувстваше се прекрасно и със всичкия си. Любопитството пак надделя и той си пожела, да разбере какво беше това. И най-вече се надяваше, 50-те лева да не се окажат мираж. Манолов влезе точно в 16.30 ч.
Последният въпрос от теста, беше: - „Мислите ли, че миналото и бъдещето имат значение?”
6

- Мисля, че добре се справи – С широка усмивка, Манолов се приближи до него и пое лаптопа от ръцете на Живко. Отиде до бюрото и включи към него, показващ се през една дупка на бюрото, мрежови кабел – След две минути резултатите ще са готови. Ако искаш запали. Ще направя и кафе.
Живко бръкна за пакета с тютюн. През последните два часа и половина, не беше помислял за цигара. Това му се стори много интересно. Обикновено пушеше много. Май беше време да се замисли за намаляването им. Но идеята за кафето му допадна много.
- Захар, мляко? – Манолов пусна кафе машината, която стоеше отдясно до бюрото му и извади млякото и захарта. Беше кафява и това се понрави на Живко.
- И двете, благодаря - Запали цигарата и дръпна силно. Реши да отиде до бюрото да вземе кафето и да се разтъпче малко. Сега забеляза, колко скъпо беше обзаведен офисът. Семпло със стил и много скъпо. Наложи си да не мисли за пари. Никога не идваха, когато мислеше за тях.
Манолов седна и започна да шари с очи по монитора. След около 5 минути отмести поглед от екрана, погледна Живко и каза:
- Мисля, че можем да работим заедно и ти да изкараш една добра сума – Манолов се усмихна.
- Чакай, чакай - Живко загаси цигарата в пепелника и на свой ред се усмихна -
Нищо не разбирам!? Първо, наистина се надявам да ми обясниш с какво ме приспахте така? После, с каква цел и накрая все пак, няма да е зле да ми обясниш за каква работа става въпрос. От теста съдя, че няма да е тежка физическа работа, а с незаконна дейност не искам да се занимавам. Още повече да прекарвам наркотици зад граница! – от къде му хрумна да каже това?
- Разбира се, извинявай – Манолов не изглеждаше да се притеснява от нещо. Явно беше в реда на нещата, да ти размътят мозъка по време на интервю за работа.
- Не сме те приспали с нищо. За около час, беше подложен на ниско честотни звуци, недоловими за човешкото ухо и изпадна в изменено състояние на съзнанието. Това, гарантирам ти по никакъв начин не ти е навредило, а даже напротив. Накара те да бъдеш повече себе си, а това беше важно за теста. Накара те, да отговориш на въпросите искрено, без да си възпрепятстван от егото и маските, които носиш постоянно. Всъщност от теста зависеше, дали си подходящ или не. Доста малко хора успяха досега да го минат успешно. А и доколкото разбрах – Манолов погледна към екрана на лаптопа – нямаш нищо против изменените състояния на съзнанието – усмивката му беше искрена.
Живко безмълвно се съгласи. Беше вземал няколко пъти LSD, но винаги сред природата и то сам или с някой много, много близък човек .Споменът за Дора се появи веднага. Сети се за вечерите покрай огъня, потопени в любов и красота и за семинарите по холотропно дишане, на които редовно ходеха. Понякога беше страшно, след това ставаше винаги красиво. Ех, тази Дора! Колко ли време още, щеше да се появява в мислите му?

- Става въпрос за един експеримент. Набираме желаещи да тестват нашият нов продукт " New experience" и неговото влияние върху вътрешния свят на човека. Експеримент който, в реално време ще трае 10 мин, но за теб ще продължи с години. – Живко понечи да каже нещо, но Манолов го спря с жест - Още утре, по това време можеш да имаш 50 000 лв. – Манолов го погледна косо.
- Добре, продължавай – парите наклониха везната силно. Живко се намести удобно.
- Знаеш, - продължи Манолов –времето е относителна величина и че понякога тече страшно бързо, понякога се влачи като тегав летен ден. Понякога, като се обърнеш назад, събития които са ти се стрували векове, сега ги виждаш като минути.
Той замълча за секунда .
- Хората не могат да научат всичко за един живот. Не могат да имат всичко, а и не е нужно. Искат да живеят колкото се може по-дълго. Подсъзнателно, тази нужда идва от желанието за различни и по възможност приятни изживявания. За различни опитности. Подсъзнанието, знае че това е ценното в това съществуване. Емоцията! И кара хората да искат да живеят вечно - Манолов се усмихна и след кратка пауза продължи – Но времето никога не стига. Работа, ангажименти, семейство… годините минават, без да се усетиш. И накрая , когато края наближи, се питаш : „ – За какво живях? Какво научих? „ - чувството за пропилян живот е много неприятно – каза го така, сякаш е на смъртно легло, помисли си Живко. Не беше изключено да е болен. Той продължи да слуша.
- Нашата компания, ще предлага на хората един нова реалност. Един сън. Обаче, какъвто те си изберат. Артист, художник, машинист, депутат, спортист – каталога е огромен – усмихна се Манолов – сценарият е изцяло по проект на клиента. Къде да се роди, какви да са родителите му, как да мине животът му, до почти най-малката подробност. Колко години да живее. Дори и как и кога да умре. Това е интересна част, между другото. Повечето избират да умрат в съня си, въпреки условието, че при всички случаи ще е безболезнено. Страхът от смъртта винаги присъства – замисли се за момент - Естествено оставяме място за изненади, но като цяло пътят на човека в този , така наречен живот е ясен.
- Имам един въпрос – Живко започна да става нервен, но любопитството надделяваше – човек заспива, сънува сън, който за него трае 60 години примерно, изживява всичко реално без никакъв спомен за събитията преди заспиването, но в същото време, са минали само 10 мин. Той се събужда и продължава живота, който е водил досега? Ще помни ли съня си? И доколко реален ще е тоя сън? Има ли опасност да не се събудя никога тук?– хиляди въпроси започнаха да изникват в главата му. Ставаше доста интересно.
- Добре се ориентираш – Манолов се усмихна широко и запали една цигара - В общи линии е така. Заспиваш и докато Поля (явно така се казваше момичето, което го посрещна ) направи по едно кафе, ти си се събудил. И имаш спомените и уменията придобити от цял един живот. Научил си китайски, станал си някакъв майстор, изживял си вълнуваща любов, отървал си се от някакви страхове или фобии… каквото и да е, всичко остава при теб. Представяш ли си какви възможности дава това? – очите на Манолов заискряха.
Живко си представи. Това беше нещо велико и в същото време го плашеше. Манолов го гледаше. След това, изведнъж смени тона:

- Твоята работа ще се състои в това, да изживееш един такъв сън. И след това, в продължение на 1 месец, при всяка по - забележителна промяна в емоционалното си състояние да идваш тук за преглед. За твое успокоение, досега странични ефекти не е имало, но никога не се знае. Все пак продуктът е в тестов период. Относно страхът, да не се събудиш никога тук… ще получиш застраховка за 500 000лв. на името на когото пожелаеш – Манолов се усмихна лукаво – според химиците ни, няма ни най-малка такава опасност. Затова, сумата на застраховката не е важна.
Направи кратка пауза.
- Имаш време да решиш до утре. Ако приемеш предложението, те очаквам тук утре в 12.00 ч. Ще подпишем договора, ще си избереш сценарии на живота и след около час, ще си излязъл от тук с 50 000 по- богат. Обещаните пари за интервюто, ще ги вземеш от Поля – Манолов посочи вратата - Знам, имаш много въпроси, но нека престоят до утре.
Да, имаше много въпроси, но вътрешно се съгласи да изчака до утре. Имаше нужда от време, за да осмисли всичко, а и знаеше, че утре ще е тук, точно в 12.00 ч. А и много от въпросите можеше да отпаднат. Не искаше да изглежда глупав.
Поля го изпрати до външната врата. Този път не помисли за тялото й.

7

Животът му беше идеален и всичко сякаш се нареждаше от само себе си по начин най-удобен за него. Имаше естествено препятствия, но и на тях той гледаше позитивно. След всеки проблем, той поглеждаше назад и виждаше, че нищо не е било напразно. Сякаш някой се грижеше за него. Някакъв негов по-висш Аз, някой друг Зорба, който винаги вземаше правилните решения и поемаше по правилните пътеки. Понякога, в съзнанието му изкачаха странни въпроси, защо се получава така? Знаеше колко страдание има по света, как хората се скъсваха от работа, за да могат да нахранят децата си. Почти не познаваше щастливи хора. Познаваше много богати хора, но никой от тях не беше щастлив. А Той беше. Живота го радваше във всяко свое измерение. Потапяше се в многообразието му, наслаждаваше се на всичко което му даваше и то с пълни шепи. Живееше без да се замисля за утре или за вчера.
-Беше ли честно всичко това? И спрямо кого да е честно? Кой му помагаше? И защо?
Тези въпроси бързо отшумяха и той се загледа през прозореца на самолета. Какво значение имаше? Всичко става така, както трябва да стане. Защо да дърпа дявола за опашката?
Бяха почти в края на пътешествието си, някъде из България, когато баща му, след като разбра, че са в Европа се обади с настоятелната молба, да си дойде поне за ден -два. Искаше да продаде старата къща на Зорба и трябваше неговият подпис. Беше забравил за тая къща, веднага след като се нанесе в мезонета с изглед към морето.
Реши да се прибере за малко и като се върне, да продължат обиколката си из Европа. Полета беше 2 часа, а и имаше малко нужда да се отдалечи от Мика за няколко дни. Напоследък сякаш бяха започнали да си омръзват, но след две години постоянно заедно това му се струваше нормално. Остави я в един хостел, в малко планинско градче. Тя също нямаше нищо против да остане за малко сама.

8

Договорът беше доста дълъг и Живко реши да не го чете целия. И без това решението беше взето – щеше да участва в този експеримент. В договора имаше отделна клауза за заплащането и това го успокои малко. А и имаше нужда от тези пари. После щеше да мисли как да ги оползотвори. Подписа договора, застраховката и попълни няколко бланки за здравословното си състояние. Отне му не повече от 15 мин. Със сценария на живота, нещата бяха малко по- сложни. Трябваше да избира между стотици варианти. Беше сам в кабинета на Манолов и за момент се замисли, дали пак няма да пуснат нискочестотните звуци? Бързо отхвърли тази мисъл и се загледа в екрана на лаптопа. Засега се чувстваше в пълно съзнание.
Избра да се роди в Гърция. Харесваше му тази държава. С топлия си климат и хилядите острови, предразполагащи към безгрижен живот. А и му беше позната донякъде. Въпреки уверението на Манолов, че няма да си спомня нищо от сегашния живот, нещо му казваше да не се хвърля в непознати води. Сякаш отиваше на екскурзия . Усмихна се. Естествено трябваше да е богат. Стига толкова ограничения, свързани с пари ! Искаше да поживее добре, дори и на сън. С идеални родители, които да го обичат безрезервно и да ценят свободата му и правото му на избор. Добро образование и собствен бизнес след това. Бизнес, който да не ангажира времето му постоянно, но да му даде финансовата независимост да обиколи света, както той искаше. Без тузарски хотели и световно известни курорти. Искаше да пие от извора. Да види света, не като турист, а като жител на планетата. Да се потопи в атмосферата и да усети фолклора и битието на различни хора. Мисълта, че ще обиколи света, както винаги си го беше представял, предизвика топла и приятна вълна през тялото му. Явно нещата, които си представяше можеха да се сбъдват. Пък било то и на сън.
Избра си да изживее прекрасна любов, но там не се впусна в подробности. Образът на Дора все още беше в съзнанието му и не искаше нещата да се повторят. Въпреки факта, че развоя на събитията беше изцяло в негови ръце, реши да не рискува. Все още го болеше от раздялата.
Мина към сферата на интересите. Екстремни спортове, компютри , езотерика – сякаш нищо ново не искаше да научи от този експеримент. Искаше да направи този си живот по-пълноценен. Да запълни някакви дупки, които зееха в него от години. Надяваше се, след това да може да завърши хилядите неща, които беше започнал и оставил висящи. Или поне да се отърве от мисълта за тях и че щом не е завършено , започнатото те дърпа назад. От езиците избра Китайски и Английски. Избра да ги учи на място и се замисли, колко ли време щеше да прекара в Китай. След кратък размисъл, избра китайския да е на средно ниво. Не смяташе да прекара 5 години в Китай.

- Как върви? – Манолов влезе в кабинета – напредваш ли?
- Скоро ще съм готов. Няма да задълбавам много в подробности. Мисля да нахвърлям само основната посока на живота и да става каквото ще . Само да попитам… как точно стоят нещата със смъртта?
- Много просто – усмихна се Манолов - избираш си по какъв начин ще приключи животът ти, на коя дата и в колко часа и 15 мин преди този час, ще започнеш да си спомняш. Ще бъде плавно и безболезнено. Ще чуеш приятен женски глас, който ще ти помага да преминеш плавно, но избликът на спомени ще свърши по-голямата работа.Секунди преди края, ще си тук в пълно съзнание.
- И няма да има никаква болка?
- Никаква. Освен, ако ти не си избереш да има – Манолов се беше втренчил в него.
- Със сигурност няма да има – каза с усмивка Живко. Не обичаше болката. Това беше основното нещо, което го притесняваше около нещата свързани със смъртта. Мислеше, че не го е страх от нея, но сега знаеше, че съвсем скоро ще я изживее и нещо го притесняваше.
- Колко години мислиш да си там? – попита Манолов.
- Тридесет – отговори. Реши да умре млад. Не искаше да изживява несгодите на старостта, пък дори и богат. Отначало реши да са 60, но нещо му казваше, че са прекалено много. Дългите периоди го плашеха.А и все се притесняваше, че някъде по средата системата може да се бъгне и той да си спомни всичко, да разбере, че всичко това е сън и да няма какво да направи. Избра кратък вариант. После щеше да му мисли.
- Интересно, повечето избират 60-70. Явно при теб, идеята за дълъг живот не е приоритет.
- Винаги съм държал на качеството – каза Живко, но сякаш това не излезе точно от него. Само допреди седмица му се искаше да умре бързо и безболезнено. Не виждаше никакъв смисъл да продължава.
Живко запали цигара и набързо завърши с подробностите. Манолов го чакаше. Реши да умре в самолетна катастрофа, на тридесет години. Реши, че близките му хора, няма да страдат за него. Все пак беше сън.
Време беше да започват. Качиха се на втория етаж на къщата, който се състоеше от една доста обширна стая. Както всичко тук, изглеждаше приятно и предразполагаше към уют. Имаше няколко бюра, с монитори по тях и едно канапе разположено по средата на стаята. Завесите бяха спуснати и беше леко сумрачно. Поля явно не беше само секретарка, понеже веднага се насочи към единия от мониторите и започна да щрака по клавиатурата пред него. Манолов се приближи му подаде нещо.
- Вземи. Ще ти помогне да се успокоиш. – беше някакво хапче – и след това седни на канапето. Тук е хонорарът ти.
Той му подаде един плик. Вътре имаше дебитна карта на негово име и малко листче с четири цифри на него. Явно пин – кодът. Мисълта за парите го успокои. Каквото и да се случеше, след един час щеше да е далеч от тук с 50 000 в джоба. Беше сигурен, че в картата има точно толкова.
Започна да чувства тялото си по-леко. Явно хапчето започваше да действа. Отпусна се на канапето. Изпълни го усещане за безтегловност, примесено с чувството за приятно предстоящо събитие. През премрежения си поглед, видя как Поля се приближи към него, със някакъв вид слушалки в ръце и внимателно ги постави на главата му. По- скоро приличаше на слушалки, но беше някакво присвяткащо устройство, което се поставяше на главата. Усети как плътно прилепна към черепа му с хладен метален допир върху слепоочията и челото. Усети леко жужене в главата си, като много фина и бърза вибрация. Опита си да си спомни кой е, но нямаше нито сили, нито желание за това. Затвори очи и потъна.
9

Самолета се тресеше във въздуха като каруца по черен път. Явно имаше турболенция, но това не притесняваше Зорба. Оставаха още 20-на минути и щяха да кацнат. Какво ли правеше сега Мика в България? В светло сивия си пуловер и ефирната рокля на цветя от Индия, сигурно четеше книга на терасата на стаята им в хостела. За момент си помисли, че не трябваше да я оставя. Имаше някакво лошо и смътно предчувствие. Отърси се от тия мисли и се загледа в квадратите долу. Не искаше да мисли за нищо. След два дена щеше да е при нея. Сърцето го присви леко. При Дора.
Стресна се от собствената си мисъл. Дора? От къде се взе това име?! И защо усещаше някаква болезнена липса при споменаването на това име? Чу приятен женски глас да съобщава:
- Пътуването е към своя край, г-н. Будуров. Скоро ще си бъдете у дома. Остават ви 10 минути. Отпуснете се и се наслаждавайте на усещането.
Явно стюардесата съобщаваше за края на полета. Но защо не спомена нищо за коланите? И защо се обръщаха лично към него? Не разбираше какво става, а и главата му беше леко замаяна – сигурно от кацането –помисли той. Винаги се чувстваше странно при излитане или кацане. Но нещо не беше наред! С усилие успя да хвърли един поглед в салона на самолета. Почти не чувстваше тялото си. При първия изблик на паника, дойдоха и спомените. Детството на хижата, апартаментът в Търново, родителите си, Дора, офисът на Манолов… почувства неописуема тъга по нещо безвъзвратно загубено. Главата го заболя от нахлулите спомени. Сякаш за момент си спомни емоциите от цял един живот. Вече не чувстваше тялото си. В последния момент видя падащите кислородни маски над седалките и огромните пламъци, които идваха от предната част на самолета. Почти в просъница, сякаш някъде в далечината той чу писъците на пътниците около него и съвсем ясно, гласът който обърка с този на стюардесата:
- Добре дошъл, г-н Будуров. Вашето пътуване приключи.

10

Минаха десет дена откакто не се беше обаждал на Манолов. Беше му изпратил прилежно попълнения въпросник, относно изживяванията му по време на експеримента, час от въпросите на който бяха насочени и към сегашното му състояние. Освен болката в главата, която се появяваше от време на време, и това че още мислеше на гръцки, не усещаше нищо ненормално да се случва с него. По - скоро се чувстваше много добре. Усещаше как желанието му за живот се завръща със страшна сила. Десет дена той обмисляше преживяното и не излизаше от къщи. Беше невероятно, не можеше да опише с думи това усещане. Цялото време беше пред него. Имаше 50 000 в банката. А и със всичко това, което беше научил за тези 30 години! Нямаше за къде да бърза. Беше невероятно доволен от факта, че Дора изобщо не му липсваше. Дори с мъка си спомняше как изглежда. Сякаш беше минала цяла вечност от както беше с нея. А и Мика беше толкова по-красива . Лека, неприятна тръпка на болезнена липса се прокрадна в него. Винаги ли нещо щеше да му липсва? Ядоса се и си забрани да мисли повече за жени.
Беше решил да отиде до Гърция. Нямаше как да не отиде там! Искаше да види, дали нещата бяха, както ги помнеше? Или всичко беше една, добре пресъздадена друга реалност. Най-вече се надяваше островът, на който ходеха с Мика, да е там. Знаеше как да го намери. Но дори да не беше, със сигурност щеше да си направи една дълга почивка по гръцките плажове.
Обади се на Манолов, за да го предупреди за предстоящата си екскурзия. Договора го обвързваше, един месец след експеримента да уведомява служител на фирмата, за всяко свое начинание. Манолов нямаше нищо против, дори със смях му каза, че няма да е първия, който посещава мястото на предишния си живот. Така го наричаше той. И имаше логика, помисли си Живко. Предупреди го само да държи телефона си включен и му пожела лек път.
11

Октомври беше идеален месец, за почивка в Гърция. Слънцето беше високо и Живко летеше с новата си кола, по магистралата за Атина. Багажникът на комбито беше пълен с къмпинг оборудване, пазаруването на което му достави голямо удоволствие. Не се съобразяваше с цените, купи си всичко което сметна, че ще му е необходимо, дори малко в повече. Напазарува си и дрехи. Изхвърли почти всички свои стари парцали, защото му напомняха за живот, който той смяташе да не живее повече. Нямаше идея, какво ще прави след като се върне от Гърция, но не се притесняваше за това. Знаеше, че ще започне живота си наново. Чувстваше се щастлив, само дето самотата донякъде помрачаваше щастието му.

Отби на една крайпътна бензиностанция, за да закуси и да се вземе кафе. Реши и да зареди, въпреки че според датчика на горивото, резервоарът беше над половината. Но удоволствието да каже на момчето до колонката „- До горе” , си каза своето. Плати на касата и се отправи към кафе машината в другия край на помещението. Пусна монета от едно евро, избра напитка и натисна бутона. На дисплея се изписа извинително съобщение за повреда в машината. Но така и не му върна монетата. Тъкмо да изпсува, когато нещо го накара да замръзне. До болка познат глас се чу зад него:
- На няколко километра от тук има крайпътно заведение. А аз си търся транспорт – усети позната кокетност в края на изречението и дъха му спря. Обърна се бавно и не можа да повярва на очите си! Мика.
- Михаела, приятно ми е – тя протегна нежната си ръка към него и погледите им се срещнаха. Той не можа да отрони и дума. Същата коса, същите красиви зелени очи, дори усети уханието й, което го караше да му се подкосяват краката и да я желае денонощно. Възможно ли беше?! Прекалено хубави неща взеха да му се случват. Много хубаво не е на хубаво – помисли той – но, бързо отпрати тази мисъл. Тя се вгледа в него.
- Познаваме ли се? - Погледът й беше леко озадачен, но нещо в него го накара да трепне.
- Живко, приятно ми е – с треперещ глас, но на перфектен гръцки каза той и пое ръката й – не се познаваме, не и в този живот. Замълча за миг. Не можеше да свали поглед от нея.
- Ела – подкани я нежно той –да тръгваме. Наистина имам нужда от кафе – и се усмихна широко. Просто не знаеше какво да каже. Трябваше му малко време да си събере мислите. Имаше чувство, че ще полети от щастие.

Качиха се в колата и той потегли. И двамата мълчаха, той се беше съсредоточил в пътя, но усещаше погледа й. Чудеше се как да подхване разговор. „ – Мълчалива както винаги” – усмихна се мислено той и топлина обля тялото му. Дали си имаше приятел? Дали всичко случило се в живота му не беше, за да се състои тая среща. Дали не беше тази, която бе търсил цял живот. Нищо не е случайно. Не знаеше какво да мисли. Обърна се към нея, срещна прекрасните и очи и потъна в тях. „ – Колко си красива , Анушка”
Стресна се. Не се ли казваше Михаела?! Усети как погледът му се замъглява и малко преди да види връхлитащия ги ТИР , той чу познат женски глас:

- Пътуването е към своя край, г-н. Браун. Скоро ще си бъдете у дома. Остават ви 10 минути. Отпуснете се и се наслаждавайте на усещането.


- край -

_________________
YouTube facebook


Върнете се в началото
  Профил    +9 / -0 
 
 Заглавие: Re: Малко проза
МнениеПубликувано на: Пон Дек 09, 2013 4:27 am 
Offline

Регистриран на: Съб Юли 08, 2006 6:44 pm
Мнения: 841
Местоположение: чака Годо
Име: Пешо
Зорбас поклати глава.
— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!
Замълча; наля си да пие, но се отказа.
— Прощавай, началство, аз съм селянин човек; думите се лепят по зъбите ми, както калта по краката; не мога да ги усуквам и да майсторя вежливости, не мога; ама ти разбираш.
Изпразни чашата си, погледна ме.
— Разбираш! — извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. — Разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме — лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…
Поклати едрата си глава, отново замълча.
Едва не избухнах в плач; всичко, каквото казваше Зорбас, беше истина… Когато бях дете — велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере.
А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.
Една едра звезда проряза небето и изчезна; Зорбас подскочи, изблещи очи и я загледа изплашено, сякаш виждаше за първи път падаща звезда.
— Видя ли звездата? — каза ми той.
— Да.
Замълчахме.
И изведнъж Зорбас изпъна високо тънката си кокалеста шия, изду гърди и проточи див, безнадежден вик. И неочаквано страшният вик се превърна в турски думи и из глъбините на Зорбас се издигна стар, монотонен напев, изпълнен със страст и мъка, и самота. Разкъса се сърцето на земята, разля се сладостната ориенталска отрова, разкапаха се в мен всичките фибри, които ме свързваха с добродетелта и надеждата:

Ики киклик бир тепенде отийор;
Отме де, киклик, беним дертим йетийор,
аман, аман!

Пустиня, ситен безкраен пясък, трепти розов, син, жълт въздухът, слепоочията се отпускат, надава проточен, безумен вик душата и се радва, че никакъв вик не й отговаря. Пустош… пустош… И неочаквано очите ми се наляха със сълзи:

Две яребици пееха на една могила.
Не пей, яребице, стига ми моята мъка!
Аман! Аман!

Зорбас млъкна; избърса рязко с пръст потта от челото си и я изтръска на земята. Наведе се и се загледа в пръстта.
— Каква е тази песен, Зорбас? — запитах след продължително мълчание.
— На камиларя. Тази песен пее камиларят в пустинята. От много години не съм се сещал за нея и не съм я пял. И сега…
Гласът му беше сух, свито беше гърлото му.
— Началство — каза, — време е да си легнеш. Утре ще станеш на разсъмване, за да отидеш в Кастро да хванеш парахода. Лека нощ!
— Не ми се спи — отвърнах. — Ще постоя още. Това е последната вечер, която прекарваме заедно.
— Ами че тъкмо затова трябва да свършим бързо — извика Зорбас и захлупи празната си чаша — знак, че не искаше да пие повече. — На, ей така, както истинските мъже изведнъж зарязват цигарите, виното, комара; юнашки.
Баща ми, трябва да знаеш, беше юнак и половина; не ме гледай мен, аз съм само един пръдльо, и на малкия му пръст не мога да се хвана. Той беше от старите гърци, дето се казва; като се ръкуваше с човек, пръстите му строшаваше. Аз мога да говоря понякога кротко, като човек; ала баща ми мучеше, цвилеше и пееше; рядко от устата му излизаше свястна човешка дума.
Той, значи, имаше всички страсти; но скъса с всички, като с нож. Пушеше като комин; една сутрин станал, отишъл на нивата да оре, стигнал, опрял се на оградата, пъхнал трескаво ръка — какъвто страстен пушач си беше! — в пояса си да извади кесията за тютюн, та да си свие една цигара, преди да почне работа. Измъкнал кесията — празна, ни щипка; забравил бил да я напълни в къщи.
Позеленял от яд, изревал; и изведнаж, с един скок се обърнал и почнал да тича към селото; завладяла го била, видиш ли, страстта. Но неочаквано, както си тичал — човекът, ти казвам, е загадка! — спрял се, засрамил се, измъкнал кесията за тютюн, разкъсал я на парчета със зъби и я стъпкал като бесен.
— Мръсница! Мръсница! — ревял той. — Курва такава!
И от този ден нататък, през целия си живот, цигара не сложи в устата.
Така правят юнаците, началство! Лека нощ!
Стана, прекрачи бързо крайбрежните камъчета, не се и извърна дори, стигна до самото море и после изчезна в мрака.

_________________
YouTube facebook


Върнете се в началото
  Профил    +2 / -0 
 
 Заглавие: Re: Малко проза
МнениеПубликувано на: Чет Дек 26, 2013 11:27 am 
Offline

Регистриран на: Пон Фев 28, 2011 9:39 am
Мнения: 333
Местоположение: Казанлък
Име: Николай Стоянов
Никос Казандакис - Алексис Зорбас !

_________________
http://yahoooooskydance.com
https://www.youtube.com/channel/UCSGoiR72lOMLSLOYCar6oUw

Acro: U-Turn Thriller X3
XC/Hike&Fly: Ozone LM5
XC: Ozone M6
Tandem: Ozone Magnum 2


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 3 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа



Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов