летя сравнително отскоро. имало е всякакви полети, тепърва има да се уча, но 2-3 останаха в мен и... честно казано, искаха да излязат, затова ги и записах.

един почти 'прав' полет:



едновременно и мечта и действителност - сбъдната мечта нека е:
представи си…
…
прекрасен летен ден. долината е окъпана в слънце. високо в небето - пухкави кумулуси. вятърът свири в ушите ти, бие лицето ти.
пропадаш в млечна пелена, мирише на влага. след миг изскачаш от облака и земята се простира под теб на длан.
летиш плавно, спокойно, волно

изведнъж леко подрусване - преминал си през струя топъл въздух. свиваш рязко в завой… по-стръмно… и изведнъж вдигащия се въздух те подхваща меко и хоризонта почва да потъва. оглеждаш се - крилото се проектира на фона на земята… орел се вие под теб, ползвайки същия ‘асансьор’…

спокоен глас долита от радиостанцията…
отпускаш завоя и потегляш надолу и напред - към полянката за кацане, към приятелските усмивки, към дъхавата трева.

въртене, въртене, земята те мами с ярките си цветове… забавяш крилото и то меко те отпуска надолу, стъпваш на земята и… поглеждаш към небето.

винаги - поглеждаш към небето!

‘не, не ми се лети в това’ - ‘става!’… тежки сиви облаци са надвиснали над старта.
никой не знае какво ще се случи - дали спокоен охладен въздух ще ни спусне на полянката за кацане или облакът ще се опита да ни всмуче в себе си - черна дупка за крила и пилоти.
…прошумолява крилото на франсоа, следим го с напрегнат поглед - той уверено потъва надолу.

‘става! само излитайте по-бързо’…
бърза подготовка, последна проверка и правиш крачка в небето!
…поглед през рамо - едно след друго се откъсват от склона крилата, весели и цветни в сивото небе.
…
напред и надолу. напред и… надолу?! нечии силни ръце те хващат и стъпало след стъпало те ‘поставят’ все по-нависоко - ‘базата’ надвисва над главата като таван на панелка.
намаляваш площта на крилото.
без резултат - облакът продължава да те притегля към себе си, стъпало по стъпало… изкачваш стълба към мрачната неизвестност…
радиостанцията оживява: ‘искам спирала!’
спирала искам и аз - с нея може да се слезе бързо от неуютната височина. само че спиралата е чудо неизпитано досега…
пропукващ глас: ‘искам спирала!!!’
‘добре де, да я поискаме заедно’ - затягаш командите… завой…

по-стръмен… влизане в спирала и… възходящия поток въздух те ‘изплюва’ от нея. отново опит… не става.
страх… шубе… не са празни думи, но… 50 метра те делят от мастиления облак - твоя враг.
…отново опит… по-стръмен… крилото се обръща с лице към земята, земята се слива в кръг. претоварването те притиска към седалката…

пилотите казват ‘да се насвириш във спирала’ - терминът е плашещо точен.

да видим докъде сме слезли… след още три витки спираш въртенето и…
близо си до хълма - височината я няма под теб - облакът си е намерил съюзник - източния вятър, който те изтиква към планината.

решение: накъм равнината… по ‘стълбата’ нагоре, но накъм равнината…
отново пукащият глас: ‘искам хубава, чиста спирала! иначе ще имаш сериозни проблеми’ - това не е заплаха от строг учител, не наказание те чака. чака те сивата действителност над главата ти.
…отново свиване на завоя и… този път е ‘ДА!’
успяваш! витка след витка планината се издига над теб. крилото свисти от напора на вятъра… надолу, надолу - слизаш към дъното…

единият враг е преодолян. остава вторият - източният вятър. той те подпира, насочва полета ти накъм дървета, къщи и жици. насочва полета ти към рисковано кацане…

радвам се, че ми е закачена спийд-системата - тя помага да се достигне откритата поляна…
зависваш над земята, стъпваш меко на тревата.

усещаш топлия вятър, който вече гали, а не убива.
оглеждаш се наоколо - всичките ученици са кацнали успешно.
оглеждаш се нагоре - там, където преди 10 минути си научил нещо за себе си. научил си себе си на нещо.
…
покрай теб минава притежателят на пукащия глас, човекът, който изиска от теб, човекът който ти даде.

усмивка…
‘натрупване на боен опит’, казва ти - да, така е. и е добре да се трупа, когато внимателно око те следи, когато има кой да изиска, има кой да ти даде.

сгъваш крилото, а с едно око следиш питбула, който ‘не обича летящи’ и препуска около теб…
…
последен в този ден кацна емо. повей да вятъра сгъна крилото му на 5 метра от земята. удар…
вечерта в пловдивската болница лекарите казват, че няма нищо счупено.
а аз си мисля ‘емо ще лети отново’! обратното не можех да допусна и в мисълта си даже.
…
към 12 през нощта е… на път си - посоката е карлово, сопот… приключва един летателен ден.
става 00.01… започва нов летателен ден

В облак няма разстояние, няма посока, няма човек.

Когато тръгваш за облака и лифта те издига към него – до теб е приятелят ти, носят се смеховете на компанията неимоверно близки и скъпи за теб хора – всеки нарамил раница, в която носи не товар, а свободата си. Около теб е стръмнината, притихналата гора, потракването на машината. Около теб е панорамата на затиснатата равнина. Около теб има реалност.

Малко по малко реалността изчезва. Първо се скрива пространството – за него ти говорят само пеещите протегнати въжета на лифта… Потъва в бялото шума.

Стъпваш на краката си и тръгваш нагоре. Орисията на човека, който лети, е винаги да тръгва нагоре. И оставаш все по-сам. Отначало хората, който са вързани за земята, изчезват. Те нямат място тук. После и летящите се стапят в мъглата един по един. Летенето е нещо интимно – то поражда близост в сърцата, но се прави когато си сам сред небето.

Много са само капките влага. Бисерни, обсипали тревата. Бисерни ги събаряш на земята и разтваряш крилото си. То те свързва с птиците. То може да бъде и враг понякога, но също така е стълбата, която те изкачва нагоре.

…Готов си вече. Не можеш да пробиеш с поглед Бялото. А то започва само след десетина метра. Десетина метра е цялото пространство само. Само толкова от реалността остана. Силен порив напред, затичване и сякаш със скок късаш и останалите нишки, които те привързват към битието. За секунда преминаваш в нищото. Където няма разстояние, няма посока, няма човек. Загубваш тялото си.

Над теб е изсивялото в мъглата крило. Пред теб, зад теб, отстрани и отдолу… е само бялото нищо. Светът е струята насрещен вятър. Вятърът, който ти показва, че има нейде и скали. И опасности. И хора и земя.

Минута-две полет стига, за да се претопиш в нищото. А след това?! Оставаш там. Оставаш. Оставаш. Оставаш.

Курса на компаса е нещо измислено, ирационално. Две цифри, които трябва да съвпаднат – нищо повече. Съвпаднат ли – ще си жив и ще летиш. Ако не – ще хвърляш ези-тура със Съдбата.

…Оставаш. Оставаш. Оставаш…

Погледът ти пронизва може би метър, може би 100. Може би безкрайността. Която я няма. Която е около теб в момента. Безкрайно е и времето.

И шок е, когато за пръв път очите ти регистрират… не, не нещо конкретно. Просто… по-тъмен облак. Склон, към който се приближаваш? Секунди неизвестност и после…

Реалността се завръща. Първо едва-едва – с короните на дърветата, даващи фактура на мъглата. После идва обема на склона, несмелата шарка на есенната гора. Излизаш от облака – и пространството става отново видимо. Отново си някъде! Проглеждаш! Раждаш се отново… С болката в премръзналите пръсти, с поклащането на крилото. С облаците, които те заобикалят в небето.

…

Слизането на земята е въпрос на време.
Кацането е въпрос на рутина.
Спуска се на земята крилото.
Виждаш усмивките на другите около теб.
Изключваш джипиеса и излизаш от сбруята.

…

Усещам, че нещо от мен е взето от облака. Усещам, че съм взел завинаги облака в себе си: късче влага и самота сред Бялото. И още нещо, което не мога да опиша.

tova poslednoto mai mi e poznato:))
ama bez poslednia abzac:)