Leonardo | ФОТО
Дата и час: Вто Мар 19, 2024 7:07 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 23 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Джонатан Ливингстън Чайката
МнениеПубликувано на: Пон Яну 29, 2007 10:47 pm 
ако можете си я купете оригинална...страхотна...


Джонатан Ливингстън Чайката
Ричард Бах

За книгата
Хората, които създават свои собствени правила, когато са убедени, че са прави...
Хората, които изпитват особена наслада от добре свършената работа, дори когато не получават признанието на другите...
Хората, които знаят, че в живота има нещо повече от нещата, които виждат очите ни...
Всички те ще следват неотклонно Джонатан чайката до последната страница на книгата.
Други може би просто ще се потопят в магията на едно прекрасно приключение - триумф на свободата и полета на човешкия дух.
И в двата случая прочитът на тази книга е ЕДНО НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ.


за автора
ричард бах
(роден през 1936 г.) е американски писател, потомък на композиторската фамилия Бах. Летец по професия, сътрудничи като журналист в сп. „Флаинг".
Публикувал е популяризаторските книги за авиация „Чужденец на земята", „Биплан" и „Нищо случайно".
След като през 1970 година „джонатан Ливингстън чайката" му донася голяма популярност в САЩ и Европа, издава книгите „Дарът на крилата", „Илюзии", „Няма толкова далечно място", а в сьавторство със съпругата си Леели Париш-Бах - романите „Мост през вечността" и „Едно".
Последната му книга - „Бягство от сигурността" излиза през 1995 година.


На истинския Джонатан Чайката, който живее във всеки от нас.

Първа част

беше утро и ранното слънце
разискряше злато по леките вълни на спокойното море.
На километър от брега една рибарска лодка обси­па водата с късчета риба за примамка и вестта за Закус­ката на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.
Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и бре­га, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, дока­то вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увели­чи само... с още... два... сантиметра... извивката на кри­лете... Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.
Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въз­духа е срам и позор.
Обаче Джонатан Ливингстън Чайката не се засра­ми, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка - забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост — той не беше обикновена чайка.
Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото - как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летене­то. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.
Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родите­лите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекьснато експериментира спускане ниско над вълните.
Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега - за да измери следата от плъзгането си в пясъка, - родителите му вече истински се разтревожиха.
— Защо, Джон, защо? - попита го майка му. - Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите пти­ци от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!
— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.
- Виж какво, Джонатан - каза баща му доброжелателно, - наближава зимата. Лодките съвсем ще намале­ят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Лете­нето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.
Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.
"Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!"
Събсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отново се учеше да лети.
Сега се занимаваше със скоростта и за една седмица упражнения научи повече и от най-бързата чайка на света.
От триста метра височина той размахваше кри­ле с всичка сила и се хвърляше почти отвесно във вода­та - така откри защо чайките пикират с прибрани криле. Само след шест секунди той вече се движеше със сто километра в час, скорост, при която, в момента на размах, крилото губи устойчивост.
Повтаряше това упражнение отново и отново. Съсредоточил цялото си внимание, той правеше усилия до предела на възможностите си, но щом набереше много голяма скорост, губеше контрол.
Издигане на триста метра. Първо устремяване напред с пълна сила, след това пикиране с размах на кри­лата и отвесно падане. И всеки път, при размаха наго­ре, лявото му крило изведнъж спираше, той рязко се накланяше наляво, задържаше дясното крило, за да възстанови равновесието, и изпърхвайки като пламък, започваше лудо да се върти надясно като пумпал.
Все не можеше да улучи точния момент при изди­гането. Направи десет опита и всеки път, щом ско­ростта преминеше сто и десет километра в час, той се превръщаше в рошава топка перушина и загубил кон­трол, се сгромолясваше във водата.
"Начинът е, помисли накрая Джонатан, мокър до кости, начинът е при големи скорости крилете да се държат неподвижни - размахваш ги, докато стигнеш осем­десет километра, после задържаш в едно положение."
Той опита отново от шестстотин метра висо­чина — пикира, насочил човка надолу. И когато достигна осемдесет километра в час, разпери криле докрай и престана да ги движи. Изискваше се неимоверно усилие, но той успя. За десет секунди беше достигнал над сто и четиридесет километра в час. Джонатан бе поставил световен рекорд за скорост на чайка!
Но победата бе мимолетна. Щом се опита да излезе от пикирането, в момента, в който измени ъгъла на крилете си, той бе сграбчен от същия ужасен, непрео­долим вихър, който при скоростта от сто и четири­десет километра в час го блъсна като динамит. Джонатан Ливингстън Чайката се взриви във въздуха и се раз­маза в твърдото като камък море.
Когато дойде на себе си, вече беше нощ и той се носеше в лунната светлина по повърхността на океана. Усещаше крилете си, сякаш бяха пречупени оловни пръчки, но много повече му тежеше бремето на провала. Обзе го смътното желание това бреме да го повлече към дъното и най-сетне всичко да свърши.
Вече бавно потъваше във водата, когато долови в себе си някакъв непознат, глух глас. "Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна ма­шина. Ако бях създаден за скоростни полети, щях да имам къси криле на сокол и щях да се храня с мишки вместо с риба. Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома, при своето Ято, и да се задоволя с това, което съм - жалка, огра­ничена чайка."
Гласът се стихна, а Джонатан се съгласи с него.
Нощем мястото на една чайка е на брега и отсега ната­тък, реши Джонатан, той ще стане нормална чайка. Така ще бъде най-добре за всички.
Вдигна се тежко над тъмната вода и полетя към сушата, благодарен, че бе успял да се научи да лети с ми­нимални усилия на неголяма височина.
"Но не, помисли той, аз вече се отказах от това, което бях, отказах се от всичко, което успях да науча. Аз съм чайка, като всички други, и ще летя като чайка." Издигна се с мъка на тридесет метра и като размаха по-силно криле, забърза към сушата.
Чувстваше се по-добре, след като взе решение да бъде като всички други в Ятото. Връзките с онази сила, която го влечеше към познанието, се бяха прекъснали и вече нямаше да има нито предизвикателства, нито поражения. Колко е хубаво просто да престанеш да мислиш и да летиш през мрака към светлините на брега!
"Мрак! - тревожно изхриптя глухият глас. - Чайките никога не летят по тъмно."
Но Джонатан не го чуваше. Колко е хубаво, мисле­ше той. Луната и светлинките, които трепкат по во­дата и показват пътя като сигнални огньове в нощта, а всичко наоколо е тъй мирно и спокойно...
"Опомни се! Чайките никога не летят по тъмно!
Ако беше създаден да летиш в мрака, щеше да имаш очи­те на бухал! И изчислителна машина вместо мозък! Щеше да бъдеш с кьси криле на сокол!"
Там, в нощта, на тридесет метра височина, Джонатан Ливингстън Чайката стисна силно очи. От болката и от взетото решение не бе останала и следа.
Къси криле. Къси криле на сокол!
"Ето кьде е отговорът! Колко съм бил глупав! Трябват ми къси, малки криле. Трябва просто да прибе­ра по-голямата част от крилете си и да летя само с връхчетата. Къси криле!"
Той се издигна на шестстотин метра над тъмно­то море и без дори за миг да помисли за неуспех и смърт, плътно притисна кьм тялото си предната част на крилете си, остави разперени във вятъра само тънките като кинжали пера на връхчетата им и се хвърли отвесно надолу.
Вятърът изрева като чудовище в ушите му. Сто и десет километра в час, сто и петдесет, двеста, още по-бързо! Сега, при скорост двеста километра в час, той не усещаше такова напрежение в крилете, както преди - при сто и десет. Едно едва доловимо извиване на връхчетата бе достатъчно, за да спре да пикира, и Джонатан профуча над вълните, като сив топовен снаряд под лунния диск.
Той стисна очи, за да ги предпази от вятъра, и из­падна във възторг. Двеста и двадесет километра в час! И то без да губи контрол! "Ами ако започна да пикирам от хиляда и петстотин метра вместо от шестсто­тин, колко ли бързо..."
Обещанията, които бе изрекьл преди малко, бяха забравени, пометени от страхотния ураганен вятър. Въпреки това не се чувстваше виновен, че ги е нарушил. Такива обещания са само за чайки, които са се примирили да бъдат обикновени. Оня, който, учейки, се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания.
По изгрев слънце Джонатан отново започна да тренира. От височина хиляда и петстотин метра рибарските лодки изглеждаха като точици върху гладката синя вода, а Ятото, което закусваше - като лек облак завихрени прашинки.
Той беше пълен със сили, още тръпнещ от ра­дост, горд, че бе овладял страха си. Без да се двоуми, притисна към тялото си предната част на крилата, разпери късите им, остри връхчета и се хвърли към мо­рето. Когато достигна хиляда и двеста метра височи­на, вече бе набрал пределната скорост, а вятърът се бе превърнал в плътна, непробиваема, оглушителна стена, която не му позволяваше да се движи по-бързо. Той ле­теше отвесно надолу със скорост триста и четириде­сет километра в час. Преглътна, защото знаеше, че разтвори ли криле при тази скорост, ще бъде разкъсан на милиони парченца. Но скоростта беше мощ, скорост­та беше радост, скоростта беше чиста красота.
На височина триста метра той започна да излиза от пикирането. Връхчетата на крилете му се огъваха и смазваха в гигантския вятър, лодката и ятото чайки приближаваха към него със скоростта на метеор, нарастваха право на пътя му.
Той не можеше да спре, още не знаеше как да избива при такава скорост.
Сблъсъкът щеше да означава мигновена смърт.
И той стисна очи.
Така тази сутрин, точно по изгрев слънце, Джонатан Ливингстън Чайката се вряза насред Ятото, което закусваше - връхлетя, стиснал очи, с триста и четиридесет километра в час, съпровождан от оглушително свистене на вятър и пера. Очевидно този път Чайката на щастието му се беше усмихнала, защото не загина никой.
В мига, когато вдигна човка право към небето, той още се носеше със скорост двеста и петдесет ки­лометра в час. Когато успя да намали до тридесет километра и най-после отново разпери криле, лодката вече се намираше на хиляда и двеста метра под него и изглеждаше като точица в морето.
Мислите му ликуваха! Пределната скорост! Чайка, която лети с триста и четиридесет километра в час! Това беше прелом, най-великият, единствения момент в историята на Ятото и от този момент за Джонатан Чайката се откри нова ера. Той отлетя кьм самотната си изпитателна зона, на височина две хиляди и четирис­тотин метра прибра плътно криле, хвърли се отвесно надолу и внезапно откри как да завива.
Откри, че ако промени само със сантиметър положението на едно-единствено перо на връхчето на крилото си, може да направи плавен завой при страхот­на скорост. Но преди това вече бе научил, че ако при такава скорост раздвижи повече от едно перо, тялото му ще започне да се върти като куршум... И Джонатан беше първата чайка на света, изпълнила въздушна акробатика.
Без да губи време за приказки с другите чайки, този ден той летя до залез слънце. Откри лупинга, бавното превъртане, спиралното въртене, обратното въртене, виража.
Беше късна нощ, когато Джонатан се прибра в Ято­то, на брега. Беше замаян и смъртно уморен. И все пак, преди да кацне, той от радост направи лупинг и миг пре­ди да докосне земята - бързо завъртане. Като чуят за това, размишляваше той за Прелома, те ще полудеят от радост. Колко повече неща изпълваха вече живота! Вмес­то да сновем тъпо напред-назад край рибарските лодки, сега животът придобива смисъл! Ще се издигнем над невежеството, ще открием себе си като достойни, инте­лигентни и способни същества! Ние можем да бъдем свободни! Можем да се научим да летим!
Оттук нататък годините изглеждаха пълни с живот и сияеха от обещания.
Когато кацна, цялото Ято се беше събрало на Го­лям съвет — личеше, че отдавна са тук. Всъщност те чакаха него.
- Джонатан Ливингстън Чайката! Застани в кръ­га! - Гласът на Старейшината прозвуча с върховна тържественост. Да застанеш в кръга означаваше само едно от двете: или огромен позор, или огромна чест. Със заставане в кръга на честта бяха отличавани най-изтъкнатите водачи на чайките. Естествено, и тази сутрин чайките бяха излизали за Закуската на Ятото, помисли си той, значи са видели Прелома! Но аз не искам никакви почести. Нямам никакво желание да бъда водач. Искам само да споделя с тях какво съм открил, да им покажа онези хоризонти, които се откриват пред всички нас. Той пристъпи напред.
— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, - застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!
Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забу­чаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Прело­мът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!
- ... заради неговата дръзка безотговорност - ре­деше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките...
Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.
-... един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникьде. Живо­тът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.
Една чайка никога не бива да противоречи на Съвета на Ятото, но Джонатан Ливингстън издигна глас.
- Безотговорност ли? Братя мои! - извика той. -Има ли по-отговорна личност от една чайка, която е открила и следва същността, висшия смисъл на живота? Векове наред ние се блъсвахме за рибешки глави, а сега има за какво да живеем - да учим, да откриваме, да бъдем свободни! Дайте ми възможност, нека да ви покажа какво открих...
Ятото изглеждаше като вкаменено.
— Братството се разтрогва - изврещяха чайките в един глас, церемониално запушиха уши и му обърнаха гръб.
Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.
С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбо­чина и така да намира рядка и вкусна риба. Побече няма­ше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от за­лез до изгрев слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепително ясни небеса..., а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подо­зира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.
Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ято­то, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дъ­лъг и наистина чудесен живот.

Тогава, една вечер се появиха Те и завариха Джонатан да се носи плавно през своето любимо небе, сам и изпълнен с покой. Двете чайки, които се появиха до крилете му, бяха чисти като звездна светлина и излъчваха нежно, дружелюбно сияние във висините на нощ­ния въздух. Но най-прекрасно бе съвършенството, с ко­ето летяха, като връхчетата на крилете им постоян­но оставаха точно на два сантиметра от неговите.
Без да проговори, Джонатан ги подложи на проверка, каквато нито една чайка досега не бе преминавала успешно. Той изви криле и забави скорост до момен­та, в който само километър в час по-малко би означавал сигурно падане. Двете лъчезарни птици плавно намали­ха скорост и продължиха да летят успоредно с него. Те познаваха бавното летене.
Той прибра криле, превъртя се и стремглаво се спусна надолу със скорост триста километра в час. Те полетяха надолу успоредно с него, описвайки безупречна фигура.
Накрая, със същата скорост, той премина в дълго, вертикално, бавно превъртане. Те се превъртяха заедно с него, усмихнати.
Той се върна в хоризонтален полет и помълча още малко, преди да заговори:
— Много добре - каза той. - Кои сте вие?
- Ние сме от твоето Ято, Джонатан. Ние сме ти братя. - Думите им бяха уверени и спокойни. - Дойдох­ме да те отведем по-високо, да те заведем в твоя дом.
-Аз нямам дом. Нямам Ято. Аз съм Прокуден. И освен това, сега прелитаме над върха на великата ветровита планина, а само след още няколкостотин метра аз няма да мога да издигна по-високо това старо тяло.
- Можеш, Джонатан. Защото си се научил. Ти завърши едното училище и вече дойде време да започнеш следващото.
Понеже тези думи бяха озарявали целия му живот, сега Джонатан Чайката веднага разбра техния смисъл. Прави бяха. Той би могъл да лети още по-високо и беше време да се завърне у дома.
Той огледа за последен път небето и великолепната сребриста земя, кьдето бе научил толкова много.
- Готов съм - каза накрая той.
И Джонатан Ливингстън Чайката се заиздига наго­ре с двете сияйни като звезди птици, докато изчезна­ха в напълно черно небе.




Втора част

ЗНАЧИ ТОВА СА НЕБЕСАТА,
мислеше си той и се усмихваше на себе си. Не беше мно­го почтително да анализираш небесата в момента, ко­гато се издигаш нагоре, за да навлезеш в тях.
Докато се отдалечаваше от Земята, вече над облаците и в неизменна фигура с двете лъчезарни чайки, той забеляза, че и собственото му тяло започва да блести, както техните. Наистина, същият онзи млад Джонатан Чайката, който винаги бе живял зад златистите му очи, и сега си беше там, но погледнато отвън, фор­мата му се бе променила.
Все така усещаше тялото си като тяло на чайка, но то вече летеше много по-добре, както старото ни­кога не бе успявало. Виж ти, помисли си той, с наполовина по-малко усилия достигам двойно по-голяма ско­рост, двойно по-добри постижения, отколкото в най-добрите ми дни на Земята!
Сега перата му сияеха ослепително бели, а крила­та му бяха гладки и съвършени като слитъци полирано сребро. Той с наслаждение започна да ги проучва, да изпитва силата на тези нови крила.
Когато достигна четиристотин километра в час, усети, че наближава предела на своята максимална скорост. При четиристотин и четиридесет реши, че по-бързо не би могъл да лети и дори изпита разочарование. Значи възможностите на новото му тяло имаха граници. И въпреки че доста бе надминал предишния си рекорд за скорост, все пак някаква граница съществуваше и бяха нужни огромни усилия, за да я преодолее. На небето, помисли си той, не би трябвало да има граници.
Облаците се разтвориха, неговите придружители извикаха: "Щастливо кацане, Джонатан!" — и изчезна­ха в разредения въздух.
Той летеше над някакво море към скалист бряг. Няколко чайки тренираха на скалите движения за по­лет. Далеч на север, съвсем на хоризонта, летяха още няколко. Нови гледки, нови мисли, нови въпроси. Защо ли имаше толкова малко чайки? На небето би трябвало да има безброй ята чайки! И защо така внезапно се почувствах толкова уморен? Би трябвало чайките на Не­бето никога да не се изморяват или да заспиват.
Къде беше чувал това? Спомените от неговия живот на Земята изчезваха. Земята бе мястото, където бе научил много, наистина, но сега подробностите избледняваха - имаше там нещо като борба за прехрана и той беше като че ли Прокуден.
Десетината чайки от брега безмълвно дойдоха да го посрещнат. Той почувства само, че е добре дошъл и че си е у дома. За него това беше голям ден - ден, чийто изгрев вече не си спомняше.
Той изви, насочвайки се към брега, размаха криле, за да спре във въздуха на два пръста над земята, после леко кацна на пясъка. Другите чайки също кацнаха, но без изобщо и перце да изпърха. Както се полюшваха във вятъра с изопнати блестящи крила, просто някак променяха наклона на перата си и спираха в мига, в кой­то крачката им докоснеха земята. Това беше красиво изпълнение, но Джонатан бе твърде изморен, за да се опита да го направи. Застанал там, на брега, без изобщо да бе промълвил и дума, той заспа.
През следващите дни Джонатан разбра, че на това място има да научи също толкова много за лете­нето, колкото и в предишния си живот. Но имаше и разлика. Той беше сред чайки, които мислеха като него. За всяка от тях най-важното нещо в живота беше да търси и постига съвършенство в онова, което най-много обича да прави - да лети. Те до една бяха великолепни птици и часове наред всеки ден се упражняваха и изпробваха нови и нови фигури от висшия пилотаж.
Задълго Джонатан забрави света, от който бе до­шъл - онова място, където Ятото живееше със здраво стиснати за радостта от полета очи и с криле, които използваше само като средство да намира храна и да се бори за нея. Но понякога, макар само за миг, той си спом­няше.
Спомни си за това една сутрин, когато заедно със своя инструктор почиваше на брега, след като бе упражнявал бързи странични превъртания с прибрани крила.
- Къде са другите, Съливан? - попита той безмъл­вно, вече свикнал с лесната и удобна телепатия, която тези чайки използваха, вместо обичайните крясъци и грачене. - Защо тук няма повече чайки? Там, откъдето идвам, имаше...
- ... хиляди и хиляди чайки. Знам. - Съливан покла­ти глава: - Единствения отговор, който мога да дам, Джонатан, е, че птици като теб се срещат една на милион. Повечето от нас достигат дотук много по-бав­но. Ние преминаваме от един свят в друг, който е поч­ти същият, и веднага забравяме откъде сме дошли, не ни интересува към какво сме се стремили, живеем само за мига. Можеш ли да си представиш колко живота е трябвало да изживеем, преди изобщо да ни хрумне, че съществува и нещо повече от яденето, боричкането или властта в Ятото? Хиляда живота, Джон, десет хи­ляди! А след това още сто живота, докато започнем да научаваме, че има такова нещо като съвършенството, а след това - други сто, докато проумеем идеята, че нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го предадем по-нататък. Същите правила ни ръководят и сега, естествено: ние избираме следващия си свят чрез това, което сме научили в този. Не научим ли нищо, то и следващият свят ще е същият като сегашния - с все същите граници и все същите оловни тежести, които трябва да преодоляваме.
Той разпери криле и се обърна с лице към вятъра.
- Но ти, Джон - каза той, - ти научи наведнъж толкова много, че не трябваше да преминаваш през хи­ляда живота, за да стигнеш до този.
Само за миг те отново бяха във въздуха и продължиха упражненията. Трудно беше да направят това пре­въртане във фигура, защото половината време Джонатан трябваше да лети по гръб и да съобразява обратна­та извивка на крилете си, така че постоянно да бъде в унисон с движенията на своя инструктор.
— Хайде да опитаме пак, Джонатан - казваше отново и отново Съливан. - Да опитаме пак. Докато най-сетне рече: - Добре! И те започнаха да упражняват външен лупинг.
Една вечер чайките, които не владееха изкуството на нощния полет, стояха заедно на пясъчния бряг и мислеха. Джонатан събра цялата си смелост и се прибли­жи до Старейшината, за когото мълбата говореше, че скоро щял да напусне този свят.
- Чанг - заговори той малко притеснен. Старата чайка го погледна ласкаво.
- Какво има, синко?
Вместо да изнемощее от възрастта, Старейши­ната беше станал още по-силен - можеше да надлети всяка чайка от Ятото и владееше фигури, които другите тепърва се готвеха да учат.
- Чанг, този свят изобщо не е небето, нали? Старейшината се усмихна в лунната светлина.
- Ти отново се учиш, Джонатан — отвърна той.
- Добре, какво ще стане оттук нататък? Къде отиваме? Има ли изобщо такова място като небето?
- Не, Джонатан, няма такова място. Небето не е място, нито време. Небето - това е да бъдеш съвършен. - Той замълча за миг. - Ти летиш много бързо, нали?
- Аз... аз изпитвам наслаждение от скоростта -отбърна Джонатан изненадан, но горд, че Старейшината е забелязал.
— Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защо­то всяко число е граница, а съвършенството няма гра­ници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там.
Без никакво предупреждение Чанг изчезна и пак се появи до самата вода, на петнадесетина метра по-нататък. И всичко стана само в един миг. След това отново изчезна и в същата милисекунда застана до рамо­то на Джонатан.
- Това е просто за развлечение - каза той.
Джонатан беше изумен. Той забрави да пита повече за небето.
- Как правиш това? Какво е като усещане? Колко далеч можеш да отидеш по този начин?
- Можеш да отидеш до всяко място и до всяко вре­ме, които си избереш - каза Старейшината. -Аз съм бил навсякъде и във всяко време, за което ми е хрумвало.
Той погледна към морето.
- Странно нещо. Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това - бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвър­шенството, стигат навсякъде, и то мигновено. Запом­ни, Джонатан, небето не е нито място, нито време, за­щото мястото и времето са нещо толкова безсмисле­но... Небето е...
- Можеш ли да ме научиш да летя така? - Джона­тан Чайката тръпнеше от желание да овладее нещо друго, непознато.
- Разбира се, щом искаш.
— Искам. Кога можем да започнем?
- Още сега, ако искаш.
- Искам да се науча да летя по този начин - каза Джонатан и някаква особена светлина засия в очите му. - Кажи ми какво трябва да правя.
Чанг заговори бавно, като гледаше внимателно по-младата чайка.
- За да летиш бързо като мисълта докьдето и да било - каза той, - трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал...
Според Чанг разковничето бе в това Джонатан да престане да се възприема като пленник на едно ограни­чено тяло, с размах на крилете един метър и предвари­телно програмирани възможности. Важното беше да осъзнае, че неговата истинска природа, съвършена като ненаписано число, живее едновременно навсякьде в пространството и времето.
Джонатан тренираше упорито всеки ден, отпре­ди изгрев слънце до кьсна среднощ, но въпреки всичките си усилия не се придвижваше и на перце от мястото си.
- Забрави вярата! - повтаряше Чанг отново и отно­во. - За да полетиш, ти трябваше не Вяра, а да проумееш какво е летенето. И сега е същото. Хайде, опитай пак...
Докато един ден, както стоеше на брега със затворени очи и се концентрираше, в един проблясък на мисълта Джонатан проумя какво всъщност му е казвал Чанг.
— Ами да, наистина! Аз съм една съвършена, без ог­раничения чайка. - Той просто бе разтърсен от радост.
- Добре! - каза Чанг и в гласа му прозвучаха побед­ни нотки.
Джонатан отвори очи. Стоеше сам със Старейшината на един съвсем различен бряг - дърветата стигаха до самата вода, двойка жълти слънца обикаляха небето.
- Ти най-после схвана идеята - каза Чанг, - но трябва да поработиш още върху способността да се контролираш...
Джонатан беше изумен.
- Къде се намираме?
На Старейшината обаче изобщо не му беше напра­вила впечатление необичайната гледка и той небрежно отвърна:
— Явно на някаква планета със зелено небе и двой­на звезда за слънце.
Джонатан изпищя от възторг — първият звук, който издаваше, откакто бе напуснал Земята.
- ПОЛУЧИ СЕ!
- Разбира се, че се получи, Джон - каза Чанг. - Ви­наги се получава, когато знаеш какво правиш. Сега обър­ни внимание на контрола...
Когато се върнаха, вече беше тъмно. Другите чайки изгледаха Джонатан със страхопочитание в златис­тите си очи, защото бяха видели как той изчезва от мястото, с което сякаш се бе сраснал от толкова време.
Той бързо прекъсна поздравленията им.
- Аз съм новодошъл тук! Едва започвам! И трябва да науча от вас много неща!
- Чудно нещо, Джон - каза Съливан, който стоеше близо до него, - ти се боиш от учението най-малко от всички чайки, които съм виждал за десет хиляди години.
Ятото мълчеше и Джонатан от смущение запристъпя от крак на крак.
- Можем да започнем работа над времето, ако искаш - каза Чанг, - докато се научиш да летиш в минало­то и бъдещето. Тогава ще бъдеш готов да започнеш най-трудното, най-дръзновеното, най-забавното от всичко. Ще бъдеш готов да започнеш да летиш по-високо и да разбереш значението на добротата и любовта.
Измина месец или поне такова чувство имаше Джонатан, и той постигна блестящи успехи. Винаги бе усвоявал всичко много бързо, просто още от първия опит, а сега, като специален ученик на Самия Старейшина, той попиваше новите идеи като компютър с аеродинамична форма и перушина.
И тогава дойде денят, в който Чанг изчезна. Пре­ди това беше разговарял спокойно с всички, като настояваше никога да не престават да учат, да се упражняват и да се стремят колкото е възможно по-дълбоко да про­умеят съвършения, невидим принцип на целия Живот. После, както говореше, перата му започнаха да блестят все по-ярко и накрая засияха толкова ослепително, че нито една чайка не можеше да издържи блясъка им.
- Джонатан - каза Чанг и това бяха последните думи, които той произнесе, - продължавай да работиш над любовта.
Когато отново можеха да виждат, Чанг бе изчезнал.
Дните минаваха и Джонатан често се улавяше, че мисли за Земята, откъдето бе дошъл. Ако там знаеше една десета, една стотна от това, което беше научил тук, колко по-голям смисъл би имал животът му! Той стоеше на брега и се питаше дали там има някоя чайка, която се бори да надмогне своята ограниченост, която се опитва да проумее същността на полета извън предназначението да долетиш до рибарската лодка, за да отмъкнеш коричка хляб. Може би имаше дори и някой Прокуден, който се е опитал да каже истината в лице­то на Ятото. Колкото повече се упражняваше Джонатан в уроците по доброта, колкото повече се стреме­ше да опознае природата на любовта, толкова повече му се искаше да се върне обратно на Земята. Защото въпреки своето самотно минало, Джонатан Ливингстън бе роден за учител и неговият начин да изрази лю­бовта си бе стремежът да сподели откритата от него истина с някоя чайка, която търси благоприятен слу­чай, за да се отправи сама да търси истината.
Съливан, който вече бе овладял летенето със ско­ростта на мисълта и помагаше на другите да учат, от­кликна скептично.
- Джон, ти вече бе прогонен веднъж. Защо мис­лиш, че някоя от чайките, които познаваш отпреди, сега ще поиска да те изслуша? Знаеш поговорката Колкото по-високо лети чайката, талкова по-надалеч вижда и знаеш, че е вярна. Онези чайки, сред които си роден, си стоят на земята, бият се и се карат помежду си. Те са на хиляди километри далеч от небето - а ти искаш да им го покажеш от мястото, където си стоят! Джон, те не виждат дори крайчеца на собствените си крила!
Остани си тук. Помагай тук на новодошлите чайки, на онези, които са достатъчно високо, за да прозрат онова, което ти имаш да им кажеш. - Той замълча за малко и после каза: - Какво щеше да бъде, ако Чанг се бе върнал кьм своите стари светове? Къде шеше да бъдеш ти днес?
Последният довод беше най-убедителен: Съливан имаше право. Калкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда.
Джонатан остана да работи с новите чайки, които идваха и много бързо и блестящо усвояваха уроците си. Но старото му чувство отново се върна и той не можеше да се избави от мисълта, че на Земята сигурно има една или две чайки, които са способни да учат. Колко повече щеше да знае самият той, ако Чанг се бе появил в онези дни, когато бе Прокуден!
— Съли, аз трябва да се върна — каза накрая той. -Твоите ученици напредват добре. Те ще ти помагат за новаците.
Съливан въздъхна, но не възрази.
- Сигурно ще ми бъде мъчно за теб, Джонатан. -Това беше всичко, което му отвърна той.
- Съли, засрами се! - упрекна го Джонатан. - И не ставай глупав! В какво се упражняваме двамата всеки ден?
Ако приятелството ни зависи от такива неща като пространство и време, значи, когато един ден преодо­леем пространството и времето, ние ще разрушим на­шето братство, така ли?! Но нали като преодолеем пространството, едничкото, което всъщност ни оста­ва, е Тук. А преодолеем ли времето, едничкото, което ни остава, е Сега. И не мислиш ли, че насред това Тук и Сега не бихме могли да се виждаме от време на време? Съливан Чайката неволно се засмя.
- Ах, ти, безумна птицо! - ласкаво каза той. - Ако някой изобщо е в състояние да покаже някому на земята как да вижда на хиляди километри, това положително е Джонатан Ливингстън Чайката. - Той се загледа в пясъ­ка. — Довиждане, приятелю Джон!
- Довиждане, Съли. Пак ще се срещнем. - И докато казваше това, Джонатан извика в съзнанието си образа на голямото ято чайки на брега на друго време и с школувана лекота проумя, че самият той не представлява просто пера и кости, а съвършената идея за свобода и полет, неограничавана от нищичко.

Флетчър Линд Чайката беше сьвсем млад, но вече бе убеден, че с никоя друга птица, в което и да било Ято, не са се отнасяли така грубо и несправедливо, както с него.
- Не ме интересува какво говорят! - Мислеше яростно той, докато летеше кьм Далечните скали със замъглен поглед. - Летенето е нещо много повече от това просто да пърхаш от едно място до друго! Дори един... комар го прави! Едно нищо и никакво превъртане около Старейшината, просто за развлечение, и вече съм Прокуден! Слепи ли са те? Не виждат ли? Нима не могат да си представят колко славно би било да се нау­чим да летим истински!
— Все ми е едно какво мислят. Аз ще им покажа какво значи да летиш! Нека бъда Прокуден, щом искат. Но ще ги накарам да съжаляват за това...
В главата му се обади един глас и въпреки че звучеше съвсем спокойно, Флетчър тъй се стресна, че за миг загуби контрол и залитна във въздуха:
- Не им се сърди, Флетчър! Като са те прокудили, те са навредили само на себе си и един ден ще го осъзнаят, ще съзрат онова, което виждаш ти. Прости им и им помогни да го проумеят!
На сантиметър от дясното му крило летеше най-ослепително бялата чайка на света, носеше се във въз­духа без никакво усилие, без дори перце да помръдне, въпр


Върнете се в началото
     +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 2:56 pm 
Offline

Регистриран на: Чет Ное 03, 2005 9:03 am
Мнения: 170
Местоположение: София
Име: Пламен Делчев
...


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 4:02 pm 
Offline

Регистриран на: Нед Мар 13, 2005 10:00 pm
Мнения: 42
Местоположение: Варна
Най-хубавия пост, който съм чел тая година :D


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 4:20 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Мар 09, 2004 10:18 am
Мнения: 1283
Местоположение: село Величково
Име: Владимир Чорбаджийски
Това е само една малка част от книгата. Пускайте една след друга частите да чете народа. :)

_________________
Летеше с Element Air ... Жълто червен.
Правилните решения и действия идват от опита, който се получава от грешни решения и действия!


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 7:25 pm 
just keep it real in your souls
its so simple, damn but so hard :]


Върнете се в началото
     +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 8:22 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Мар 10, 2004 7:30 pm
Мнения: 283
Местоположение: Ботевград
Име: Иван Ценов
http://knigi.start.bg/?article=2161

Търсих доста за online четене, подобно на фантастиката в http://sfbg.us/, но не намерих. Само горния линк, ама откъм форматиране е силно зле. Иначе я има за купуване из сайтовете.

_________________
Щастие за всички даром и никой да не бъде пренебрегнат. Редрик Шухарт
http://www.redmine.org


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 10:05 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Мар 20, 2006 6:09 pm
Мнения: 226
Местоположение: София
Цялата книга е уникална ... чел съм я доста преди да стана парапланерист и ще взема да я прочета пак да видя разликата :)

P.S. Фози бро не прекалявай с кроскънтри :wink:

_________________
Еволюирай деградирайки !!!
I v rotor i v CB vse mi e dobre... CB TEAM
Emo :)
UP - Trango 3 (оранжево - сиво)


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие: ...
МнениеПубликувано на: Вто Яну 30, 2007 10:58 pm 
не си го и помислям даже :]


Върнете се в началото
     +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Сря Яну 31, 2007 8:55 am 
Offline

Регистриран на: Вто Мар 09, 2004 10:18 am
Мнения: 1283
Местоположение: село Величково
Име: Владимир Чорбаджийски
Ето от тук можете да изтеглите цялата книга на български http://www.spiralata.net/booklist.php?LangID=0
Само трябва да въведете автор Бах, Ричард, или името на книгата Джонатан Чайката.

_________________
Летеше с Element Air ... Жълто червен.
Правилните решения и действия идват от опита, който се получава от грешни решения и действия!


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие: Re: Джонатан Ливингстън Чайката
МнениеПубликувано на: Сря Яну 31, 2007 8:09 pm 
Offline

Регистриран на: Чет Май 27, 2004 2:53 pm
Мнения: 459
Име: uon venos
fsi написа:
ако можете си я купете оригинална...страхотна...



хаха фозка, чети чети :mrgreen:


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Сря Яну 31, 2007 8:21 pm 
Offline

Регистриран на: Пон Сеп 26, 2005 11:35 am
Мнения: 677
Местоположение: София
Име: Христо Джамбов
хехехех.. съвсем случайно довършвам "Мост над вечността" . имам я на текстов файл. ако някой я иска да свирка.

а ако някой има Чайката катои файл може да ми я прати. :-)


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие: относно "Мост над вечността"
МнениеПубликувано на: Сря Яну 31, 2007 10:26 pm 
Offline

Регистриран на: Сря Ное 08, 2006 12:19 am
Мнения: 926
Местоположение: Над Шумен
Име: Хари Ламбев
Songbird, пусни "Моста" по SKYPE. Там съм "harypara" или на hary63@abv.bg, че да чета нещо свястно. Ако имаш SKYPE можем направо да си говорим.

_________________
Gradient AVAX RSF 24, AXIS Mercury и тандем INDEPENDENCE
SKYPE - harypara / 0896 898 464
Ако съдбата ти обърне гръб, само я изчакай да се наведе и ....!
http://letenebulgaria.alle.bg/


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие: Филма също е много добър
МнениеПубликувано на: Чет Юли 26, 2007 8:33 pm 
Offline

Регистриран на: Чет Авг 24, 2006 9:09 pm
Мнения: 198
Местоположение: Холандия
ако имате възможност гледайте и филма. Много е добър. Даже мисля че някога го свалих през LimeWire.


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Чет Юли 26, 2007 9:51 pm 
Offline

Регистриран на: Чет Апр 26, 2007 4:29 pm
Мнения: 207
Местоположение: Варна
Ей озорих са да го изчета тва в тъмното...
Много добър разказ!
A btw мн често съм виждал с бинокъла такива Джонатан-овци на голяма височина..дали не е по истински случай ? :) :oops: :P

_________________
MacPara Eden 3
Червено и Сиво


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: Пет Юли 27, 2007 11:15 am 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 20, 2004 11:02 am
Мнения: 871
Местоположение: София
Да, вероятно след Екзюпери, Ричард Бах е "най-пилотския" писател. В момента чета неговите "Илюзии". Също много добра книга. Както вероятно знаете, самият той е пристрастен bush pilot, а от известно време лети и с парапланер.
Ето и неговия фен сайт: http://www.inner-growth.info/main_bach.htm

Един негов цитат от "Илюзии": "You teach best what you most need to learn." :wink:

И още: "You are never given a wish without also being given the power to make it true. You may have to work for it, however." :lol:

_________________
Има три прости правила за безопасно летене. За съжаление, никой досега не ги е открил ... ;-)


Върнете се в началото
  Профил    +0 / -0 
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 23 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа



Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов