Здравейте всички!
Реших с малко много картинки и букви да споделя за ПВЦ-то в Бразилия. Надявам се на всички да им е интересно, и поне на няколко човека да им повлияе стимулиращо за състезателното летене, да станем повече, и да бием наред всичко по Балкано и по свéто, и даже помежду си да се бием и налагаме с върбови пръчки здраво за закаляване най-малко.
Та - към Южна Америка и страната на незалязващото дупе:
http://picasaweb.google.com/yassensavov/PWCBrazil2008#
(препоръчвам ви да ги гледате на "slideshow")
БРАЗИЛИЯ е блага земя, благо небе, благи хора.
Бях там 18 дни. Първите два пракарах в Рио - спах в имението на
Рафаел Саладини (той беше сега на Сопот певецето; в момента държи
световния рекорд за прелет). С него се отпуснахме на една мека,
спокойна бразилска аристокрация. Семейството на Рафа е заможно.
Имението им е високо на склона на хълма, точно под ръката на Христос.
И живеят в джунглата!! В "двора" имат маймунки и едно огромно
пространство бразилско джунглено тропичество около тях - пътеки из
гората, лиани, птици, птици, птици, птици, и други неразгадани от
мен тропически животишки... (В галерията има две
снимки нощни оттам как се вижда Рио долу.) В Рио бяхме на гости и на
Родриго - друг много добър бразилски пилот - с който разпускахме в
апартамента му на плажа Ипанема, подръпвахме бразилски папироси и след
това през сламки блажно засмуквахме кокосови орехи от будката под тях.
На втория ден в Рио отидохме небрежно да полетим на най-готиното място
в Рио. Рафаел разправяше колко бил добър и специален денят, и как сме
щели да стигнем чак до статуята на Исус на 8км оттам. Тва можело да
се прави само няколко дни в годината, и съм имал късмет. Излетяхме
заедно с още маса народ, включително и някакъв американец фотограф, и
Рафаел замина, понеже (преди тва ми беше казал) трябвало да изпреварим
силния бриз за да успеем да стигнем до Христос.
Аз обаче се забавлявах максимално още в зоната около старта, като
продължавах неспирно да се оглеждам на 360 градуса в триизмерието за да
осъзнавам напълно къде се намирам и как има всякакви тропическо-космополитни гледки
отвсякъде! Разхождах се до един огромен гранитен монолит и реех на
термика на 2-3 метра от 80-градусовия му наклон. Това го повторих
десетина пъти - лошия кеф!!! Страашноо!!! Рио е като някаква много
специална жена. Спах веднъж с нея и изпаднах във влюбване.
Последва целонощното пътуване от Рио към Кастело. С един бразилски
пилот се качихме, и аз си мислех че ще се гърчим като в рейс на Карат от София
до Русе примерно, но се оказа че бразилските автобуси, понеже се
използват на много големи разстояния (бразилците нямат железница),
имат седалки в които си сядаш като в кресло и когато искаш можеш да си
легнеш достатъчно удобно за да спиш идеаално. Транзита беше приятен.
КАСТЕЛО.
Имах шест тренировъчни дни на мястото, така че не очаквах да бъда така
изненадан с летенето на самото състезание. Дълго е за обяснение -
цялата сложност на мястото и на времето което ни се случи. Но
накратко - добри термики по ръба на планината, но когато излезеш в
равнината - мъка и мъчение. В равнината се движиш ниско и трудно и много дни
свършват с реене по шейсетметрови хълмчета и заешко напредване на
подскоци и страх от близък земен вълк изящник. Също често се случваше
да закъсаме в дяла на по-големите хълмове, където са смесени с
големи гранитни монолити, и в тая природа смъртта идва много красива.
Мда, красиво, забавно, но героинята носеше нож в ръката, и си беше
рецидивист убиец. Мръсница.
Ден 1
Първия ден летях зле - още в началото на задачата леко се отделих от
групата, достатъчно да изпусна късия цикъл на термиката им и да остана
да се лутам под и около тях, но без да мога да ги хвана, и термиките
бяха курвенски, и тогава прибързах напред да се вържа пак в групата, и сбърках, и за 3 минути вече бях на едно 60-метрово хълмче, и бриза ме закова там на
реене, докато 90% от пилотите ме прелитаха един след друг, на групи и
поединично. Псувах и реех, и реех и псувах, докато 40 минути по-късно
спряха задачата заради буря, и това ме спаси от бавната и мъчителна
смърт. Но не и от следващите дни.
(За деня съм 93-и...)
Ден 2
След шока на първия ден, втория вече бях загрял и по-добре
аклиматизирал на супер триковите условия в стил Европейско Нишка Баня
2008, но по-екзотични и трудни. Както обикновенно, в началото леко се
отделих от групата, и както беше малко, изведнъж с Гашпер, Раул Пенсо,
Стефан Вис и още 5-6 пилота, се оказахме в доста кофти положение -
точно над града, в долината, в бриза, ниско. Трябваше ни някаква
термика за да успеем да се закачим за хълмовете от другата страна на
Кастело, но термиките бяха слаби, а бриза ни издухваше все по-назад, в
грешната посока. Май само двамата с Гашпер успяхме да хванем отсрешните хълмчета, но
ни се наложи да действаме бая технично и даже малко плашещо по малките
хълмчета - стил спийд система ниско над терена плюс роторчета. Но
минахме. Хванах първата група и с добра височина ги поведох от
равнината към района с големите хълмове и монолитите. Там, на
закачането, успяхме 6-7 човека да се отделим от голямата група и
тръгнахме заедно напред. Бяхме идеална група и тва ми даде увереност.
Аз, Браунер (цар на такива слаби условия), Аеби, Торстен Сигел, Урс
Шонауер, Роберт Бернат и още един може би... Карло също можеше да се
включи с нас, но избърза безсмислено сам напред и кацна след
1-2км. Останалите обаче се движехме добре, в компактна група,
помагахме си и мислех че имаме добри шансове. За мен беше
много добра тренировка на групово летене, по-точно на оцеляване чрез
групово летене. Някъде на 2/3 от задачата с Томас успяхме да се
извадим към 200м над другите и атакувахме направо през една долина,
докато останалите се връщаха поне километър към планината да се вадят
и да заобикалят на по-сигурно по планината. На Браунер крилото обаче
е най-доброто което съм виждал на слаби условия, така си го е
тримовал, и може би и линията му беше по-добра, и успя да се закачи на
отсрешните хълмчета, докато аз нямах височината да я прекося и кацнах в края й,
на самата последна точка. След това дойдоха още десетина крила и
всички ме прелетяха на по 100-200м над мен.
Първия ден бях ядосан на себе си; сега се чувствах просто тъпо.
В крайна сметка никой не стигна финала. Трудно място... Бях 18-ти, но с добри точки за деня.
Много хора със слаби точки.
Ден 3
Отново трудна задача, една от най-интересните които съм преживявал някога.
Обявени са 75 дълги километра.
Отначало е бързо летене към 25км на юг над скалите на голямата планина
- една от малкото надеждни зони където не трябва да оцеляваш
непрекъснато и можеш да натискаш като на нормално работещ хребет.
Класа! Но на самия край на тези скали, към двайстия километър, аз
направих грешка отделяйки се прекалено наляво от първата група, като
след това пак мирисах само изпаренията от термиката която те хванаха.
30м по-ниско, но достатъчно да си остана само със сухия залък и изпаренията.
Като първия ден. Зле.
На Кастело, при една минута закъснение, термиката много често вече е
изтекла - циклите са брутално бързи.
Първата група продължи - макар и трудно, продължи - а аз останах да се спасявам на един тристаметров монолит в самото начало на равнината; там
изгубих петнайсетина минути, но и след толкова време пак бях спечелил
най-много стотина метра. Но толкова беше възможно. Нямаше на кво
друго да се надявам, атакувах точката много ниско и веднага след това
трябваше пак да се спасявам, този път на едно разлято 50-метрово
хълмче с някаква фабрика върху него. Стигнах там на петдесетина метра
над фабриката. Ваденето, както обикновенно, налагаше да не се отнасяш
с термиката по вятъра, а често да се връщаш срещу вятъра в ядрото и.
Ако и позволиш да те отнесе, гориш. Междувременно, всички които не
хванаха гореспоменатата спасителна термика на първата група, също
закъсаха на монолита и по хълмчетата, и капеха горе-долу по един на
минута като зрели папаи. Грозна гледка. Аз обаче се борех здраво и
концентрирано, и почти се измъкнах от фабриката. Почти, почти, докато
балоните се разпаднаха и изпаднах на едно странично супер ниско
спасително склонче - 60м високо, в подветрената страна на друг, по-висок хълм,
между тях само път и жици, без кацалка (имаше, но встрани), и склона
държеше само на някакви издъхващи балони. Айде надолу! до към 20
метра над пътя и 10 метра над жиците, и тогава адреналина ме хваща и знам че рефлексите ми трябва да бъдат на 6, и решенията бързи и без грешки. Застъргах на тия никакви метри, вече готов да кацам, и беше някакво чудо че пак
тръгнах постепенно нагоре с някакви възкръснали балони... Извадих се
като заек от цилиндъра. Фокус-мокус, и хванах даже термика!!!
Продължавах да се боря с бриза, и постоянно трябваше да се връщам
срещу вятъра за да търся и задържам ядрото, но успях да го направя и
се извадих на космическите 300м над терена! Бях по-високо и от
Златишкия комин! Докато наоколо капажа от пилоти продължаваше, аз се
отпуснах на комфортната си височина на глайд към следващия хълм, след
това още височина, след това следващия, още по-високо, и така до втора
точка. Десетте километра от първа към втора ми отнеха към час, но
пилотите от първата група все още си стояха на втора и ме чакаха. Към
50 крила все още оцеляваха на едно 80-метрово хълмче... Там комбинацията
"слабо-ниско-претоварено" беше толкова грозна, че Давид Охлидал хвърли
запасен при избягване на друг пилот, а кяколко други кацнаха нарочно. Аз обаче крещях от
кеф че съм оцелял дотам и съм единствения пилот от изостаналите който
успя да стигне дотам. За мен това си беше цяла победа!
На хълмчето се извадихме колкото можахме, 100-200 метра, и десетина крила атакувахме
ниско над съседното село към отсрешното баирче. Пак ниско закачане, и
пак нагоре. Аз се оказах във втората група. Малко преди нас по
същата схема оттам се бяха измъкнали 5-10 пилота. Ние бяхме 5-6 крила -
аз, Браунер, Жереми Лаже, Аеби, Елиза Удри
(евалла на мацката!), Ерван Дидриш и мисля Жан Марк Карон или Максим Белман.
Извадихме се добре на хълмчето и
влязохме над планината, откъдето трябваше да се атакува трета точка.
Аз се извадих над другите и тръгнах сам, към 2 минути напред.
След точката видях Урбан пред мен, към четвърта точка, в подветрената
страна на планината, да се вади. Газ към него, но пак изпуснах цикъла
на термиката, и продължих да се стичам по маршрута и по вятъра към
равнината. Пред мен имаше само хълмове-джуджета, а бриза се усилваше.
Не можех да локирам Урбан за помощ. Все по-ниско и по-ниско, бясно
се оглеждах наляво-надясно за някакъв знак, поне някое урубусче
(местните лешояди), НЕЩО! каквото и да било! помощ!!! но нищо - само един
самотен Роберт Бернат циклично реещ на най-отбраната
пъпка - цели 50м склон. Посрещна ме с оптимистичното "We got fucked!
I've been soaring here for ONE HOUR!" Супер! Пореяхме две минути заедно,
след което той безмълвно се пусна по вятъра и се изтече в утихналото си отчаяние на
няма и километър по-надолу... Кофти чувство е да си обречен. Същия
шит като първия ден - малко хълмче, бриз, и вадене НЯМА! Само
оцеляваш и активно чакаш магията. Пореях още десетина минути, извадих
се колкото можах, и аз също се изтекох по вятъра, към километър след
Роберт. Сгънах при едни местни селяни, изпих два литра вода и една водна чаша
кашаса (бразилската ракия), и философски докрачих до Роберт да си покълнем
заедно.
Шест човека затварят, Урбан пръв, аз съм 19-ти.
Ден 4
Отново сравнително бързи първи двайсетина километра надолу по
планината, и след тва отново глад с клизма (лоша комбинация). Веднага след края на
веригата отново почти всички пилоти или кацат, или стават на шевни
машини по отсрещните хълмчетата. Само 9 човека успяват да се измъкнат
от хълмчетата - пробиват инверсията и се закачат на планината,
откъдето почти 100% на реене правят цялата задача!!!
С много мъка аз успях да мина първа точка и да се закача на отсрещните
хълмчета преди планината. Там проблема беше обичайния - силен бриз и
анемични термики. Но групата ни този път беше впечатляващо
животинска, и вярвах че ще успеем да продължим натам. Чувствах се
като в дрийм тийм - с Урбан, Алиаш, Симон Изенют, Джими Пашер, Андре
Рейнсфорд, Андерс и (отново!) Елиза Удри (трябва и мацка да се носи, все пак) -
и вярвах че този път точно Урбан (спечелил предишния ден) ще измисли
нещо гениално и ще успее да ни измъкне от тая дупка в хълмчетата.
В тоя момент просто му ПОВЯРВАХ - като на гуру.
Правехме магии, прескачахме технично
напред-назад между хълмчетата, пробвахме всякакви термики, изпускахме ги, оцелявахме
много много ниско, и все не можехме да се измъкнем.
Урбан шокиращо за мен тотално предаде вярата ми в него и кацна пръв,
след това Алиаш, Андре, Пашер, Андерс... Само Симон направи
невъзможното и проби срещу вятъра с някакви измислени от него самия термики
(или допинг?.. или прилежно отглеждана и крита в пазвата гуру брада?..)
достатъчно за да се закачи на първите склонове на планината, и успя да тръгне напред! но петнайсетина километра по-натам слънцето вече залязвало, условията напълно умрели и Симон се удавил в сумрака! Междувременно останахме сами с Елиза
да продължаваме да се мъчим да се вадим. След повече от час там обаче
ни стана ясно че няма какво повече да чакаме, и първо тя, след това и
аз, се гмурнахме в подветрената страна на хълма ни, да се опитаме да
се хванем на този по вятъра и оттам да заобиколим по
една ниска верига... Естествено се събудихме на земята още след 1-2км,
и то дори не в едно легло (тя ме прелетя с километър).
За деня съм 18-ти. Поне задачата не се брои за PWC Overall, заради недостатъчно пилоти
над минималната дистанция.
Ден 5
Заради слабите условия дават clock start with 6 gates, което значи че
е като elapsed time, само че с отделни въздушни стартове, и си
избираш. Бяха 6, в интервал от по 5 минути. Огромната група тръгна с
втория старт, аз тръгнах с третия и почти веднага хванах тези отпред,
което автоматично ми даваше 5 минути преднина пред тях. Оттам само
трябваше да задържа положението и да завърша с първите, и си мислех
че така най-вероятно ще спечеля деня. Условията
бяха супер слаби, сянка навсякъде, но поне задачата беше само по
големите склонове около главната долина под старта, така че нямаше
проблеми и всички сигурно продължавахме. Бавно, но сигурно. Движехме се в голяма
група, макар и малко разпръсната, като само Урбан атакуваше един-два
километра напред, през цялото време, въпреки анемичните и несигурни
термики - нечовек!
Летяхме така до последната термика, която трябваше да извъртим на една
огромна скала, след което беше 8км глайд над долината до финала. Аз
се държах добре. Урбан се извади догоре пръв и ни поведе, но само с 3 минути,
така че с моите автоматични 5 минути преднина си мислех че все пак ще мога да
го бия и да взема деня. Единственият проблем обаче беше че точно преди
файнъл глайда се оказах 30-40м под останалите от първата група,
термиката отслабна и спря, а по моя преценка ми трябваха още поне 50
метра за да тръгна. Но за да кача още трябваше да се връщам половин
километър назад... Взех бързо решение и рискувах с глайда. Иксах не
само да затворя за пръв път, а да спечеля. Тръгнах с необходимо
качество 8, поддържах го първите 4км, но след това вятъра (както беше
ясно че ще стане) се вдигна, и започнах да тъна, и да виждам линията
да се качва все по-нагоре, безвъзвратно и отчайващо... Повечето от
групата успяха да стигнат - Томас, Аеби, Алиаш (каца на 1м след линията!), Жан Марк, Стефан Друан, Шмокер, и т.н. Само аз, Торстен и Дийн Стратън не
долетяхме за 300м. Но грешката си беше наша - рискувахме и не се
получи. След това половин час гледахме и слушахме как всички ни
минават на 50м над главите и крещят от кеф над линията. Болка.
Мъкааа...
Накрая се оказа че Давид Кардона е бил стартирал дори по-късно от мен и Аеби,
и след това също бил хванал нашата група, така че той печели деня с
голяма преднина. Втори е Аеби.
Аз съм 82-ри за деня... Трагедия.
Ден 6
Отново интересна и трудна задача. Първо десетина километра яко газ по
планината, след което дълго и трудно преминаване през равнината,
накрая кратко разцъкване из големите хълмове с монолитите.
Отначало тръгнах добре, и на края на планината бях отпред със Симон
Изенют, точно докосвайки базата. Извиках му че по-добре да не чакаме
групата да се формира и да се накани да тръгне, и да тръгваме двамата.
Симон се нави и дадохме напред. Той много ме радва като пилот, един от
най-бързите в света е, и се кефех че повеждаме заедно.
Само че Симон не е само един от най-бързите, а и от най-непредсказуемите пилоти,
и неслучайно не е в челото на PWC
класирането... Понякога лети много бързо и много добре, но прекалено
често прави просто умопомрачаващи грешки. Този ден му беше от втория вид.
Той беше отляво, аз отдясно, но по едно време той почна да тегли още
по-наляво, към един голям хълм, който обаче щяхме да стигнем ниско и в
подветрената му страна. Изкрещях му да се махаме, но той продължи, и тогава ми се наложи да го изоставя като алпинист със счупен крак на 8000м. Аз тръгнах надясно да се спасявам в
надветрената страна на едни бабунки, и малко по малко, бабунка по бабунка,
успях да се върна на някаква подобаваща височина. В това
време първата група бавно ме минаваше отдясно. Хванах ги 4-5
километра по-нататък, където (изненада!) оцеляваха на склончето на един хълм.
Успяхме заедно да се извадим 200-300м, колкото да прелетим единия
километър плоско пространство преди големите хълмове с монолитите.
Там обаче беше слабо, а терена разчупен, така че се пръснахме на доста
групички. Аз за пореден ден си мислех че съм в добра позиция и в
добра група. Бяхме аз, Урбан и Аеби, и още няколко крила наоколо.
Прескочихме един-два лесни хълма, извадихме се колкото можахме, и
атакувахме следващия. Там задължително трябваше пак да се извадим,
защото бяхме само на 200-300 метра над земята, но вадене нямаше.
Условията изведнъж просто спряха и цялата група накацахме в околността.
6 дни - 6 давения. Кошмар. Поне се случваше на готино място.
Забавлявахме се много добре:)
Ден 7
Judgement Day
От втори за PWC Overall в началото на състезанието, преди последния
ден вече бях изпаднал до 17-то... Успокояваше ме само факта че
последния ден беше discard day (една задача ти отпада), и тъй като на
мен вече ми се зачиташе една задача от 500 точки, или някакво подобно
ужасение, имах възможността да я сменя с много по-добра, стига
най-накрая да успеех да ЗАТВОРЯ! Изчислих че ако финиширам с над 850
точки и пред Шарл Казо, ставам седми. За по-добро нямах шанс. Така
че това беше тактиката - да съм или поне с 850 точки и пред Казо, или
зад Казо и с поне 920, приблизително. Трябваше да летя на сигурно и
да съм не повече от 5 мин зад първия. Но най-важното - да ЗАТВОРЯ!
поне последния ден на тва злокобно място.
Условията бяха очевидно добри, най-добрите за седмицата, с постоянни
тройки и четворки в планината и слаб северен вятър. Задачата беше лесна - първо две бързи
точки в долината на Кастело, след това 25км до края на голямата
планина на юг, и накрая още петнайсетина километра на юг през
равнината, и финал.
Започнах добре, натискайки плътно зад Симон, който отново поведе
агресивно напред. След първите две точки се събрахме първа група в
термиката, и до базата. Оттам беше право на юг до финала. Газ!
И кеф!!
Карах внимателно, но бързо; понякога на 50, но повечето време на
60км/ч. Двестатина метра пред мен бяха само водачите - супер бързата
четворка от Симон, Урбан, Алиаш и Андре Рейнсфорд. Гасссс!!! И кеф,
майкаа!!! Веднага след мен беше и първата група - много крила.
Тактиката ми работеше добре - бързо летене, но без рискове.
На края на планината се събрахме 30-40 крила които атакувахме във
формация първи към равнината. Бях в добра позиция, централно, без
рискове, внимателно контролирайки ситуацията.
Някъде към 12-тина километра от финала, след
една термика със същото ято, десетина крила атакуват агресивно наляво в
ниското. Други пък, начело отново с торпедото Симон, дават
по-консервативно вдясно към най-високия връх на веригата хълмове отсреща - може би към 500м; а ние със средната група тръгваме малко по-вляво и по-напряко през малко по-ниските части на веригата. В крайна сметка агресивната
лява група печели и оттам идват победителите за деня - радвам се че
Андре Рейнсфорд успя да спечели задачата! В състезанието като цяло резултатите
му бяха по-лоши и от моите, но видях на какво е способен. Много бърз
пилот, евалла.
Та, докато летях към хълмовете, вляво крилата започнаха да се губят
ниско в далечината, докато тези вдясно се бяха отклонили прекалено
много и не катереха достатъчно бързо за да наваксат. В средата бяхме
с Карло и още няколко човека, и нещата изглеждаха съвсем добре. Хванахме някаква разкъсана единичка -
едно и половина, която въртяхме две-три минути за малко повече
сигурност към файнал глайда. Беше слаба за деня и осъзнавах че губя
време в нея, но прецених че натам е прекалено рисковано да се тръгва
от толкова ниско. Без. Излишни. Рискове. Вятъра беше север, но в ниското всеки ден досега
дуеше южния бриз, така че не исках да бъда изненадан отново пред
линията. Тръгнах чак след 3-4 минути, когато видях че от хълмовете
напред крилата хвърчат като тапи. Още две минути в друга термика, и
пълен напред в последните 5-6км файнъл глайд към линията!
Тези последни 5-6 километра се оказаха изключително термични и виждах
че ще стигна с доста височина, така че към 3км от линията започнах да
натискам трета стъпенка над 60км/ч. Към 65 обаче дойде Батето и ме
хвана за ухото. Отпуснах спийда, но явно не достатъчно, и в
следващата милисекунда 70% от крилото ми отиде на сянка под останалите
30%. Грозна работа. Беше прекалено много за помпане, така че
издърпах един бърз пълен срив и всичко се оправи сравнително бързо.
Пфу! За малко... Максим Белман ме е гледал отзад и каза че като
минал през същото място имал седмица качване. Bad timing, man.
Накрая си карах спокойно с 60, и завърших точно според плана - пред
Казо, с 885 точки. Мислех си че така ставам седми в Overall, но впоследствие се оказа
че Хели е станал втори за деня, и изодзад ме е изненадал за седмото
място, така че станах осми в Общото за ПВЦ.
5 минути след мен пристигна и Аеби, който просто трябваше да финишира и освен това Жан Марк Карон да не бъде
пръв за деня, за да бъде Аеби сигурен пръв в Общото. Естествено първият му въпрос беше, "Жан Марк пръв ли
е?". Като чу, "Не", осъзна че е световен шампион, падна със сбруята
по гръб на земята и зарида яко. Силни моменти.
И на мен ми беше идеално. Все пак за един ден се качвах в Общото от
17-то на 8-мо място. Добър край:)
Прощалния купон
Същата вечер беше купона и раздаването на наградите. Има снимки,
можете да видите за кво ставаше въпрос. Просто най-доброто ПВЦ парти
на което съм бил. Всички се напихме юнашки и вилняхме с шампионска
сила. А самият шампион си причини смърт чрез кайпириня и умря. Или
почти. Снимките сами говорят:)
Та така, до следващата година. Продължаваме!!! Очакам нови и стари съотборници за 2009:)
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
+0 / -0
