Почна се.
Искам да спра да пиша за Етиопия, искам всичко да е гладко, даже скучно, но тук приключението дебне зад ъгъла и не моа са запра...
Не искам да пиша за красотата която се лее по улиците на Адис, за етно-джаз клуба, за яденето на сурово месо, за дупката в цепката и за излитанията от ръба на скалата дето краката ми се разхвърчават в една посока, а пасажера в другата. Или как спах в един гнусен хотел с дрехи, чорапи и даже с ръкавиците си за летене, заради комарите.
Последният ми полет с едни китайци бе прекъснат от един див селянин с камък с ръката, който заплашваше да нареже крилото ми задето съм разсейвал децата да му наглеждат кравите. На другия ден викнахме един шеф от бюрото по туризма, който наперено се разхождаше върху крилото на Ясен, но важното е че реши проблема със селяните...

В края на първият ден от проучвателната ни експедицията с Ясен си седим в хотела, пием биричка и се питаме как и двамата още не сме срали днес. Айде аз съм нередовен, ама Ясен си има стриктни ритуали на ядене, сутрешно пиене на чай и сране между първа и втора закуска. Ама кво ти сране братче, като така ни се дръпна лайното днес.
Спазарихме за по 500 бира моторетките сутринта и се качихме през живописни градини с кръгли африкански къщи по новостроящ се път към планините на Гураге над Кела и Бутаджира. Почнахме да се катерим в търсене на старт, облаците отгоре набъбваха, но все още бяхме ниско, а и храстовидната разстителност не позволяваше разпъване на крилото.
Ходенето бе приятно, напредвахме сравнително бързо, когато чухме някакви викове зад нас. Някой ни гонеше през два рида, поспряхме, но тъй като не разбирахме какво ни вика продължихме да си ходим. Тоя отзад не спираше да вика и тъй като викането и бягането са изморителни предложих на Ясен да ускорим крачката и да му се изплъзнем. Не ми се разправяше с някой на различни езици, какво е парапланеризъм и има ли той почва в Етиопия.
Само че оня не се отказваше и крещенето му ставаше по истерично.
Стигнахме до нещо като поляна за излитане, но междувременно виковете се превърнаха в комуникационна система и почнаха да се умножават и идват от различни посоки. Малко по нататък на картата имаше стръмен склон с над 1000 метра височина, но тъй като работата ставаше дебела предложих на Ясен да изчакаме да видим какво искат тия. Подготвих го и психологически, че може въобще да не летим днес. Леко се притеснявах да не се спречка с някой, защото понякога е импулсивен, не търпи неправда, но тука истината и гледната точка могат да са съвсем различни и непонятни за нас.
Двама човека ни настигнаха, но вместо да дойдат на широката поляна до нас се притаиха в храстите.
С Ясен си седяхме на края на поляната, гледайки панорамата, птиците, облаците, вятъра. Бях си събул обувките да си проветря краката, когато се чуха два изстрела и към над дотърча някакъв с пистолет в ръката. Отвсякъде почнаха да излизат неприятелски настроени хора и не след дълго бяхме заобградени от около 100 човека, половината с копия, а другата половина с тояги, камъни в ръката и някоя брадва за хубост.
Просто нямаме шанс за никаква съпротива, единствено безприкословно подчинение и опити за смекчаване на агресията със спокойно държане и думи като селам (мир), чегральем (няма проблем).
Добре, че сутринта питах шофьора как е здравей на гураге - местния език. Оказа се, че е селам (мир), както и другаде.
Докато претърсваха Ясен успях да си извадя телефона и да покажа на един разрешението от министерството на туризма, което Тензай ми бе изкарал преди две седмици.
Тензай е оня пич от EBC TV, който направи хубаво предаване за парапланеризма. Вече не работеше в телевизията, опитваше се развива тандемен бизнес и все ме молеше да летя промоционално за по 20 евро, докато Ясен летеше за 35. Даже го бяхме кръстили двайсетевровият.
Двайсетевровата инвестиция се бе изплатила отдавна с хубавото ТВ предаване заради което ме пускаха по-бързо, когато ме арестуваха тук и там. Вече съм длъжник. Не само към Тензай, но към близките, а и към живота...
Взеха ми телефона, не ни даваха да си пипаме раниците, почнаха да се карат разгорещено помежду си, вероятно какво да ни правят, накъде да ни карат. Когато търсиш старт по билото може да си на границата на две административни зони, дори етнически групи, а покрай сухото, често гори и мокрото.
Докато групата на старейшините продължаваше да спори настрана, покрай нас се завъртаха разни любопитни младежи, някои се опитваха да обелят дума на английски, ние пък се шегувахме, прозявахме, даже придремвахме, което постепенно сваляше напрежението.
Все пак е доста неестествено да лежиш безгрижно на земята заобградени от мъже със сопи и копия. И то истински - хем красиви, хем дълги с голям и остър метален връх. Хем за хвърляне, хем за намушкване от упор.
Съвсем се успокоих щом почнаха да се появяват жени. Заприлича на селска седянка. Приятели и роднини от различни баири се поздравяваха. Не бих се учудил ако цялата случка завърши със сватба, както преди години в планините Чоке, където първо ни арестуваха, а после ни поканиха на една сватба.
Но подозрението към нас си остана, защото като решиха да ходим към полицията не ни позволиха да си носим раниците, а ги нанизаха с един кол през презрамките и ги метнаха на рамената. Спомних си ония ловни картини, където двама човека носят на рамо на дълъг кол убит елен с краката вързани нагоре. Или пък ония пътешественици попаднали сред диви племена, с вързани ръце и крака, провисени на хоризонтален кол, отдолу гори огън, а те го духат.
Но когато ми изтърваха крилото в една локва се развиках и ми позволиха да си го нося. Ясен също, но не позволяваха да се отваря раницата.
След около час и нещо ходене през пасторални картини на тучни зелени ниви и селски къщи стигнахме началната точка на нашето пътешествие. Там ни чакаха десетина полицая с калашници. Възползвах се от новата ситуация да си взема телефона и да покажа разрешението от министерството на туризма. Шефа ме попита защо упоменава някакви далечни райони в Етиопия като Джинка и Арба Минч. Казах му че ако трябва да опишат всяко място през което минавам за летене в Етиопия ще трябват две тетрадки и три кофи мастило. За повече увереност му показах клипчето, че съм бил в телевизора и нещата съвсем омекнаха. Каза че ни прибрали заради нашата безопасност, но все пак нареди настрани от тълпата да ни прегледат багажа. През това време имаха нещо като политическа агитация с разни ръкопляскания. Вероятно хвалеха тези дето са ни видели и арестували.
Е, обещавам повече да не ходя при тях, да им отварям очите за нещо ново. Нека си седят с копията в каменната ера. Други райони на Етиопия са доста по-гостоприемни към парапланеризма.
Тъпото в цялата суматоха бе, че на Ясен му изчезна телефона и те нямаха голямо желание да го търсят.
Ще се наложи да си съкратим експедицията с Ясен, но поне поне утре ще пробваме да летим от Бутаджира - двама пилота с различни възгледи за летенето, с един телефон и без радиостанция.

п.с. тъкмо пристигнах в Етиопия и Тигрийците се пречупиха и сключиха мир с правителството.

П.с. случката няма да ме откаже от бъдещи изследвания, но в случая не съобразих, че голямата планина създава своя среда, климат, култура, усещане за защита и неприкосновеност у местните и съответно подозрителност и враждебност към чужденците. Гураге планините граничат с оромо етноса на север, с мюсюлманите на изток и дивите племена по поречието на реката Омо на юг. Не случайно едно време турската империя е взела решение за кампанийно насилствено помюсюлманчване на голяма планина като Родопите и са пропуснали малки планини като Странджа, Сакар и дори традиционни убежища на християнското население като Стара Планина. Който владее голямата планини, той владее околните равнини, пътища, крайбрежия и пристанища.

Преди три години Антоан Жирар се отказа от изследване в Етиопия след подобна случка с изстрели и заплаха с пистолет в планините западно от Деси и то още преди да параноясат от войната в Тигрия.
Направи ми впечатление как изолираните от света хора акумулират предимно отрицателните новини за външния свят. Говореха ми за заплаха от Ал Шабаб, които са активни на хиляда километра от тук, или пък за отвличания срещу откуп. Първата година в Сендафа местните плашеха Ясен да не излиза по тъмно, че щели да му вземат бъбреците или черния дроб. Учудващо е как инженери, образовани хора от средната класа в Етиопия и Кения вече са подели конспиративните теории за илюминати като кралица Елизабет, които ядяли сготвени във фурната бебета. Толкова е отвратително, с такива подробности, че трябва да е вярно. Положителните новини са измислени за да ни приспят вниманието. Хубавите новини се случват на някой друг и това ни дави със завист...

Пътувайте бе хора, мислете, бъдете критични, иначе изпускате живота отровени от новините за лошото, което става по света.
Също така, който не рискува никога не печели.

Тая мега конвергенция започва всяка сутрин в 10 от планините Гураге, където ни арестуваха вчера. Ще се наложи да се върна в каменната ера за да я хвана:

Добре се получи днес.

Възползвах се от паузата с тандемите, напълних джоба с пари и тръгнах на юг да изследвам нови места за летене.
Шофьорът на автобуса караше като сериен убиец, а пътя за Бутаджира е доста разбит. Още като тръгнахме в 4:30 от Адис разбрах че няма да се спи. Просто е безсмислено. Мозъкът ти се размътва от друсането джаскането и си още по-уморен. Едно време Франгата ме посъветва леко да сгъна тялото напред и да оставя кръста ми да работи като панта, щом избабаним някоя дупка. Мисля, че и на Москвича амортисьорите са с подобна ъглова панта с пружина по-средата. Хванах дръжките на предната седалка и леко напрегнах краката като пружина. Така, когато задният мост пропаднеше в дупка и седалката изчезнеше под гъза ми, аз преминавах в леко изправено положение и последващият удар от долу не бе така твърд. Цялата комбинация от ръцете държейки предната седалка, краката като пружина, а тялото като ъглова панта работеха изненадващо добре. За разлика от останалите пътници главата ми се движеше енергично нагоре надолу, напред назад, наляво надясно. Изглеждаше малко като театър, преиграване, но всъщност главата ми бе доста по-неподвижна от автобуса спрямо центъра на вселената. Не ми се мисли какви удари понасят мозъците на останалите пътници опрели уморено глави в прозореца или седалката. Поне десетина пъти задния мост удари асфалта. Горе долу и толкова пъти бях в пълна безтегловност.
Към 10 слязох на отбивката за Дураме и с още 4 пътника се качихме в Баджадж триколка.
Разрешението ми за парапланеризъм от Министерството на туризма упоменаваше Содо, та се чудех дали да не литна първо там, но реших да заложа на ентусиазма на хората от бюрото по туризма в Дураме малко градче встрани от главния път заобиколено с три планинки. На едната от тях бяха построили 777 стъпала като туристическа атракция и търсеха и други начини за привличане на туристи.
Самсон от бюрото по туризъм ме чакаше в Роман ресторанта. От пръв поглед си пролича, че е роден на левия бряг. В което няма нищо лошо, просто е необичайно за Етиопия, където житейските трудности обикновено пречат да проявиш природните си заложби. Всъщност, това е необходимият шум, необходимото разсейване на артилерийските снаряди по пътя на еволюцията. А тя се базира на два основни принципа: селектиращ механизъм и генератор на случайности, защото не се знае коя ще утрешната мода.
Бас ловя, че Самсон жадува за анонимността и шаренията на големия град. Или както казва Ницше "живея сред пъстра тълпа от изроди".
Освен Самсон се появи и шефа по туризма. Той пък не свали маската от лицето си, даже когато после катерихме стръмния баир нагоре, а наоколо нямаше жива душа. Къв туризъм, ква корона, кви пет лева бе.
Но хората подходиха изключително сериозно към парапланериските ми щуротии и организираха една нова джипка с някъв NGO стикер да ни качи 500 метра над града по разбития път, който обикаляше планината от север.
100-150 метра над пътя имаше стръмни тревисти склонове и реших да ги пробвам. Не бях много сигурен за посоката на вятъра, дали не бях в ротора на някое ребро, но изкуството иска жертви. Долу няма много кацалки, заради многото високи дървета, което заграждат малките нивички.
След кратко интервю нахраних местните с ПР материал, приготвих се и зачаках идването на следващия цикъл, защото не бях много високо и не знаех кое как работи.
Дойде. Излетях. Напред и нагоре. Навсякъде. Разкош. Отдавна не бях попадал на такова изобилие след излитане.
Въпреки начупения и обрасъл терен, бързо разбрах кое как работи, какъв е вятъра, от къде се хранят кумулусите.
Моите домакини държаха да прелетя над местната атракция със 777 стълби. Направих им малко снимки, но после трябваше да бутам косо срещу вятъра да хвана един кумулус в края на една облачна улица.
Следващите кумулуси бяха в началото на един огромен кратер, но не класическа дупка, а хълмиста текстура пълна с шарени ниви и дървета.
В далечината разпознах вулканичната планина над Содо и реших да бутам към нея леко срещу вятъра.
Зад кратера терена падаше и забавих темпото. Все бях на края на огромна синя дупка и вятъра все към нея ме отнасяше. Добре, че не бе силен, та позволяваше бавно да напредвам на юг.
Над планината Хабаричо от която излетях също почна да изсинява, но на изток и на запад се заформиха величествени конвергенции. Особено тази на запад, която отива към дивотията на реката Омо, която накрая се влива в езерото Туркана на границата между Етиопия и Кения.
Много изкушаващо, но ще му дойде времето и за това приключение.
Всъщност, търся жертви за следващия декември
Поне да имаме кола да ни спасява...
Зарязах една от близките облачни улици и натиснах към по-далечната, но риска си струваше, защото бе километри мазна возия до насечената планина над Содо. Малко по-малка е от Витоша и бе удоволствие да и ползвам обтичането и да се крия от вятъра, да й ползвам задната и предната линия на заприщване, както й облачния пръстен в наветрената й част.
От другата страна на планината е Содо, разположен на дълъг склон. На около 30 километра на ЮИ е огромното езеро Абая с двата острова. Мощният му бриз стига склона на Содо и бълва, макар и леко турбулетни, термики нагоре.
Не знам дали заради по-късно приключилия дъждовен сезон, но целият полет бе доста спокоен. За разлика от голите плата около Адис, чиито термики са по-остри със силно изразена тороидална циркулация, заобградени от отчетливи низходящи пръстени. Тук низходящите се събираха в определени зони, обикновено над падащ терен, докато възходящите бяха над високите части и конвергентните линии. Линията Содо - Хаваса също е конвергента и интересна за изследване. Силните СИ ветрове, които се насвирват в стеснението на Рифтивата Долина около Адис и Адама, спират до нея, подпомогнати от бриза от Абая. Обтичането на планините Бале също оказва значение.
Един лешояд почти ми се заби във вървите, докато ме оглеждаше дали ставам за ядене. Помотах се малко над града и кацнах в покрайнините му, до пътя за Арба Минч.
Още не бях сгънал и десетки мотори и зяпачи ме заобградиха. Сгънах бързо, че не знаех колко голяма ще е тълпата. Качиха ме на един мотор у потеглихме към града. Напомни ми Джинка лани, когато пак бях на мотор заобградени от десетки ентусиазирани мотористи, които се редуваха да се доближат до мен, да ме поздравят или да ме питат туй онуй. Бяхме като победители
Естествено, в шествието се включиха двама полицая на мотор и полека ме отклониха в правилната посока.
Влязох в полицейското, поздравих полицаите и арестантите. Ей така, от уважение и за разнообразие. Живеят нагъчкани в тясна стая и нещо като кошара отпред. На двайсетина метра имаше купчина от десетки колани и обувки.
Платих 100 бира на моя шофьор. Опита се да изкрънка още, но като разбра че номера не минава се ухили и каза да му се обадя после.
Изчакахме да дойде шефа на полицията, а междувременно като опитен картоиграч подхванах подчинените му за да подготвя почвата. Първо се обадих на Самсон от бюрото по туризма в Дураме за да потвърди, че преди 3 часа съм излетял от там. После показах разрешението от министерството на туризма, което изришно упоменаваше Содо, както името ми и номера на паспорта ми. Накрая извадих асото от ръкава и им пуснах клипчето където ме дават по етиопската телевизия. И всичко това гарнирано с хумор, ентусиазъм и 20 думи на местния език. Къде ще ходят.
Е, все пак началника ми погледна багажа. Все пак направи забележка и каза че разрешението от министерството на туризма е много общо и за в бъдеще ще трябва да изкарам разрешение от регионалното бюро по туризма в Хауаса. Свободата и демокрацията напоследък засилиха самочувствието на отделните региони във федерална Етиопия.
Важното е че хората са с добри чувства към чужденците, ентусиазирани са към нови неща като летенето. Разменихме си телефоните. Трябва да си направя лексикон със всички полицейски шефове през които съм минал всички тия години: Содо, Джинка, Арба Минч, Бутаджира, Хусайна, Дежен, Амбо, Деси, Гондар, Туло Боло, Аниге...
Накрая ме натовариха на една полицейска кола и след известно търсене из града ми намериха приличен хотел.
Бургера и сока от манго за вечеря бяха превъзходни.
Какво повече да искам за днес?

Поредният хубав ден за летене
Не случайно мотото ми за Етиопия е:
Different flying every day!

Та след като се наспах добре в Almaz pension хванах маршрутка обратно за Дураме. Не исках да дразня излишно добронамерения шеф на полицията и също така нямаше да е тактично да зарежа хората от туристическия офис в Дураме.
Очаквах да ме посрещнат възторжено, но шефа нещо бе зает, а меката китка се бе успал и на всичкото отгоре ми поиска 2000 бира задето се занимавал с мен два дни. Педераст! Не стига че се бъхтам, харча време и пари, давам им въздушни снимки от прехвалените им 777 стъпала... Даже дисертация бях готов да им напиша за микро метеорологията на мястото и как може да се организира парапланеризъм... Вчера ме врънкаше да лети с мен, днес пари иска. Явно нахалството е характерно за тая порода в цял свят. На всичкото отгоре се умножават, без да могат да се размножават...
Предложих му 1000 за вчера, а днеска да не се занимава с мен. Сам ще изследвам планината И от Дураме в търсенето на старт.
Не си падаше по катерене на баири, така че бързо се нави. Все пак организира транспорта до подножието на планината за 100 бира и после помогна, когато ме налазиха местните, като им обясни по телефона, че възнамерявам да летя.
Катеренето ми отне около час и нещо. Вятъра бе леко страничен, но не исках да рискувам с търсенето на по-добро място, защото се опасявах че местните ще загубят търпение и ще ме накарат да сляза пеш до най-близката полиция.
Излетях, но както се очакваше изтекох странично пред склона. Заиграх се с някви накъсани балони, които ми дадоха малко височина да изляза по-отпред, но накрая затънах и отидох да кацам до пътя.
Тъкмо се насочих към една по-голяма нива, когато на 50 метра над нея влязох в обещаващо качване. Една птица ми подсказа до проверя още повече срещу вятъра и айде пак в джаза. Интересно, че малко преди това минах близо до тая зона, но нищо не подсказваше че малко срещу вятъра има хубава термика.
Набрах се до базата, облаците на юг, запад и север изглеждаха още по-добре от вчера. Реших да летя срещу вятъра в посока Шашемене и Хауаса, където щях да прося разрешение за парапланеризъм от офиса по туризъм на Южните Нации и Хора Southern Nations and People.
Макар и бавно, летенето спореше, имаше изобилие от височина над терена, термиките бяха яки и логични, с правилната сексуална ориентация за десния бряг на долината, защото въртенето наляво спореше повече За разлика от зеленината на запад, напред терена снижаваше и се изпичаше по дъното на Rift Valley.
Надявах се на някаква конвергенция между големите езера, но явно СИ измиваше всичко в района, че даже и кумулусите изчезнаха. Далеч на Юг имаше наистина една конвергента линия, която излизаше някъде в Ю част на езерото Хауаса, но предполагам, че се дължеше на спадането на СИ вятър. Не исках да рискувам да я гоня заради малкото пътища и липсата на транспорт, та продължих към синьото срещу вятъра. Логично се удавих, но вече в Оромия, за която вече имах разрешение от офиса по туризъм.
Уж избрах по-отдалечено място, но пак се събра прах и тълпа. Измъкнах им се с един Баджадж за 300 бира до съседното градче. Района е предимно мюсюлмански и някак си е по-примитивен, но пък по-шарен и екзотичен. Подобно на България, мюсюлманските нашествия в Етиопия са били основно в долините, докато християнското население е потърсили закрила в планинските райони. Може би заради някакво религиозно противодействие, императорът Хайле Селаси е позволил на изгонени от Китай католици и протестанти да зомбират в района на Хауаса. Съседното Шашемене пък е Обетованата Земя на растафарианците, които са се преселили от Ямайка. Тревата от Шашемене е прочута даже в съседна Кения.
Градът е доста шарен - джамии, църкви, гмеж, разни съмнителни типове, дето все гледат да те вкарат в някаква схема. Направо си е като дипломна работа за всеки печен backpacker. На слизане от автобуса един ми предложи да ме заведе, където искам да отида. Само че аз още не знаех дали да продължа към спретнатата и туристическа Хауаса или да си намеря хотел в Шашемене преди да се стъмни.
Походих малко пеш да се отдалеча от гъчканицата около автогарата. Застигнах една компания с добре облечени леко дебели жени и един мъж. Щом са дебели, значи има какво да ядат. Попитах ги за не скъп хотел, мъжът ми препоръча Меконен за 600 бира и даже ме заведе до него.
Направо лукс за мен. Баня с топла вода. Чак се замислих дали да не си изпера гащите, нищо че свикнах с жълтото отпред и кафявото отзад.

След първото ми пътешествие на юг, дойде и време за второ. Все пак трябва да оползотворя разрешението за парапланеризъм, което ми дадоха от Хауаса. Да го покажа на шефа на полицията в Содо, както му обещах.
Тандемната работа върви слабо, двама от партньорите ми дължат пари от предните дни. Направих грешка, че не ги натисках повече. Сигурно вече са ги изхарчили, че нещо ме мотаят. Такъв е живота в Африка - тук и сега. Няма нужда да четат за будизма, мъдростта се получава по естествен начин. Дълговете може да почакат.
Добре, че в неделята излязоха 4 полета. Единият бе промоционален с някакъв инфлуенсър. Вдигнах крилото, стабилизирах го и се засилихме към ръба на скалата. Точно в последния момент усетих, че крилото не носи, пасажера едър и по-висок от мен, тандема е малък размер и реших да спра. Само, че и малкото вертикален вятър, който духаше бе достатъчен да засмуче крилото напред и то почти ни повлече в бездната. С една ръка държа някакви треви, с другата пасажера. Закрепихме се за момент и побързах да отцепя крилото. Добре, че бе затишие, та не стана беля, крилото висеше през ръба и не ни дръпна нанякъде.
Оправихне се и излетяхме нормално, но по-късно докато набирах височина изядохме един седемдесетак с класическо завъртане. Инфлуенсъра изкрещя в уплах и заряза камерата, като се гепи за коланите. Овладях крилото, но не знам каква реклама за парапланеризма ще излезе накрая. Преди време летях с една инфлуенсърка, на която партньора ми Дори плати около 300 долара за рекламата, която щеше да направи. През цялото време бе насрана от страх, а от вятъра сълзите й ручаха през целия полет като планински поточета. Викам си, айде парите за рекламата отидоха на вятъра, но после посъветвах Дори мотото на рекламата да бъде "Fight your fear" и така дефекта стана ефект. Сълзите и сковаността бяха убедителни, че страхът е истински, че има риск, но това накрая те прави по-голям победител, когато пребориш страха.
You always have to look at the bright side of life...
Tа сложих малко пари в джоба и айде пак на юг. Е, не са достатъчно, че да продължа към Джинка, но пак е нещо. Билета до Содо е 800 бира (8 долара), мотора до Дураме - 100, омлета с чай - 100, мотора да ме качи по-близо до планината - 200, триколката от покрайнините на Содо до хотела ми - 250, хотела - 400. Пари като вестници. А, забравих за 200-те които дадох на шофьора на автобуса и 400-те, които дадох на полицаите в Содо.
Шофьорът на автобуса бе симпатичен, караше внимателно, за разлика от серийния убиец от предния път. Само, че не успя да предвиди една крава, която се втурна към автобуса, когато предницата му я подминаваше. Кравата се удари в ламарините отстрани и се плъзна по тях. Не изглеждаше сериозно, помислих, че ще продължим, но шофьора спря и слязохме да видим какво е положението. Веднага се събра тълпа. Момчето краварче ревеше истерично. Спомням си как като дете един камион прегази кучето от вилата ни пред очите ми. Мина през корема му и продължи без да спира. А то просто се сви. Нямаше кръв. Беше живо, но гледаше жално. Бях малък, но разбрах какво става и заревах истерично. Пълна безпомощност. Рева и не мога да спра. Една съседка дойде. Отряза малко козина от кучето и я изгори. Смеси я с вода и ми даде да я изпия с лъжица. Накара ме да се изпикая на камък и още някакви неща, които вече не помня. Бабини деветини ще кажете. Но след години разбрах, колко е важно всичко това. Как тaйнството на тия ритуали ти подава ръка, отвлича ти вниманието, спасява те при първата ти среща със смъртта. После е по-лесно. Преживял си го. Вече си силен... Докато ревях, баща ми каза, че едва ли ще плача толкова, когато той умре някой ден. Излезе прав... Но, мисълта ми е за ритуалите. Не съм религиозен. Обичам науката. Искам да знам. Да имам обяснение за всичко. Да съм силен... Но, се страхувам, че ще бъда безпомощен, ако изпадна в подобна ситуация, когато трябва да помогна на някой при среща със смъртта. Ще мълча. Или ще окуражавам - бъди мъж, не се предавай. Може пък да постъпя като безпристрастен изследовател, да задавам въпроси от типа на "какво разбра от живота?", "страхуваш ли се от смъртта?"... Но това са пълни глупости. Просто е нужна топлина и искрено, силно тайнство...
Хората държаха кравата за рогата. Имаше малко кръв по носа, но изглеждаше добре, даже спокойна. Защо реве детето? Приближих се към тълпата и видях, че кравата стои на три крака. Четвъртият го държеше във въздуха. Долната му част висеше. В Етиопия не гипсират домашни животни. Присъдата е ясна...
Тежка е работата на шофьорите в Африка. Въпреки, че според законите на модерните държави, той не носеше вина, в етиопското общество той бе длъжен да предвиди ситуацията. Да не кара толкова бързо. Пътят е на всички. Тук шофьорът не трябва само да има бързи рефлекси, но трябва да е добър психолог и даже зоопсихолог. Да отгатва поведението на животни и хора. Убиеш ли човек на пътя влизаш за дълго в затвора. А не като у нас и на запад, да минеш с условна присъда, само и само да вървят продажбите на автомобили.
Макар, че след катастрофата почти веднага дойде полицай, имаше разправия и накрая тълпата се споразумя с шофьора да плати 25,000 бира. Накараха собственика на кравата и шофьора да се прегърнат. Нещо като нотариална заверка на договора. Всички си отдъхнаха. В селото ще има угощение, ние пък си продължаваме по пътя. В тълпата един човек държеше дълго арматурно желязо ф16 заострено като копие от единия край.
При подобна непридвидена ситуация в Африка е прието пътниците да споделят част от парите за злополуката. В нашите общества ще ревнат "нищо не давам, аз съм си платил билета, къде ми е обезщетението за закъснелият самолетен полет" ... Нищо, че времето е лошо и самолета трябва да кацне на друго летище. Гадни егоистчета. Бездушни консуматори, загубили човешкият си облик.
Ето защо се чувствам добре в Етиопия. Сред това силно споделящо общество. В добро и в зло.
....
Спряха ми на отбивката за Дураме. Момче с мотор ме закара до същото заведение, където закусих омлет както преди. Сервитьорката се радваше да ме види. Случайно се появи шефа по туризма, който бе така любезен да обясни на моторджията къде да ме закара. Обходих планината от север. Бяха засадили доста евкалипти, но на върха на планината имаше голо място за излитане. Полета до Содо бе сравнително лесен, макар че атмосферата бе по-мътна, а облаците по-замазани. Термиките бяха по-слаби. Трудно се стигаше базата. По-късно следобеда условията се подобриха. Мислех да продължа след Содо на запад. Хвърлил съм око на един парк с диви животни и интересни терени. Имаше хубава облачна улица натам, но бе вече 4, нямам кола да ме следва и реших да се мотая над Содо, да приучвам местните към НЛО. Интересно, че за разлика от предния път, сега нямаше бриз от езерото Абая, въпреки, че СИ бе по-слаб. Пробвах една вихрушка в покрайнините на града. Оказа се 4-ка, но ми напълни очите с прах. Тълпата отдолу викаше. Почнаха да се събират на поляната, където кацнах миналата неделя. Как да ги разочаровам. Кацнах, но бяха много повече. Добре че се появи един полицай да ги разгони с пръчка, че да мога да сгъна. Качих се на една триколка. Полицая и той, като комично се подаде през вратата свирейки със свирката и размахвайки пръчката за да проправи път сред тълпата. Дойде и друг полицай с калашник. Десетки мотори ни екскортираха към града надувайки клаксоните. Чувствах се като Jesus Christ superstar. Пред нас светна червен светофар, но на никой не му пукаше. Нали полицията е с нас. We are the champions. Of the world.

Най-хубавият ми полет за 2022 бе този от този от Содо до Арба Минч. Ако някой се пита как стават чудесата, то ще му кажа, че късметът спохожда този, който е готов да го улови, който е подготвен.
Първата стъпка от подготовката е да си освободиш съзнанието от земни грижи. В случая, имах достатъчно пари, свободно време и увереност в общуването ми с местните, че да се справя в случай на два дена прибиране от някое затънтено място. Нямах вода, храна или survival kit – Етиопия е гъсто населена, хората са гостоприемни - прочитат в очите ми моята непредубеденост, дори любов към тях и ме приемат подобаващо. Естествено, винаги може да ме застрелят погрешка, или да попадна в неправилния момент на неправилното място, но преценявам, че шансовете са малки, редовно чета и проверявам къде какви конфликти стават, дали са от битово, етническо или политическо естество. А с идването на свободата и демокрацията Етиопия си бълбука. Все някъде нещо се случва. Ето например, близо до Арба Минч преди 2 месеца, властите бяха застреляли без съд и присъда около 40 военнопленника от далечната бунтовна Тигрия. Засега се въздържам от изследвания на планините около източния бряг на Рифтовата долина, където са активни бунтовниците от Фронта за Освобождение на Оромия и където има случаи на масови арести и екзекуции на по-будни младежи , активисти и старейшини от страна на армията и полицията.
Друга важна стъпка в подготовката за хубав полет е непрекъснатото изучаване на терените и прогнозите. Това става дистанционно от Google Earth и MeteoBlue, но също така видяното от предишен полет наоколо, като конвергентна линия, синя дупка, силен вятър, също ми помагат в оформяне на идеята. Миналата година шефа на полицията в Арба Минч ми забрани да летя по време на военното положение, но аз си направих няколко разходки в планината и набелязах къде какви ветрове и облаци се формират.
Най-важното нещо за хубавият полет е желанието да скъсаш синджира. I want to break free – както пее Фреди Меркюри. Тъжно е, когато имаш възможност, но нямаш желание. Така, че не пречете на желанията на околните, особено на децата. Може да изглеждат егоистични, но живота спира, когато никой нищо не иска. Учителят казва, че изкуството на живеенето е изкуството да си създаваш перспектива, очакване, че нещо хубаво предстои. Не е проста тая работа. Фантазьорското самонадъхване, издигането на кухи пиедестали, фалшивото копиране на чужди идеи не работят дългосрочно. Трябва първо да си намерил себе си сред важните, истинските неща в живота. Колкото са по-ценни, толкова си по-дребен и готов да им служиш. Нататък, както казва Вапцаров е просто - Какво тук значи някаква си личност? Поставяш си голяма цел, забравяш за себе си и влизаш в потока…

Планината Дамота над Содо бе бая зор за изкачване. Около 1000 метра висок бивш вулкан с обли хълмове на върха, накъдрени като мозъчни гънки. В началото на пътеката един дребен, но жилав мъж ми предложи да ми носи раницата. Спазарихме се за 300 бира, метна тежката раница на главата и отпраши нагоре. Почти подтичваш за да мога да го следвам. 3-4 пъти го накарах да спре за да си почина и пия вода. Накрая му дадох 400 бира и му подарих резервната си фланелка от министерството на туризма.
На върха на планината има училище. Представих се на учителите, обясних им за парапланеризма, бяха ме видели миналата седмица, когато прелетях отгоре. Проверих за места за излитане, но зачаках да напече и раздуха в двора на училището, че бе пълно безветрие, пък и нещо засенчи наоколо. За съжаление почна да се появява гръбен вятър от североизток. Разпънах малко по-ниско, но нещо се усещаше низходящ въздух. Тълпата почна да се разочарова. Събрах крилото и се преместих по-горе, зад класните стаи. Там уж трябваше да съм по-изложен на гръбния вятър, отпред имах по-малко пространство заради дърветата, но вятърът като че ли се завихряше от сградата на училището по подходящ начин и макар и рядко, пускаше нещо като челен полъх. Не бе достатъчно силен за излитане с дърветата отпред, та зачаках още. По едно време листата отпред се поразшаваха, сякаш идваше термика. Тълпата усети концентрираните ми погледи и замлъкна. Дойде слаб полъх, вдигнах крилото и се хвърлих напред. Тълпата изригна с изненада и възторг, сякаш бе чудо. Не бе термика, но бе достатъчно да профуча между дърветата и да продължа в падащия вятър напред и надолу. Натиснах спийда за да прекося по-бързо низходящата зона и пред планината бях награден с добър 4+ , която ме изкара до отчетливия северен ръб на облака отгоре. Очаквах трудно излитане и затова прибрах тежкият апарат в багажното, да не ми се подмята около тялото. Няма да има хубави снимки, но пък ще мога да се съсредоточа и насладя на полета.
Содо бе в сянка, но облаците бяха навързани и работеха добре, явно се хранеха от по-далеч. Това, което ми харесва в тая част на Етиопия са слабите ветрове и конвергентните улици, които тръгват в различни посоки. Кеф ти на север към Дураме, на изток към Хауаса, на запад към дивотията или на юг към Арба Минч. Беше към 12, но от предните полети знаех, че следобеда ще излезе бриза от 70 километровото езеро Абая, който ще прекъсне връзката с планината на юг. Мисля, че уцелих добър момент, защото въпреки изсиняването около езерото, засилването на слънчевото греене, пусна няколко междинни кумулуса. Трудно бе около Тебела, където се лутах под добре изглеждащ облак. Изкушавах се да пусна към съседната планинка – Солко, но намерих нещо преди нея и хайде пак до базата. Планинката Солко ми допадна – около 300 метра висока със ЮИ и СЗ склонове, изцяло тревиста в горната си част с църква на върха. Щом има църква, значи има Бог, ще има и термики
И во истина така беше. На другият ден я пробвах и направих нов етиопски рекорд, летейки 5 часа в обратната посока до Уараби, преди Бутаджира: leonardo/flight/39419
Сутринта хванах междуградския автобус от Арба Минч за Содо, помолих да ме оставят в Тебела, поръчах си омлет с три яйца, но не ме разбраха и ми докараха три омлета. Споделих ги с околните. Най-много дадох на един еднокрак мъж. Обясних им за парапланеризма. Бяха ме видели предния ден. Помолих ги да ми намерят печен шофьор с мотор да ме закара до планината. Спазарихме се за 400 бира, разстоянието е около 10-15 км сред лабиринт от черни пътища през нивята и къщите на хората. Пътят не е стръмен, но набира достатъчно височина, закара ме съвсем близо до баира и за мен остана да катеря около половин час по приятно тревистото било. Вятърът духаше от подходящата посока – ЮИ, но бе само вятър – не се усещаше да има термики. Слънцето прежуряше и потърсих сянката на едно разкривено дърво. Под него – изненада. Бяха насядали четирима младежа. Какво ли правят тука в нищото? Поздравих ги и седнах на сянка до тях. По едно време един почна да припява. Друг разлисти книга. Трети съзерцаваше панорамата. Разбрах че са тук за уединение и молитва. Сигурно всеки е преживял по нещо и търси помощ, отговор, сила. Оттеглих се тихо и продължих нататък. На върха имаше къща, вероятно това е църквата. Наоколо имаше разпилени избелели изпокъсани платнища. Под едно от тях видях крака, човек, сигурно и той се моли, спотаен на сянка. Подминах нататък и стигнах до едно по-голо петно сред високата твърда трева. Изненадах три кози, всяка със сгънат и вързан преден ляв крак – да не бягат надалече. Отдръпнах се да не ги плаша. Те се успокоиха, но за всеки случай заподскачаха към църквата, следвани от мекащите ярета. Явно няма свободна сянка за мен, приех Слънцето, събух си обувките и чорапите, прилегнах подпрян на крилото и зачаках облаците и вятъра. По едно време две жени се приближиха към мен. Не исках да ги плаша, затова ги поздравих отвреме със „селам“ (мир). Все пак се стреснаха. Явно не очакваха някой сред тревата, още повече бял. Едната извика с изненада „Исусе“. Импулсивно й отговорих „але“ (има, има го, съществува) и това едновременно я успокои и разсмя. Красив момент. Красива жена. Някъде около 40-50 годишна. Сигурно и тя си има своята история, радости и мъки. Както и другата. И всички дошли в планината. В храма. Близо до Бога.

Обясних, че ще летя - „Парашут, мъбрай, нефас, терара“ (парашут, летене, вятър, планина). Донесоха ми от църквата паница с „коло“ (печено жито). Разлистиха една библия с рисунка на хипопотам. Говориха ми нещо, нищо не разбирах, но нямаше значение – надделяваше чувството за близост и доброта. По едно време искаха да си тръгват, помолих ги да изчакат – да им покажа полета. Върнахме се към църквата, където вятъра бе по-хубав. Разпънах, вдигнах крилото, леко се сепнаха, успокоих го над главата и им се усмихнах. Те се зарадваха. Помахах им за довиждане и излетях.

Знаех, че рано излитам. Имаше някакъв вятър, но склона не работеше. От сянката на група дървета отдолу изкочи човек с Библия в ръката. Помахах му и продължих напред. Зачудих се дали да не кацна на склона и да изчакам още, но накрая изтекох в обтичането на ЮИ вятър. Зад склона намерих класическо качване в поветрената конвергентна линия, плюс очакваното леко преупване на вълната с проверки срещу вятъра. Над планинката се появи кумулус, но ми беше срещу твърде много срещу вятъра. Недалеч, по вятъра, ме чакаше върхът на обширен равнобедрен триъгълник пълен с облаци. После бе лесно. Прелетях пак над планината Дамота до Содо. Почнах да се набирам над нея. Учениците избягаха от час и тръгнаха да ме гонят. Тлъстият кумулус ме засмука в себе си. Излязох отстрани и продължих на североизток. Често бях изкушаван от сочни облачни улици на изток, към Хауаса, но добре че не им се вързах, защото бриза и стабилността около езерото Абая разширяваха обхвата си и след време изчезваха. Най-интересната част от полета бе мега конвергенцията, която се оформи по средата на Рифтовата долина, подхранвана от преобладаващите СИ ветрове засилени в стеснението около Адама, южно от Адис, от Ю ветрове от езерото Абая и от З ветрове, които духат в района в края на дъждовния период.
Навремето, при първото си посещение в Хауаса бях описал едно интересно явление – нещо като Цб с изключително висока база – около 4-5000 метра и горе долу такова вертикално развитие. Направи си дъжд с класически шквал, подсилен или поне като проводник на преобладаващият СИ вятър. Но преди това най-впечатляващо бе високият огромен самотен облак – приличаше на гигантски купол, катедрала. Представяш си как катериш яко под него - въртиш, въртиш… до безкрай. Възнасяш се нагоре. Все по-нагоре. Към Рая. Близо до Бога.
Е, на този полет видях как се правят катедралите. Почват с мега конвергенцията по средата на Рифтовата долина. Тя докарва голямо количество топъл въздух от далече, а долу е достатъчно сухо и напечено за високите бази...

Но да се върнем към полета от Содо до Арба Минч.
След като се набрах над бъдещият старт с църквата, пуснах към началото на сто километровата планина Гуге, която върви успоредно на езерата Абая и Чамо. Леко се прицелих към СЗ й край, за да съм по-далеч от бриза на Абая.
Глайда ми бе добър, имаше нещо като конвергентна линия на високо, сред синьото. В началото на западния ръб на планината ме чакаше първият кумулус. Не работеше. Продължих, навлизайки в планината и губейки още височина. Пред мен имаше зона с напечени кафяви ниви, досами ръба. Ако не работеха, трябваше или веднага да кацам горе или да изтека надясно по стръмния склон. Проработиха. Качването бе силно и игриво, както обикновено е по периферията на нестабилните зони. За съжаление не ме изкара до базата и пуснах по-навътре в планината. Западния ръб растеше, което ми намаляваше работната височина. Един пушек показваше нещо като падащ вятър. Облаците отгоре бяха с отчетлива граница от запад и ме подканяха да напусна планината и да навляза в обширната дупка на запад. Синьото над нея растеше, не ми се рискуваше да търся по края на облака, защото ако не работеше, щях да се удавя и изсъхна в безпътица.
Добре, че имаше изобилие от термики. Те ме намериха и ме изритаха нагоре нагоре. Отчетливия западен ръб на облака все пак работеше мощно, но това може да е на по-голяма височина, по-ниско долу пак може да се удавиш, независимо колко добре изглежда над главата ти.
Нещата временно се подобриха. Бях в началото на обширен облак, но напред, на юг, планината продължаваше да се издига, което ми намаляваше височината над терена. Опитвах се да държа И части на облака, да бутам по-към източните части на планината, въпреки че главният път покрай Абая ми бе недостижимо далеч. Разпознах град Ченча, близо до туристическото село Дорзе, с едни характерни кръгли африкански къщи. Леко си отдъхнах, защото поне имаше път по който да се прибера ако кацна. Предната година СИ от Ченча бях набелязал един склон за старт, но планината ставаше все по-засенчена, а едно езерце показваше някакъв миш маш със вятъра. Избрах една огромна нива за кацане, близо до билото на планината. Отгоре изглежда огромна и равна, но като я приближиш разпознаваш обратни склонове и препятствия, което рязко намалява големината на безопасната зона за кацане. Нивата все още имаше някакво слънце, наоколо бе плътна сянка, отгоре облаците тъмнееха и се размиваха. Тъкмо мислех къде точно да кацна, когато хванах някакво качване. Разгадах, че се получава конвергенция на СИ със ССЗ вятър, което ме обнадежди да последвам качването, дори и да ме отдалечава от кацалката и пътя. Наоколо терена бе изключително живописен и хармоничен с къщички, нивя, дървета, хълмове. Над мен се формираха рехави кумулуси под безжизнената облачна пита отгоре. Рискувах да се отдалеча още от удобствата на цивилизацията, но се приближих до друго слънчево петно и накрая намерих отвърстието на облачната пита, намерих от къде се захранва. Преди я бях проверил от север. Бе огромна и тъмна, но хич не работеше. Лека стъпка в базата ми подсказа коя е работещата линия на облачната пита. Вече бях над тревистото високо, стръмно и дълго ребро, което обхождах миналата година в търсене на старт и опипване на вятъра. Облакът вплътни и се синхронизира с терена отдолу. Насочих се към източният му край. Там вече качванията отслабваха, облакът се раздробяваше на отделни облачета. Все пак имах достатъчно височина за дългият глайд до главният път покрай езерото. Даже и да ме подпре някакъв бриз ще успея да стигна асфалта. Натиснах спийда. Напуснах втория етаж, следвайки дългото ребро към Арба Минч. Имаше някакви слаби балони, които само ме подлъгваха да ги завъртам, но все пак помагаха с дългият глайд към Арба Минч. Около летището разни пушеци показваха слаби ветрове. В основата на дългото ребро, там където го разсича каменистата река хванах изразено качване. Ято птици също го потвърдиха. Беше многоядрено, те си въртяха тяхната част, аз моята, всички катерихме, доволни и щастливи. Е, нямаше шанс да се върна във високата планина. Бях вече избрал първият етаж и нямаше как да се издигна в по-висока каста. Все пак височината ми бе достатъчна да прехвърля Арба Минч. Наслаждавах се на ивицата земя, която разделя езерото Абая от езерото Чамо. И в двете са известни с крокодилите си. По нататък е паркът Неч Сар, който също има интересна планина за изследване. Изкушавах се да кацна на някой стадион в Арба Минч или до лъскавите хотели на ръба на парка. Но не ми се разправяше с тълпата и с полицията след тоя полет мечта. Продължих нататък. Имаше някакви вечерни кумулуси, но след тях се отваряше широка долина и реших да се върна и кацна в една слабо населена местност, да съм по-близо до квартала Шеча и хотела ми Дерит от миналата година. Кацнах, събра се рехава тълпа. Един ми предложи да ме закара с мотор, но почна да надува цената към 300-400 бира, та се наложи да скоча от мотора, когато намаляше скоростта за да се включи в главния път. Наблизо имаше полицейски пост. Спряха ми една маршрутка и за 50 бира ме оставиха близо до хотела. Нощувката е 600 бира. В стаята има мрежа против комари над леглото, но тях ги мързеше да се качват до третия етаж. Вечерята с прясна риба (леб леб) и сладък сок от ананас бе вкусна. Какво повече да искам за днес? След години, този 100 километров маршрут от Содо до Арба Минч ще стане класика:
leonardo/flight/39418

Училището на 3000 метра на върха на планината Дамота:


Нагънатата като мозък планина Дамота над Содо:


Содо с Дамота:


Арба Минч с езерата Абая и Чамо:


Жените от Солко - старта с църквата:




Между Дураме и Содо:


These heavens gonna burn your eyes:


Прасета в космоса-а-а:


Магистралки, финансирани от Африканското слънце:


На една ръка разстояние:


Където е текло пак ще тече:


Планините около Дураме в ляво, на изток почва сухата и гореща Rift Valley:


Rift Valley кърти:

Южна Етиопия ме подлудява.
При всеки полет виждам 5 нови старта и 3 нови конвергентни линии. На следващия ден пробвам някои от тях и пак виждам 5 нови старта и 3 нови линии. Друсам се като наркоман. До кога ще мога да издържа на тая геометрична прогресия?
А пък красотата и разгадаването на терена ще ме довърши. От местата над които съм летял досега съм свикнал на стандартните форми - планинска верига, изолиран връх, хълм, поле, долина. Тука просто не мога да проумея замаха на Сътворението. Такова разнообразие - долна земя, горна земя, хълмисто плато като бурно море, остри стръмни склонове прорязани от дълбоки тесни ерозии, закътани зелени тераси, криволичещи каменни реки, сухи и горещи равнини, тучни височини, редуващи се обли хълмове с остри върхове...
Не случайно по пътя към поредният старт с Камен подритвахме ахати, обсидиани, кристали.
Между другото, предупреждавам тези които водя да не се захласват много по камънаците да не си помислят местните, че търсим злато и диаманти с парапланерите. Нека ползваме крилата си за свещенодействие с небето и оставим земните блага на пълзящите...
Поканих Камен да се присъедини към Етиопските приключения. Хем е врял и кипял от своите пътешествия, хем има благ характер. Спокоен съм че няма да се развика на някой местен, да се конфронтира и осере това което грижливо изграждам с години тук. Даже заплащането за тандемите няма особено значение за него, за разлика от други пилоти дето ме питат „ама колко пари ще изкарам за два месеца в Етиопия“. Какви пари, какви пет лева. Африка е като черна дупка. Може да погълне всичките пари на света и пак няма да са достатъчно. Радвай се че си бил тук, вкусил си от красотата и си се върнал жив и здрав от където си дошъл… или си останал завинаги…
Етиопското тандемно кръщене на Камен мина като по вода, през три серии дъжд, но се справи добре с излитането и кацането покрай ротора на скалата. Изкарахме малко пари, наближаваше Коледа, не се очертаваха други тандеми и рано другата сутрин потеглихме на юг.
Вероятно заради глобалното затопляне има повече изпарение и в атмосферата циркулира повече влага. Дъждовният сезон в Етиопия юни-септември бе обилен. Даже типично сухите Декември и Януари имат няколкодневни влажни периоди. Около Екватора няма топли и студени фронтове, оклюзии. Времето е или стабилно или нестабилно. Обширните и 4000 метра високите планини улавят влагата в района. Когато нещо отива нагоре, друго отива надолу т.е. облакоразвитието в Етиопия потиска съседна Кения, където Ноември уж трябваше да е най-дъждовния месец за годината.
Та пристигнахме с Камен сутринта до планината Дамота преди Содо. Наехме 2 мотоциклета да ни закарат за 200 бира до подножието на планината и почнахме да катерим нагоре през живописни ниви, къщи долчинки, горички. Един младеж ни предложи моркови, които бяха свежи и сладки (носете си дребни, защото и на следващият полет от това място ги разглезвах с твърде много пари).
Намерихме един тревист хребет за старт. Наоколо позасенчваше и вятъра бе крив, от ляво. Зачакахме. Точно пред нас имаше евкалиптово дърво, което сякаш нарочно ни подканяше да му се нанижем. Камен излетя с лек колапс и крилото му закачи леко дървото, но продължи напред. Тълпата избухна в екстаз, без да осъзнава опасностите през които преминаваме. След известно чакане аз също излетях. Малко по-чисто между дърветата. Видях следващия старт за силни СИ ветрове. Понабрах се и излязох извън планината, да не ме свали вятъра, който се насвирва по периферията й. Базата бе ниска, сенките големи, но бе свежо и термиките работеха добре дори и от ниско. Не ставаше за голям прелет, помотах се и кацнах покрай Содо. После се намерихме с Камен, вечеряхме и отседнахме в проверения и Алмаз пансион за 400 бира.
На другия ден хванахме селския автобус за Саула. Седнах до шофьора и пуснах малко от моята музика. Ей, какво ли не пробвах – джаз, диско, класика, етно, Doors … Етиопците си искат тяхната си музика и толкоз.
По пътя ни спря една красива полицайка. Тъкмо се чудех как да й поискам телефона и тя ни глоби, че сме много хора в автобуса. Пътя минава през парка Мазе. Не видяхме никакви диви животни. Казаха ни, че се криели или били на водопой.
Следобеда пристигнахме в Саула и след 2 кафета хванахме автобус, който да ни качи нагоре по планината. Логиката ми по откриване на стартове сработи перфектно. Уцелихме мястото на слизане от автобуса. От раз напипахме диагоналната пътека с подсичане назад, която да ни качи до върха на пирамидата. След 30 минути приятно ходене стигнахме тревистото ребро което се оказа много приятен старт. Отдолу засенчваше, та побързах да излетя. Имаше някакви конвергенцийки, които ми помогнаха да прелетя града и да кацна по-далече от тълпата. Е, дори и в нищото пак се появиха двайсетина човека. Хванах си мотор и се прибрах в хотела, който ни бяха препоръчали. За протокола, хотела се казва Протокол, нощувката е 350 бира, манго сока е 30 бира, храната е евтина, даже има и сладкарница с топли и пресни понички сутринта. Имаше някакви индийци, които се мотаха наоколо.
Чух се с Камен. Тъкмо го бяха арестували. Хванах един мотор и отидох право в полицейския участък. Отпред тълпата издаваше летящия гостенин вътре. Влязох. Първо поздравих арестантите и отидох към стаичката, където бе Камен. Без много да се обяснявам, обявих че ще играем на „всичко коз“. Ето ви разрешението от министерството на туризма. Ето ви от регионалния офис по туризма в Хауаса. Ето от Содо. Ето ви и филмчето дето ме дават как летя по телевизора. Не им оставаше нищо друго, освен да ни закарат в общината, където кмета любезно ни прие в кабинета си. В окачения таван от гипсокартон бяха вградени светодиодни ленти. Кмета извади дистанционното и те почнаха да мигат и святкат в различни светлини, като в нощен клуб. Дойде и областния управител с титла доктор по нещо. Имаше и двама цивилни от службите по сигурност. Айде пак „всичко коз“. Омекнаха. Ентусиазираха се. Саула е доста забита и далече от цивилизацията, така че определено изглеждахме интересни и вероятно полезни.
Кмета веднага се разпореди. Утре ще имаме разрешително от бюрото по туризъм в Саула. Уреди стая в хотел Протокол за Камен, въпреки че уж нямаше свободни легла.
На другия ден дойде регионалната телевизия. Обясних на две на три за парапланеризма. После кмета хвана микрофона и не спря да говори. Туризъм, инвеститори, просперитет. Политиците по цял свят са едни и същи.
С журналистите и шефа по туризма се качихме на старта. Веднага фиксирахме цените за моторетката – 200 бира. За носенето на крилата – още 200. Шефа по туризма се оказа родом от района и бивш кмет на селото на върха на планината. Това много респектира местните, дето живеят около старта. Получи се хубава демонстрация с излитане и кацане на старта. Мисля, че Камен направи добри кадри с тълпата наоколо. После пак излетях и отпраших да проучвам района за летене.
Саула понякога страда от СИ долинен вятър, който малко ограничава възможностите. По на север по планинската верига даже попаднах в голяма зона с -5 м/с падащ вятър. Набелязах нов старт на отсрещния рид и в 4:30 се прибрах да кацна в града, както бях обещал на кмета. Обадих му се предварително. Камен също дойде да снима. Но въпреки, полицията за подкрепление, на стадиона се събра толкова голяма тълпа, че не успях да завърша интервюто с журналистите. Успях да хвана един мотор и се прибрах в хотела, където пазача дълго време държеше с пръчка феновете на разстояние.
На следващият ден СИ пак се очертаваше проблемен, та решихме да тестваме нов старт до селото горе на билото. За 300 бира наехме два мотора, но шофьора на Камен в опит да избегне магаре и овца блъсна една жена, паднаха и той избяга с мотора за да не бъде линчуван от тълпата. Камен се размина с остъргана ръка. Намерихме друг шофьор. Отказах се от първоначалният старт, защото бе много навътре. Тълпата се разочарова и разотиде. Походихме малко и намерихме поредният старт.
Не очаквах съществен полет с тоя насрещен вятър. Даже апарата не си извадих. Излетях. Хубави термики, но сме почти в дъното на долината, накъде да ходя? Не ми се забиваше навътре в планината към Джинка, на синьо, без пътища. Почнах да бутам срещу вятъра, поне да направим малко авиошоу на хората в Саула. Подминах града, имаше хубави термики и реших да проверя отсрещният рид за нов старт. Вчера работеше добре. Беше като умалена версия на Керио вали. Прескочих рида и в другата долина успях да се поизвадя. От два месеца Дани и Кукулу ме подканяха по телефона да дойда към Джинка. Все отлагах. Работа. Тандеми. Други интересни места. Все валеше в ЮЗ Етиопия.
Но вече нямах оправдание, дори пред себе си. Бях на около 60 км, а вятъра към Джинка ми бе попътен. Трябваше да го изиграя добре, защото пътят към Джинка бе подозрително пуст. Никакви коли часове наред. Яко ще изсъхна в този полупустинен терен, ако кацна долу. Проверих началото на първият склон, където уж трябваше да се удря долинния вятър. Нищо. Отстрани на хълма се виеше една вихрушка като дресирана кобра. Малко зад склона попаднах в 3, 4, 5 м/с и картината доби цвят. Пуснах по рида, който ставаше все по-голям и насечен. Страхотни терени. Красиви зелени тераси с къщички и пасторални картинки. Имаше нещо като склонов ефект. Носех се с лекота пред склона, но все ми се искаше да кацна и остана завинаги сред тези райски картини. Достигнах дъното на долината. Разпознах терените, които изследвах миналата година, но от другата страна. Набрах се в началото на платото на един самотен красив връх и прехвърлих билото. Не бях виждал района на Джинка толкова зелен. Низходящият терен създаваше дълго низходящо от -4 м/с . Спийд до дупка, поне да се добера до пътя, който подсича планината от юг. На около 2-300 метра намерих качване. Разпознах типичните конвергенции, които се формират около Джинка. Стигнах града. Подминах го. Прелетях над Горгоча планинката, която ми даде страхотен прелет лани. И там конвергенция. Помотах се над Джинка. Обадих се на Дани и Кукулу. Малко уинговери и спирали и отидох да кацна по-далеч от тълпата. Докато сгъна и изляза на пътя бяха около 200 човека. Хванах един мотор към града, но полицията ни засече и айде пак в участъка. Пак всичко коз и две пешки метър. Началника бе нов. Но някои от полицаите ме помнеха от миналата година. Снимаха ми паспорта и разрешителните и ме пуснаха да си ходя. Отвън ме чакаше Кукулу. Щастлива прегръда. Вечеря с него и Дани, който ме закара до миналогодишния хотел.
Един местен тур оператор – Мамо ми писа сърдит, че не съм му се обадил. Оказа се че щял да прави бизнес с Тензай и двамата били уредили разрешението от министерството на туризма, с което се развявам последния месец. Покани ме другия ден на вечеря, но без Дани и Кукулу. Явно ще иска нещо.
На другия ден закусихме с Дани и Кукулу. Сметката бе около 800 бира, а като знам как миналата година плащах за гид, транспорт, такса за селото и т.н. усетих низходящата финансова траектория на летенето ми в Джинка. Не ми се оставаше в този далечен край на Етиопия без пари, на два дена път от Адис.
Качихме се с Дани на старта. Изчаках малко да раздуха и при един порив излетях. Нямаше много поддръжка и изтекох странично на баира. Затънах над съседното село, където бях кацнал лани. Агонизирах дълго на около 50 метра над терена. Тълпата ме следваше с викове и се увеличаваше. Лека полека почнах да се изваждам и отведнъж те разбраха че ще се извадя със сигурност и замлъкнаха рязко. Това ме окуражи да ги разочаровам, въпреки че термиките бяха накъсани. Отгоре имаше хубави конвергентни облаци, но долу бе миш маш. Явно бях излетял малко рано за този невисок старт.
Влязох по-навътре в хълмистото плато като развълнувано море. Беше класическа конвергенция. Набирам се в синьото, а пред мен и под мен почнаха да цъфтят и едреят кумулуси. Красота!
А сега накъде?
В Джинка ме чакаше финансов колапс. Нека помъча срещу вятъра. На север се оформя добра облачна улица. Даже прекалено добра, защото изкарах почти един час на 4000 метра. Изцедих я до края, за да подмина нивото на Саула и после към нея през междинния рид. Огромните низходящи отново напомниха, че когато нещо отива нагоре, друго отива надолу. Няма измъкване от баланса във вселената. Почти, защото все още грееше слънца и малко преди Саула се извадих отново. Разходих се по билото на север. В далечината се виждаха обраслите планини от другата страна на реката Омо, която почва от планините Гураге (дето ни арестуваха ония с копията) и завърва с езерото Туркана на границата с Кения.
Мазно вечерно летене с орли, лешояди и дългите сенки от стръмните склонове. Кацане на стадиона. Тълпа. Баджадж и обратно в Протокола, където Камен седеше на една маса и пиеше сок от манго.
Доволно си полетяхме в това красиво кътче на Етиопия.
На другата сутрин отидохме на автогарата да се връщаме обратно към Адис, но се оказа че няма автобуси. Беше Коледа. Питах шефа на туризма. Мислех да наемем мотори до парка Мазе, пък там да търсим друг транспорт. Нищо.
Предложих на Камен да се доберем до парка, да го разгледаме. Пише че имало диви животни като биволи, антилопи, даже някой спомена за лъвове. Дали не може да преспим в парка? Спогледахме се с Камен. Хем сериозно, хем с оная момчешка искра, вечно готова за приключения. Ще си запалим огън, който трябва да държи дивите животни на разстояние.
За съжаление не можахме да намерим транспорт, та от немай какво да правим решихме да се качим за още един полет.
Над билото почна да се заформя сочна конвергенция. Набрах се от раз след излитането и айде на север. На края на планинската верига дойде и края на облаците. Мазе парка бе хронична синя дупка. Беше ми на два глайда разстояние, но реших да пусна пък после ще му мисля.
Прескочих едни ридче, заиграх се с разни балони и лека полека стигнах парка. Бях на около стотина метра над земята. Една идея бях спокоен. Дори и да се удавя, поне ще се разходя в парка. Наоколо почнаха да се оформят облаци, а по-далечните бяха така напращели, че е грехота да си на земята.
Залепих се до едно хълмче. Едни лешояди дойдоха да огледат дали ставам за ядене. Хубавото на въздушния бой и флирт е че другия ти показва условията, къде вдига и къде не. И айде пак в джаза. Не видях диви животни. Преди два дни Протокол хотела един се хвалеше със снимка на слонска бивна и гордо разправяше „илегал, илегал“. Като нашите мутри и партийни функционери.
Все пак пейзажа бе мечта. Напечена савана, храсти, река заобиколени от сухи планини.
Нататък бе стандартно. Следващата облачна улица над планините до Селамбер. Ползване на следващите планини за бутане срещу вятъра. Кацане на 10 км от Содо. Мотор за 300 бира и спане в Алмаз пансион…
Камен също полетя добре, въпреки че бе с голямо крило и тандемна сбруя без спийд система.
На другия ден Коледа продължаваше и нямаше автобуси за Адис. Нямаше свободни места в големите автобуси, защото много хора се прибираха към Адис след празниците. Реших да полетя Дамота, докато Камен се придвижи до Содо.
Въпреки по-неблагоприятния вятър успях да прескоча коледната блокада и кацнах в Уараби, където живеят основно мюсюлмани. Те поне работят на Коледа. На кацането пак имаше "всичко коз" с полицията, даже вече мога да се прозявам волево, демонстрирайки отегение от театъра който разиграват.
В Атот хотела нощувката от 600 бира включва закуска. Пицата с джус за вечеря са на ниво. Преоткрих топлата вода и къпането.
На другия ден хванах микробус без регистрационни номера за Адис. Камен от Содо също. Чести спирания за отчитане пред полицаите.
Пристигнахме горе долу по едно и също време в Адис. Бях останал с 300 бира в джоба.
Получи се страхотна една седмица. Летене всеки ден. Поредица от полети над 100 км срещу вятъра. Посещение до Джинка и после наобратно: Джинка-Саула, Саула-Содо, Содо-Уараби. При подходящ вятър може от Уараби/Бутаджира да се гони Адис. Етиопия все повече ми дава и още повече ми обещава. Живот и здраве, че не му се вижда скоро края.
С Камен си допаднахме. Хем сме различни, хем сме от една порода. Има пилоти дето ще ти мрънкат, защо не летим заедно, защо отиваш натам, нали се разбрахме насам? Има два основни типа хора. Такива, които са самодостатъчни и такива, които не са. Тия вторите, като остареят, обикновено оставят телевизора и радиото да гръмолят по цял ден за да не се чувстват самотно. Тия първите не търсят самотата, но я умеят, не им пука с кого, а как и защо. Въпрос на фокус и сила. Когато съзерцаваш величествена планина, сграда, статуя или картина не ти е необходим излишен шум. А летенето е много по-яко, защото е комбинация от различни неща. Красота, знания, любов, свобода!

Новооткрития старт на Саула


Над старта


Тълпата след кацането на Камен


Пътят към храма


Планината пред Саула


Саула:


Развълнуваното море от хълмове


Конвергенциите на Джинка. Набираш се на синьо и под теб почват да цъфтят облаци


Довиждане Джинка!


Винаги мога да се върна обратно в Джинка


Магистралата Како-Мазе


Сушавите низини


Облачни валове


Обратно в планините на Саула


На запад към Омо вали


Натам няма никакви пътища, но дивото зове


Hey bro!


Джинка-Саула след 5 часа срещу вятъра


Коледен пазар в Саула


Довиждане Саула


Мазе парка


Мазе магистралка


Накъдето си поискаш


Прибиране в Содо


Сбогуване със Содо


Планината Дамота над Содо


Rift Valley


Прибиране в Уараби


I love Ethiopia!