Източна Турция

Когато времето се развали миналия Август импровизирахме една прекеасна обиколка из Турция. Най-далечното място, което достигнахме бе Ерзинджан и въпреки, че направих хубав полет набелязах една облачна улица над планините на юг.
Тази година успяхме да се освободим с Мити за едно проучване с цел удължаване на сезона за прелети, когато в края на септември в България позамират термиките и долините се пълнят с инверсии.
Противоотрова за инверсиите са големи напечени скалисти планини плюс щипка влага.
Оформихме група и почнахме подготовката. Сигурно съм прекарал над десет вечери в проучване на терена, наблюдение на прогнози и проиграване на различни взаимодействия на вятъра с терена. Набелязах десетки потенциални стартове, пътища, отбивки, места за паркиране.
Другите ми помогнаха с екипировката, защото моята е тежка и овехтяла. Пламен Пунчев ми даде олекотената си GIN Genie X-Lite, която се оказа удобна, лека и здрава. Теди купи лютив спрей против кучета. Владут от Румъния ми предостави старата си М6, на която и оставали около 100 часа, а той си взе другата си стара М6, на която и остават около 250 часа.
Тъй като при подобна експедиция можеше да скъсам крилото по камънаците или пък можеше да направя твърде много часове на крилото, то преди тръгването Владут ми предложи да ми даде крилото срещу една каба гайда. Не знам колко струва и от къде да я намеря, но веднага се съгласих, защото Владут свири хубаво на кавал и някак си е красиво да размениш крило за музика.
Мити подготви новият ми Опел Астра за бойното си кръщене: смени масло, вода, спирачки. Взе достатъчно инструмент за основен ремонт. Преди това, новият Опел бе повишен и от 13 цола наследи 15 цоловите гуми на стария Опел.
Сложих и нов касатофон, че къде ти цигани без музика

Така, неусетно мина времето, решихме да пропуснем шумотевицата на мото събора и потеглихме вечерта на изток. Както каза Ясен, когато спечели европейското във Франция: "west is the best, but east is the beast".

Преимущество на вечерното тръгване е, че границата и Истанбул се минават по-бързо.
Заредихме с газ на една Opet бензиностанция, че я няма много около богатия Истанбул. По-нататък сред по-бедните райони има газостанции в изобилие. На границата купихме сим карта с 25 gb пакет за 80 лева. По-евтино е да се ползват пакетите за мобилни данни за Турция от нашите оператори по 6 лв за 400 mb дневно. Лани, купуването на по-изгодна и дългосрочна сим карта си иска 1-2 часа висене в центъра на някой град, но сега имахме 1500 км път и бързахме за летенето на другия ден.
Преди Ерзинджан отбихме от главния път и намерихме хубаво място, където да разпънем палатките преди да се стъмни.
На другия ден сменихме запланувания старт от западната част на Мунзур планините и се запътихме към източната, където вятъра трябваше е по-слаб.
Минахме през Ерзинджан, където купихме някакви бюреци без много сирене и навлезохме в кюрдските територии, чиито подстъпи се охраняват строго от армейски подразделения.
Търкането с кюрдите може би е причина източна Турция да не е летяна много, но ние бяхме глупави туристи, които просто се интересуваха от планините.
От времето на студената война кюрдите са ухажвани от социалистическия блок, което ги е направило по-светски за разлика от останалата част на Турция. Почти няма жени със шалвари и забрадки. Джамиите не те облъчват с високоговорители в 4 сутринта. В едно градче имаше интересна инсталация с въртящо се земно кълбо и около него кръг от световни просветители като Ганди, Нютон, Леонардо, а над тях Кемал Ататюрк - бащата на съвременна и светска Турция. Иронично е, че кюрдите които се борят за своите права и свободи се оказват по-големи носители на идеите на Ататюрк за разлика от съвременна Турция на Ердоган, която превърна катедралата Св. София в джамия, изисква повече религия, потиска свободата на мисълта.
Сякаш Турция е умалена сцена на съвременната световна драма между свободните държави и диктатурите. Предвид геолитическата значимост на Турция имам чувството, че тук ще се реши на къде ще поеме света, а не от тези с оръжията и ядрените арсенали. И тъй като Турция е голяма, с много ресурси и потенциал за развитие, то не очаквам съществени вътрешни борби и някак си съм с добри очаквания за бъдещето.

Пътят до Ерзинджан е дълъг и бавен заради ограниченията на скоростта и нуждата са зареждане газ на всеки 250 км. В покрайнините на Истанбул поспахме 2-3 часа, но после се понатрупва умора, въпреки че се сменяхме с шофирането. Нощувката преди Ерзинджан бе освежаваща, сякаш ти занулява умората и почваш новия ден като нов човек. Подминахме Ерзинджан и завихме към кюрдските райони на юг. Преди Тунчели отбихме надясно и почнахме да катерим нагоре планината. По едно време излязохме на открито и онемяхме от гледката. Огромна планинска долина. Такива мащаби, че ти е трудно да ти го побере ума. И високи облаци, които хвърляха сенки по склоновете. Пътят виеше живописно през селата нагоре. В ляво имаше отвесни скали с петна сняг около тях. След предпоследното село пътят стана чер, но Опела и умелото шофиране на Мити се справяха чудесно. Точката, която бях избрал бе високопланински проход на 2500, но облаците и интуицията ми подсказаха да пробваме склона по отрано. И наистина, оказа се че през седлото пробива падащ вятър, но облаците над нас ми дадоха увереност да пробвам. Бяхме се изкачили по стръмния склон около 200 метра над пътя, където Мити периодично ни информираше за вятъра, който почна да пробива от прохода и да усилва.
Издебнах затишие и излетях, а вятъра ме изстреля нагоре, но качването бързо свърши, защото бях в ротор все пак. След малко финтове пуснах да изтека по вятъра, но не знаех склона ли да държа или да седя по-отпред за по-безопасно. Набарах качването на облаците над мен. Бе леко гърчаво, но с набирането на височина се успокои и усили.
Айде у базата и по-навътре в планината. Там набарах една строга, но справедлива седмица. Седиш си в вътре нея и гледаш да не шариш насам натам.
Първоначалният план бе да пуснем по вятъра към широката Ерзинджанска долина. Но планината така ме мамеше, а и насрещният вятър не бе така силен та реших да рискувам.
Като говорим за риск, тук не става въпрос да се правиш на някакъв или да поемаш безсмислени рискове, като да играеш на зарчета с някоя тясна и термична кацалка. Влизането в планината е свързано с множество опасности, но също така дава и много възможности, което някак си те успокоява. Стига да не се плашиш от сложността на нещата и стига да не ти пука да походиш ден два пеш ако се наложи.
Напред имаше хубава облачна улица, но се поулисах да се презапасявам с височина и един облак ме глътна. Компаса на вариото все се въртеше нанякъде и бе трудно да поддържам на юг за да изляза от облака. Вървите почнаха бързо се заскрежават. Течната фаза я пропуснахме и направо минахме към сублимация. Интересно бе, че обледеняването нарастваше срещу вятъра. Крилото заскърца. Стана студено. Покрай летенето си доста съм мръзнал. Често са ми треперели краката и рамената, защото си нямам достатъчно подкожна мазнина, но сега за първи път ми се случи да се разтреперят седалищните мускули. А, те от много ходене по планините, са едни такива мощни, че цялото крило се тресе. Даже падат парченца лед. Ще патентовам нов тип противообледенителна система.
Летя с различни ръкавици забравени от случайни пилоти в Сопот. Едната по-дебела, а другата по-кожена. Но на 5000 метра студа занулява сетивата и ме болеше еднакво навсякъде. Добре, че не бе турбулетно, та през повечето време държах спирачките с една ръка и мощно тръсках другата да вкарам малко топла кръв в пръстите. Това помогна, но нямаше какво да помогне, когато почувствах добре познатите признаци на хипоксия - ставаш бавен и глупав. Даже се дразнех, когато Владут ме питаше накъде да ходим. Как да му отговоря бързо, като и аз не знам къде съм в облака и накъде отивам.
Накрая излязох, нещата се нормализираха, само обледенените върви останаха дълго с мен на фона на синьото небе и въпреки яркото слънце.
...
Направиха ми впечатление разпадащите се ЮЗ части на някои облаци, където имаше леки извалявания, но не бяха със стандартната форма на щрихи вирга, а бяха кълбовидни, подобно на маматусови облаци. Сетих се, че в облака, който ме засмука нямаше капки вода, а снежни кристали и тъй като са доста леки, то и изваляването им и низходящото им движение бе смекчено и гъбообразно, подобно на гъбообразнатс форма на издигащата се термика.
....
Лека полека срещу вятъра и под облачната улица навлязох в безумно красивата Мунзур долина. Настръхваш от огромните стръмни скалисти склонове. А зад тях едно широко било, което въобще бе прилича на плато, защото бе изпъстрено с десетки разнообразни остри върхове, ридове, седла, сипеи, циркуси, езера, снежни петна, тук таме пасбища, че даже и юртите на овчарите.
Возиш се отгоре по конвергенция, като китайски мандарин, както казва Габровеца, и попиваш с ум, очи и сърце тази неземна гледка. А долу едно равно поле с тревисти дюни и ветрила от насипите на планината. Шарените ниви на хората, селца като махалички и пътчета до тях. На юг пък гористите обли планинки, които първи срещат бриза от огромния язовир с разкривени като змии дълги ръкави. И въздуха бе толкова щедър - можеш да летиш и кацаш навсякъде. Райско кътче от земята, около което върти библейската река Ефрат и стига чак до Вавилон и люлката на цивилизацията в Месопотамия.
Разходих се до западния край на долината, където един пробиващ СЗ ме изми надолу, но пък ми помогна да се закача на следващия рид на юг. Върнах се към главната стена. Там пак изобилие от възходящи.
Междувременно, Владут също бе измит от северозапада и се върна да кацне в главното селище - Овачик. Минах високо над него и там въобще нямаше и помен за силния ЮЗ вятър в който той кацна. Разходих се чрез някаква конвергенция през долината. Над отсрещната гористи планинки пак вдигаше, въпреки че уж трябваше да ги залива югоизтока. Върнах се при Владут и кацнах до него. Наистина, в последните 200-300 метра имаше силен ЮЗ, вероятно рожба на пробиващия СЗ, аналитичния от язовира и основния за деня ЮЗ.
Сгънахме, тръгнахме към града да чакаме Мити, а той взе че се появи веднага до нас, даже без да му казваме къде сме.
В едно кръчме хапнахме пача чорба. Едно голямо овчарско куче, кангал, просеше храна и ти облизваше ръцете като усети че си добричък. На горният етаж ресторанта работеше и като кръчма. Наоколо каси бира. Хората спокойно си пиеха и бистреха политиката.
След малко лутане намерихме поляна за спане осеяна със стари върбови дървета. Луната изгря, скалните върхове мъждееха като обвити с паяжина, а ние още не можехме да осъзнаем какво ни се е случило.

За тези, които се питат колко турбулентни са местата на които летим мога да кажа, че са по-спокойни от Сопот при южен вятър.
Всички сме чували за вихрушките на Кайзери и Аксарай в началото на септември, но причината е че големите вулкани обират каймака и ръсят инверсия около себе си, която потиска термиките и допринася за съпътстващата ги турбуленция и вихрушки.
При по-стабилно време на Сопот, инверсията в котловината турбулизира термиките, които пробват да се измушат покрай склоновете на планината. По същата причина, при това пътуване, пропуснахме да летим Ерзинджан. Котловината му е прекалено голяма, няма как да не се пълни с инверсии, миналата година условията през август тръгнаха след 12.
Логиката на това пътуване бе да се търси нестабилност, а планините Мунзур са с вероятно най-големите и стръмни южни склонове в цяла Турция. Прилежащата долина е сравнително малка, а през деня се дозахранва от ниските терени на юг. Също така се намира по средата на Турция (Мала Азия), далеч от стабилизиращи морски бризови нахлувания, западни фронтални нахлувания, близо до вътрешни конвергентни линии.
Навремето, някой ми бе споделил, колко спокойни и силни са термиките в Алпите. Уж планините са по-високи и страховити от облите старопланински форми. Същото чух и за условията в гигантските склонове в Каракорум и Пакистан.
Така, че мили деца не се страхувайте като чуете думичките "нестабилност" и "силни термики". Влезте и стойте вътре. Там е спокойно. Проблемите са на границата.
...
За всички тия дни не съм имал нито един колапс с изключение на един, когато бях пуснал управлениета за да снимам Владут.
Питайте и Теди за условията ако не вярвате.
...

Толкова бях доволен от първия ден, че се шегуват с Мити вече може да ядем по едно шкембе и кюнефе и да си ходим.

На втория ден се събудихме на развиделяване и отидохме в Овачик да закусим с вече любимата ни баница с кайма.
После хванахме подбалканския път към набелязания старт в З част на долината. Имаше стръмен чер път, който катереше нагоре по склона и свършваше в нищото.
След около 2 часа бяхме на старта и към 12 излетяхме. В началото трябваше да търся термика в поддръжката на огромния гол склон, намерих една и условията потръгнаха. Беше синьо, но набиранията ставаха все по-високи и към средата на долината стигнаха 4,000 метра. Към края на долината позатънах и реших да пусна на ЮИ да пробвам едно ребро, което водеше към голямата планина и района на вчерашния старт. Владут летеше по-предпазливо и се набра добре там където напуснах хубавите склонове, но не посмя да продължи на И, защото билото бе все още синьо, а първите облаци в района на вчерашния старт бяха далече.
Моята посока бе малко трикова заради насрещния Ю вятър, но с няколко междинни балона успях да добутам над един рид и после бе лесно. Облаците ми маркираха линията и вдъхваха увереност над стръмните скалисти склонове и върхове над които навлизах.
След като прехвърлих най-високата част на планината позатънах там където ахнахме от гледката предния ден. Имаше осезаем долинен вятър и трябваше да рискувам и търся термика в ротора на един връх, но извадих късмет и айде пак в джаза.
Продължих по билото след прохода, който се минава на идване от Ерзинджан. На върха му има военно поделение с въртолетна площадка. Нататък бе един друг старт, който бях набелязал за изследване. Работеше. Широки тревисти била и склонове от които се подаваха красиви скални върхове, езерца, реки и овчарски юрти.
Возех се спокойно по лекия вятър и се наслаждавах на насечените тревисто-гористи била на изток. Облаците над тях напомняха, че и там ще трябва да се ходи догодина.
Източно от Ерзинджанската планина има обширна низина с язовир и стана ясно защо старта на Ерзинджан не е перспективен за полети на И. Огромна синя дупка.
Продължих по билото от юг и въпреки прогнозата за умерен Ю нямаше падащ вятър по северните му склонове.
Напред пейзажа почна да се променя. Планините почнаха да се разливат и уж не изглеждат стръмни, но неусетно се издигаха и приближаваха базата. Пътищата почнаха да свършват, а на всичкото отгоре излезе насрещен СИ. Върнах се назад, за по-удобно за транспорта, но нямаше кацане. Първоначално си мислех, че вятъра се издига по склона, но после осъзнах че съм в центъра на конвергенция и добре, че побързах да кацна с уши, защото долу вятъра се оказа доста въртелив.
Слънцето вече бе залязло, стъмни се, луната изгря, а аз зачаках другите сред красивите обли хълмове.
....

Ерзурум не бе много далеч от там, където кацнах вчера и решихме да идем да проверим един старт наоколо.
Прогнозата бе за силен Ю вятър, но малко по източно бе по-слаб.
Пейзажът около Ерзурум е един такъв монголски с големи обли планини брулени от силни ветрове. Градът е на 2000 метра, планините наоколо са на 3.
Южно от града има път до кулата на върха на планината, но заради силния южен вятър нямаше смисъл да се пробва.
Градът е голям, около половин милион души. От часовете по тактика помня, че имаше стратегическо военно летище. В източната част на града имаше огромен танков полигон.
След града терена се спуска, оформя се нещо като долина с хълмисти останки от вулканичен кратер.
Подходихме към северния склон на долината, спряхме в подножието на 500 метра високия триъгълен склон и почнах да го катеря. На 2/3 от височината му избрах по-тревисто място и зачаках да тръгнат условията. Сутринта около Ерзурум духаше силен ЮИ вятър, но тука нещо утихна. Вътре в облата планина почнаха да се кълбят облаци. Мити отдолу периодично докладваше за преминаването на термични пориви. Излетях и се заиграх с разни балони по склона, но не можех да кача на повече от 2500. Пробвах съседния склон - нищо. Пробвах напред - и там нищо. Върнах се към колата да проверя за термичните пориви за които Мити говореше и се извадих от около 100 метра над него. Термиката пак свърши, но реших да пусна покрай пътя за Ерзурум от където да ме приберат като кацна.
Беше интересно, защото летях в продължение на 15 километра бълбукайки 200-300 метра над терена. Все щях да кацам и все имаше някакви балони. На качването преди града имаше 2 стари бункера. По нататък едно пиле ми показа термиката означена и с облак отгоре и почнах да се набирам устойчиво. Само, че като се подадох над хълмовете видях двете полоси на гражданското и военното летище насочени право срещу мен. Малко по-рано чух нещо да бръмчи, а преди това видях самолет да излита и набира на север, защото на юг има висока планина. Качването ставаше все по-хубаво, но реших да го зарежа, пуснах на Ю и си отдъхнах като излязох от мушката на пистата.
По нататък хванах друго хубаво качване, но вятъра усилваше и щеше да ме закара право към танковия полигон и града.
Зарязах и тая термика и кацнах далеч от хора и цивилизация, защото се притесних от военните.
Другите дойдоха с колата почти веднага и казаха, че някакъв овчар разбрал, че са с мен и ги снимал барабар с номера на колата.
Разруса ме параноята, защото като прелитах над селата хората отдолу викаха по мен. Върви обяснявай, че си снимал красиви планини, а не военни обекти.
Каква игра на страхуване! Българите ги е страх от турците. Турците ги е страх от руснаците и Ерзурум е бил нещо като защитен рубеж при нападение на Съветския Съюз от към Грузия и Армения. Руснаците ги е страх от американците. Американците пък ги е страх от комунизма. Диктаторите ги е страх от свободата и демокрацията. Аман от тоя страх и военщина. Аман от търговците на страх. Не може ли обществата да узреят и да заживеят в мир. Да спрат да хвърлят пари за оръжия и да ги харчат за нещо смислено, за просперитет, благоденствие, природа?
...
Ерзирум е интересен за летене, но е твърде милитаризиран, та побързахме да се приберем при кюрдите в уютната долина на Мунзур.
Спомням си, когато американците зарязаха кюрдите в борбата им срещу Ислямска Държава и попариха надеждата им за свобода, как един кюрдски политик горчиво каза "както винаги, планините си остават най-верният ни приятел"

Полетяхме още два дни в Мунзур. Имам чувството, че тука термиките не свършват и може да се лети и нощем.
Единият ден се подлъгах от облаците и излетях малко рано и се удавих. Циклонът дето наводни Гърция и Истанбул докара влага и до тук. Почувствах се прецакан да прахосам 700 метра катерене, докато небето се пълнеше с все по-хубави облаци. Мити ме чакаше долу и му казах да караме навътре в долината, където да намеря друг старт от който да излетя и набера. И наглостта ми сработи. След повторно 200 метрово катерене успях и айде пак в джаза. Пробвах терените на юг срещу анабатичния вятър, който идваше от огромния язовир. Красиви гористо-хълмисти планини с отделни каменни полета и скали с причудливи форми. Няма много пътища и прибирането ще е дълго. После се върнах към големите планини. Имаше възможност да се лети със страничен вятър към Тунчели и на изток, но не исках да тормозя Мити с допълнително разкарване и се върнах в долината на Мунзур. Пробвах да затворя триъгълник, но ЮЗ вятър бе силен и след малко мотане кацнах в Овачик, така че да ме видят местните и да си помахаме с ръка.
На другият ден пробвахме западните части на Мунзур планината, като хубавото е, че пътя се качва до старта на около 2500. Лошото бе, че се намираше в периферията на планината и условията тръгнаха малко по-късно и бе по-друсливо. Пътят за Башпинар вие покрай красивия ръкав на язовира и дълбоките стръмни склонове. След кратка фотосесия с планините и язовира кацнахме, че ни чакаше дълъг път към вкъщи през лошото време на запад. Дано поне дъждът умие прашасалия Опел.
...
Източна Турция и специално Мунзур планините надминаха очакванията ни още от първия ден. Вече знам къде ще прекарвам края на Септември. Мисля, че дори в бъдеше ще се заформи масова пилотска миграция, както Базано през ранната пролет. Мисля си и за едно подобно ходене в Турция по време на дъждовния период в България, та ако има желаещи да се обадят.
Турция е пълна с планини и хълмове с всякакви форми и ти възбужда въображението, когато търсиш термики и нови линии за прелет. Освен естетиката, разнообразието ни прави по-добри пилоти, че и хора дори.

Завърши и това пътешествие. 2 дена път, 5 дена летене, почти 6000 км. Ако не броим амортизацията на Опела и Мити, то пътуването излезе по 200 лева на човек, благодарение на това, че пътувахме на газ. Догодина ще трябва все пак да заделяме пари за амортизация на автомобила и мотивиращо заплащане за Мити, защото си е доста пътуване, а добрият шофьор дава спокойствие и във въздуха и на земята.
Това скайномадстване показа, че може да се лети на силно без да е турбо и качествено без да е скъпо.

За съжаление загубих картата със снимките от яките първите 3 дни, но последните 2 донякъде дават представа за мястото:













































gallery/thumbnails.php?album=272