За престъпниците Корона кризата сигурно е златна, защото отнема от ресурсите на държавата. Например, на летището в Адис този път не ми проверяваха пръстовите отпечатъци на влизане, както всеки друг път. Забавянето при проверката на тестове и история на пътуванията, пък кара другите проверяващи да претупват нещата. Маските пък станаха чудесно прикритие..
Заради войната в Тигрия, влизащият в страната багаж минаваше през 2 скенера. За първи път ме накараха да си отворя багажа, притеснявах се че бе пълен с джаджи, радиостанция и лютив спрей, но вниманието им беше насочено към мощните магнити на JBL колонката ми. Казах им, че не е бомба, пуснах им музика и се разделихме с усмивка.
Докато търсеха за колонката, ме питаха дали имам дрон. Един познат дето води туристи каза, че на някакъв негов клиент, полицията му е конфискувала дрона. Говори се, че войната в Тигрия се води с дронове и властите почват да стават подозрителни. С тая мода по дроновете по-простите, които не са ги виждали стават подозрителни към всичко необичайно.
Доскоро се обиждах като ни наричат парашутисти и търпеливо обяснявах, че летим от планини, а не скачаме от самолети. Сега си мисля, че е по-здравословно да ме мислят за парашутист, отколко за дрон
Един полицай или войник би трябвало да има повече морални задръжки да стреля по парашутист, отколкото по някаква джаджа като дрон. Другото на което залагам е, че парашутиста е някак сам в небето, не изглежда толкова опасен и е по-ценен ако бъде заловен жив. Но знае ли човек, какво му е в главата на този дето ме държи на прицел?
…..
Като минах проверките поспах малко в летището до разсъмване за да падне цената на таксито. Естествено, че опитаха да ме минат по нощна тарифа, но като видяха готовността ми да ходя пеш се навиха и на дневната.
Адис ме посрещна със специфичната си миризма. Бе необичайно студен. Сигурно защото слънцето наближава своя минимум и вероятно заради приземното изпарение от отминалият дъждовен сезон.
Въпреки, че бе петък, градът като че ли имаше по-малко трафик, строителство и шумотевица. Сякаш короната и войната му бяха попарили вайба (vibe) като слана. Чужденците масово бяха напуснали Етиопия. Туристическата индустрия бе в колапс. Партньорите ни от Аба травъл, някога в топ 10 на туроператорските фирми, бяха пуснали кепенците и освободили персонала. Хубавото на цялата ситуация е, че сега е добро време да посетиш скъпи и претрупани от туристи места. Ето още една полза от това да не се движиш по течението, да гледаш наобратно, когато на спирката изсвирят спирачки. Кризите са златно време. Време за нови възможности, партньорства и приятелства.
Местните ни партньори изглеждаха учудени, че бяхме дошли в тия времена. Предполагам и за други изглеждаме смели и дори луди. Една приятелка наскоро ме определи като безотговорен. Мисля, че с развитието на консумативното общество, все повече хора искат някой друг да носи отговорност вместо тях. Погрешно считат, че като си платят за нещо, дори като се застраховат и край – грижите и рисковете ги поема някой друг и те се само се возят по пързалката, забавляват се. Знам, че увличам и вдъхновявам други хора, че имам късмет. Но този късмет е преувеличен. Зад него има постоянно мислене и трупане на опит.
Ето примерни разсъждения и решения за идването ми тук. Короната е реална, по-лоша форма на грип. Гриповете са по-лоши през зимата, когато е отслабен имунитета. Защо да не изкарам Короната в лятна обстановка със слънце и свежи плодове? Преди 2 години тръгнах от България с тежък грип (чак ми потече кръв от носа в самолета) и за 2 дена в Кения се оправих. Още преди Короната ми направи впечатление че Египетските авиолинии пръскаха в кабината за дезинфекциране на идващите от Европа, но никога не дезинфекцираха идващите от Африка. През лятото в Сопот имах странно сподавено кашляне за около седмица. Може да е било Короната. Може и да не е. Сигурно е опасно и скъпо ако ми се наложи интубиране и лечение в Етиопия, но считат че съм достатъчно млад, здрав и активен, че да имам тежки последици.
Относно гражданската война в Тигрия историята е следната. Още по времето на императора, те почват да се бунтуват, защото са неглижирани и изоставени на суши и глад от централната власт. После, въпреки че изповядват комунистическа идеология (в музея на съпротивата в столицата Мекеле наред с книги на Ленин имаше книги на Георги Димитров), те се борят активно срещу потисническият социалистически режим (Дерг) подкрепяни от американците през Судан. Изведнъж, тигрийската съпротива се оказва без противник, защото през 90-те масово падат социалистическите правителства. Така те вземат властта и подкрепяни от американците владеят Етиопия 27 години. Естествено, властта покварява. Корумпират се и чрез контрол върху чуждестранните инвестиции завладяват ресурсите на другите етноси. Представете си, че сте фермер от Оромия, идва някакъв чужденец, който иска да направи фабрика на вашата земя. По закон е длъжен да има местен партьор и той естествено избира някой тигриец с връзки с властта. Дават някакви смешни пари на оромеца и той вижда как плодородната му земя става собственост на някой от сушавата и неплодородна Тигрия. Оромия е най-голямата област в Етиопия и около 40% от населението. Тигрийците са 6% от населението. Така почнаха бунтовете и нещата отиваха на зле, но етиопците имат традиция в държавността (
единствената неколонизирана държава в Африка) и си избраха добър компромис за лидер – Аби – баща мюсюлманин, майка християнка, оромец и работещ в разузнаването (
т.е. верен на силовите структури и федералната власт). Той почна бързи реформи, сключи мир с Еритрея за да си осигури още един морски излаз (
Джибути забогатяха от контрола на морският транспорт към Етиопия). Освен икономически, мира с Еритрея донесе военни ползи, защото разбунтувалите се тигрийци изведнъж се оказаха притиснати от федералните войски от юг и еритрейските от север. Направи ли ви впечатление как първо превзеха северните градове. След бързото превземането на столицата Мекеле предполагам, че ще се мине в някаква партизанска съпротива. Основната опасност за моя престой и дейност тук е да не почнат терористични актове. Но тигрийците са достатъчно намразени от другите етноси, че ще им е трудно да си съдействат с тях. За развитието на ситуацията трябва да се търси мнението на социолозите: обикновените тигрийци биха ли приели не сепаратистки лидери и партии, въпреки, че масово гласуваха за тези които предизвикаха конфликта. Междувременно, войната продължава на други фронтове. Бързо смениха банкнотите, за да отслабят икономически тигрийците с пачките (
с които финансираха други етнически конфликти). Централната власт спря интернета, тока, горивата, но официално обвиниха че бунтовниците са разрушили комуникациите. Предполагам, че ще спрат тигрийската телевизия и ще почне масова пропаганда, колко добре е да се живее в голяма и силна Етиопия.
Та, за много от вас всичко, което се случва тук се описва с думата война. Някой дори може правят асоциации с гражданската война в Сирия или Йемен. Но ако се пазим от генерализиране и стереотипи, а вникнем в детайлите, причините и съотношенията на силите, то нещата не изглеждат толкова зле и може да има пълноценен живот в този хаос. Между другото, не трябва да забравяме и за разликата между виталността на Африка и застаряването и импотенцията на развитите общества. Погребение на единия край на селото не може да спре сватбата на другият. Дори смъртоносната Ебола не може да спре движението и живота.
Друго на което залагам е, че власите се опитват да омаловажат случващото се в Тигрия. За тях това не е гражданска война, а вътрешен конфликт движен от 50-100 политика, които иска да залови и вкара в затвора. Това, че в Тигрия има традиция и дори музей на съпротивата е обезпокояващо, но ако в миналото съпротивата е движена заради неглижирането на Тигрия от централната власт най-вече липса на помощ при суша и глад, сега хората са се изкатерили малко по пирамидата на Маслоу за човешките потребности и ГМО-то от Амерка сравнително бързо и евтино стига до нуждаещите се. Като бях в Тигрия видях как местните се кефят на Етиопски музиканти и обратното. Сега тигрийците са много по-гладни да се включат в глобализацията и модерният живот, а чрез сепаратизъм и изолация това ще стане много по-трудно, отколкото в големи държави и икономически блокове.
Генерализирането, стереотипите и клишетата ни пестят време в този поток от информация, който ни облива, но ни окастрят мисленето, тренировките по добиване на знания и използването на скрити възможности в невидими светове (
абе мани я тая Африка).
….
Хубавото на кризата е, че пием натурални сокове за по левче и ядем големи плодови салата за по два. Интересното е, че в по-богатата и зелена Кения няма такава масова култура на джусове и салати. Те са само за богатите, а бедните маат угали (
качамак) и чапати (
питка хляб). Другото, което е характерно за Етиопия е спорта. Заради добрите резултати исветовните легенди в бягането, всяка неделя половината граждани ходят на църква, а другата половина бягат, карат колелета и спортуват. Целият Адис заприличва на спортна площадка.
Та и аз реших да поспортувам в неделя или по-скоро да се възползвам от слабият трафик в града и да отида да летя Етиопската версия на Витоша – планината Уечеча. Тръгнах с 400 бира (
около 15 лв), като разчитах на евтините маршрутки, защото нямах пари за етиопската версия на Убер – Ride. Бях готов да се връщам обратно в хотела, но извадих късмет и хванах маршрутка за 15 бира (
1 евро в банката е 45 бира, а на черно – 55). От там 2 часа пеш по склона на планината и към 11 си избрах едно място за излитане.
Както винаги, оказа се че съм тръгнал неподготвен, защото в раницата ми от лани имаше втори запасен парашут, който съм мъкнел излишно, но най-вече бях си забравил карабинерите за сбруята. Спомних си как в началото на летенето един варненски пилот бе пуснал свой ученик с връзките на обувките, защото бе забравил карабинерите. На един камък срязах връвта на вуйчовката на две и я омотах наместо карабинерите. За всеки случай добавих и две парапланеристки връвчици – от най-тънките, за да не разчитам само на един тип материал. След излитането, краката ми се навириха над нивото на главата, та през цялото време летях в леко присвита поза. Сетих се, че миналата година си бях давал екипировката на Ицо и после бях забравил да си я наглася.
Преди излитането наблюдавах облаците около час. Уечеча работи добре, но е трудно да я напуснеш заради ускоряването на вятъра около нея и низходящите отзад.
Отпред, към Адис и на юг в Рифт вали бе пълно с ниски кумулуси. Не знам защо ниските части на терена заработват толкова рано, а по-високите и силните (вкл. зад планината) бяха сини. По-късно изсиня навсякъде и само на определени места се образуваха конвергентни линии и зони.
След първото набиране над старта мислех да пусна напред, където имаше облаци, но бях ограничен от приземяващите се самолети, чиято глисада минаваше под нивото на старта и 3-4 км напред. Сляпото следване на склона нямаше да работи заради ефекта на „невидимата планина“, та направих нещо междинно и стигнах базата пред склона на около 3700 м (
старта е 3100, терена около 2500). Спомних си един полет в края на лятото, когато пресякохме Пирин с таднема при ЮЗ вятър, насвирихме се в Бъндеришката долина, но преди Банско хванахме роторните кумулуси от вълната, която създава Пирин. После по конвергентната линия на тази вълна летяхме към Гоце Делчев и от там прескочихме към Родопи. Сега си представих подобно обтичане и ефекти от Уечеча, въпреки че прилича повече на заоблената Витоша, отколкото на острият рид на Пирин. Но с помощта на няколко парцаливи кумулуса, логиката ми сработи и заобиколих Уечеча от З. Целта ми бе да се придържам до пътя за Амбо, тъй като нямах наземен транспорт и бях с 10 лв в джоба (
сутринта изхарчих част от тях за плодова салата и гъст сок от авокадо и манго с които изкарах цял ден).
Набиранията не бяха високи, но достатъчно чести и макар бавно, сравнително лесно стигнах Амбо, като по пътя разпознах масива на Дънди (с кратер с две целуващи се вулканични езера) и огледах село Гинци за нови стартове. Цял ден северно от мен седеше една дъълга облачна улица, на която ще трябва да отделя специално внимание някой ден.
Над Амбо се заформи обширна конвергентна зона и там се извадих най-високо – около 4000 м. Изкушавах се да продължа още по на запад държейки пътя за Судан, но нейде натам бях чувал за етнически конфликти и не бях сигурен до колко е безопасен района. Другото ми изкушение бе да пусна на Ю, към вулкана Уончи с кратера и насеченото му като архипелаг езеро. Но видях че пътя натам, макар и главен е черен и без забележим трафик. Спомних си как преди години бяха арестували едни швейцарски парапланеристи в Амбо, та реших да се връщам обратно срещу вятъра, към Адис и за всеки случай кацнах на около 5 км извън града до главният път.
Колкото и безлюдно място да бях избрал, пак се събраха 30 човека. Изглеждаха дружелюбни, но един от тях с по-прост вид и явно някакъв доносник на полицията не ме пускаше да си хвана стоп. Опитваше се да ме командва „sit down“, но не му се подчинявах, защото нямаше оръжие. Все пак останах на място, защото не знаех дали няма да ескалира тълпата от моето бягство. Междувременно разни пичове с джипове и микробуси искаха да ме качат на стоп, даже без пари. Убеждаваха лидерите на тълпата, но напразно. В началото имаше шанс да се измъкна ако бях стопирал посока Амбо (
в чието полицейско искаше да ме прати и тълпата), но направих грешка да стопирам в обратната посока към Адис и това за тълпата бе недопустимо бягство.
По едно време дойде цивилен и униформен с калашник. После един полицейски джип. После друг. Показах им едно старо разрешително от преди 5 години, което добре че навремето бях качил във скайномад фото галрията от Етиопските ми пътешествия. Полиците и военните омекнаха, но все пак настояха да отидем наобратно към Амбо. За момент се обърках от тяхната вежливост, наистина ли към Амбо или все пак с тия дето искаха да ме закарат в Адис? Спомних си думите на Ал Капоне - можеш да постигнеш много повече с добра дума и пистолет в ръката, отколкото само с добра дума. Та казах на полицая - "you have the gun, you say where we go".
Джипката – пикап с двойна пейка по средата и докато пътувахме наобратно към Амбо направих забележка на полицая до мен да не си държи калашника в скута насочен към мен. Пътя е асфалтов, но друса по някога. Момчето се засмя, отклони цевта, но после се забавляваше да го насочва уж невинно към мен и викаше на колегите си да гледат моята реакция. Не чувствах гавра или лоша умисъл. Просто забавление, но знае ли човек. Нещо ме бъзикаха за Короната, засмяха се като си нахлузих бъфа. В цяло Амбо не видях нито един с маска. За разлика от Адис, където половината граждани и полицаи носят маски.
На влизане в полицейският участък бях респектиран от огромна фигура на козируващ полицай. Събраха се някакви началници. Показах им паспорта си и снимката с разрешението от телефона. Питаха ме з оригинала, но им казах че ми е в хотела в Адис. Явно не им се занимаваше с мен и ме пуснаха да си ходя. Решението го взе биг бос, средно висок набит човек с излъчване на войник, а не на полицай. За момент си засякохме погледите. В такива моменти се получава един zoom ефект на увеличение, когато виждаш очите на човека близко и ясно. Погледът му бе спокоен като на лъв, който може да те изяде, но може и да те пропусне ако не е гладен. Нищо лично, просто бизнес.
На излизане си направих селфи с изрязания силует на полицая, за да изглеждам като поредният глупав турист. После помолих полицаите да ми спрат някакъв транспорт към Адис, защото се стъмваше и нямах пари за хотел. Закараха ме до автогарата и след дълго чакане да се съберат достатъчно хора потеглихме към Адис. Това, че полицаят ми уговори транспорта бе добре, защото чувах местните да говорят фаренджи (
чужденец) и контрат (
т.е. да платя скъпо като за частно такси), та минах само с двоен билет за мен и крилото.
По принцип в Африка не се пътува нощем, но явно големи градове като Амбо и Адис са изключение. По пътя се разминахме с един преобърнат автобус и три линейки за пострадалите. По средата спирахме за пикаене в една тъмница, но нямаше проблеми.
Докато бях в полицията чух думата Сендафа. Явно са видели филмчето от миналата година, когато летяхме с двама извстни ТВ водещи от там. Тъй като в буса ме одумваха като фаренджи, парашут, то пуснах от телефона филмчето на пътниците и веднага подозрението се смени с топло и ентусиазирано отношение. Ако допуснем, че един милион човека са гледали филмчето по телевизията, то ми остават още 109 милиона, които да убедя, че парапланеризмът е неефективен за диверсия и шпионаж, а прекрасен спорт, хоби и начин на живот.
leonardo/flight/35723https://ayvri.com/scene/49j7lv0zke/ckio ... 69leae6u0i