ТЯ се събуди. Очакваше тази нощ от две, може би три години.Стана, погледна навън. Cветофарите спокойно мигаха, а жълтата им светлина озаряваше нощнитa улица. Часът беше малко след четири.
ТЯ отиде в стаята в която ТОЙ прилежно си беше прибрал крилото. Откопча раницата и внимателно извади парапланера .С влажните си ръце взе ножицата от чекмеджето, в което предната вечер я беше сложила преди да си легне. Започна да реже.
Този момент се бе появил за първи път в нейното съзнание преди години, когато ТОЙ бе предпочел да отиде да лети, вместо да посетят заедно нейните родителите за уикенда. От тогава този момент винаги изплуваше когато ТОЙ грабваше раницата.
Платът на парапланера се потдаваше на безпощадното хруптене на ножицата. Разделяше се. Парчетата които оставаха имаха причудливи форми. Само вървите, загънати в крилото Я караха отвреме навреме да приложи по голямо усилие върху ножицата.
След десетина минути ТЯ спря. Разхвърли парчетата плат из стаята. На излизане се обърна и ги погледна. По нейните устни се прокрадна едва доуловима усмивка.
Отиде и си легна. Удололствието. Ах, с какво удоволствие и облекчение тя се отпусна в леглото и заспа...



Оставаха И още три часа живот...