Нейде по средата на живота разбрах, че най-великите неща са любовта и свободата. Звучи тривиално, но я се опитай да ги опишеш. Веднага потъваш в клишета. Трябва да ги изпиташ за да ги разбереш.
Имам доста стаж със свободата. Благодарен съм на безгрижното си социалистическо детство, където парите нямаха никакво значение. Важно бе дръзновението, да си силен телом и духом. Благодарен съм на родителите си, които не ми казваха какво да правя или да не правя. Оставиха ме да бъда, но между другото ме заразиха с планинарство. После пътешествия, приключения, първи полети, пионерство, пресичане на граници…
Някъде тогава започна и опита с любовта. И тук животът бе щедър. Голямата любов. Ескалация, разочарования, смърт, спасение, зрялост, влюбване, лудост, стихове. Братска и бащинска любов. Любов към големите идеи с другар по пътя.
Лъкатушенето на живота ми редуваше фази на силна любов и силна свобода. Някак си ме караше да избирам между едното и другото. Запитах се какво искам повече - любов или свобода? Обичам да се фокусирам в пълнота, но не може ли и двете заедно? Кое ги свързва и кое разделя? И двете са полет, и двете не обичат граници. Любовта иска да свалиш гарда, да забравиш себе си, да се слееш. Свободата започва със себеосъзнаване и минава през освобождение. Да си свободен значи да имаш сила, която да използваш ако се наложи. Любовта пък дава сила…
....
Така, лани, на едно пътуване от
Адис за Найроби в автобуса се запознах с едномомиче. Когато ме погледнеше, бялото на очите й светваше на фона на шоколадовата кожа, а вътре в тях се отваряха два кръгли портала от също така тъмна и загадъчна вселена. Поглед като на черна пантера...
Из дневникът на Ина: „It was 12 January 2022 on wednesday, it the day i meet with a handsome tall man. Who was mzungu original from Bulgaria… We look at each other for the first time i was afraid and i asky myself did i talk too much??? But at the second move he look at me and put a smile on his face, and i look back at him back for real it was so good. I feel like oohh!! why me … it was so nice to see him smiling at me and i smile at him back … For real i need to see him again, i feel so safe and different when i look into his eyes. Thank you so much Niko to make me feel life again.
So what i see from him is that he is a free man living for his beauty life. he do not care or scary of anybody, but a very respectful person…”
….
Докато бях в Кения подканях Ина да избяга от църквата при първия възможен случай. Предупредих Камен да помага с логистиката.
Наближи време да се връщам в Етиопия, а от там и към България. Тя сякаш усети, че ще ме изпусне и малко след като пристигнах нарочихме вторник за бягство. Казах й да ми прати точни координати и някакви снимки на църковната къща. Вторникът стана сряда, но вече бях изтръпнал, свикнал на всякакви отлагания и засечки. Цялата работа бе лудост, но бях странно спокоен. Действах някак си по мъжки, без излишни планове и притеснения, готов да се справя или приема всяка нова ситуация, която ми стовари съдбата. Вечерта назубрих картата на района с обходните пътища. Опитах си да си представя от къде ще заходим, къде да чака колата, накъде да избягаме.
Тръгнах пеш към Мегананя. Беше още рано, та исках да загрея. За всеки случай си обух яките обувки, защото не знаех какво ще прескачам, колко ще бягам, ще се наложи ли да ритам?
Пътят бе пуст, но успях да спра една разнебитена Лада със счупени стъкла и мъждукащи фарове. Първоначално мислех да потърся познат шофьор, после да се обадя на такси, но не исках да замесвам други, а по обаждането може лесно да ме проследят обратно. Най-добре е някой случаен. Хващам го от различно място. Оставя ни на друго, далеч от хотела в който живея. Криво ляво се разбрахме с шофьора, оставих му нещо отгоре за да ме изчака половин час. Накарах до да спре по отстрани и тръгнах да ходя към къщата на Ина, а той понечи да ме следва за да ме закара по-близо. Улиците бяха неприятно осветени. Минах покрай един паркинг, точно срещу къщата на Ина, където нощните пазачи си говореха непринудено. Подминах ги. Подминах и къщата. Нагоре по улицата се разлая куче. Върнах се до ръба на къщата. Някой излезе на двора с фенерче. Вероятно пазачът за последен оглед преди да заспи. Написах съобщение на Ина да изчака, но тя бе някак уверена, че ще успее да се промъкне тихо. Искаше да прескочи оградата до едни кипариси от външната страна. Подхвърли ми камъче за да разбера че е близо. Прескочих ниска телена ограда и се спотаих в сянката на дърветата, а тя почна да се катери голямата ограда от другата страна. Изведнъж видях, че оградата е надградена с допълнителна електрическа ограда. Ако знаех, щях да взема клещи, но Ина после каза че не искала да дразни църквата с поразии при бягството си. Покатери се на върха на оградата, като едва балансираше, държейки някое от тънките клончета на кипариса. Прехвърли крак през електрическата ограда. Предложих да й държа ходилото във въздуха. Залитна. Опитах се да я хвана и в този момент и двамата ни тресна яко тока. Доста по-силно от електро пастирите по къра. Падна странично до мен, но успя да омекоти с някой от клоните. Какво да се прави. Любовта започва с искра. После даже установих, че от тока ми се е отпушил носа.
Прескочихме втората ограда. Хванахме се здраво за ръка и закрачихме уверено към таксито. На улицата бях по-спокоен. Можех да бягам, даже да ритам. Таксиджията ни видя, даде на заден. Пазачите сигурно са ни видели, но какво да правим. Качихме се на задната седалка хванати здраво за ръце. Изгаряхме да се прегърнем. Не се бяхме виждали година. Не трябва да привличаме излишно внимание. Шофьорът знаеше, че правим нещо нередно. Поиска повече пари, но какво да се прави. Даваш и се надяваш, че повече няма да го видиш.
На улицата пред хотела все още се мотаеха разни таксиджии и проститутки. Бял човек с момиче под ръка. Окъсняли. Закъсал. Пазачът на хотела ни отвори вратата. Ина се шмугна зад мен. Бях я накарал да си скрие изцяло лицето. Тъмната кожа от Гамбела силно се отличава сред повечето етиопци. Качихме се в стаята и се прегърнахме. Все още бяхме развълнувани. Не можехме да заспим…
Следващите пет дена бяха като сладък меден месец. Първоначално Ина не можеше да свикне с любовта и свободата. Страхуваше се от преследване и наказание. Дори поплака скришно. Постепенно се отпусна. Два дни ходих на работа. Тя шеташе в стаята. Четеше книги. Разхубавяваше се. Носих пица, продукти. Тя приготвяше храната. Заприличвахме на семейство.
След като Камен си тръгна наследихме бюрото и стола, чиния, лъжица, кърпа за прах и метла. Разместихме мебелите за да направим уютно гнезденце, където Ина да ме изчака 7 месеца до ноември. Подарих й таблета и телефона, които Мити ми даде. Интернет на корем. Щях да ходя за още книги. Шефа на хотела каза, че два етажа по надолу има шивашко предприятие, където може да попита за работа. Тя предложи да се запише на курсове по амхарик.
След първите два три дни я подтикнах да прати съобщения на познатите си за да не се притесняват за нея. Просто да каже, че е добре без да се обяснява много. Знаеше, че ще се опитат да й въздействат. Да се страхува, да се чувства виновна. Исках да я предпазя, да й покажа силата и сладостта на любовта. Да почувства уважение, нежност. Великото на любовта е, че ни прави равни. Миналото няма значение. Кой, колко, какво. Само тук и сега.
Не успях да преборя страха й. От църквата. От болестта. Исках бърза свобода. Да бъде силна като мен. Предупреждаваше ме, че църквата ще ме прокълне ако я открадна. Обяснявах й, че проклятията и магиите действат само на тези, които вярват в тях. От една страна се удивлявах на разсъжденията на човек, който е ходил 2 години на училище на 16 годишна възраст. От друга страна бе трудно да се преборя с 20 годишната афро-църковна промивка на мозъка. Миналата година твърдеше, че е видяла зъл дух с формата на черен космат рог при пожара в кухнята преди да загуби съзнание. Други също го видели. Страхуваше се от властните монахини, които правели черна магия.
Детството й също не бе леко. Майка й я родила в една гора на границата с Етиопия, докато бягали от войната в Южен Судан. Нямало дрехи, повивали я с кожи. После, като дете е имало разни случки със змии и крокодили. Баща й бил някакъв шеф на селото, когато от поповете го накарали да даде личен пример като дари любимата си дъщеря на църквата. Монахиня до края на живота си. Да се моли за доброто на семейството. В църквата пък простотии. Едно момиче я ударило с цепеница по главата. Загубила съзнание. Дълго време от ушите й текло кръв и слуз. Когато се тресяла от малария или била болна от нещо я подигравали, че се преструва, че я мързи да работи. Да се моли на Бог. Той ще я излекува… Наскоро млада монахиня починала. Обяснението – била си болнава, Бог решава. В църквата не обичат науката, докторите, болниците. С голям зор миналата година я пуснаха да се прегледа за болките в стомаха. Всичко на свои разноски. Молиш се още по-силно и това е! Така ставаш професионален молител.
Вчера сутринта Ина спомена, че на обед ще се види с брат си. Искал да поговорят. Брат й е някакъв шеф в Гамбела, член на същата тази църква. Мислех, че ще си говорят само по телефона, но това със срещата бе изненада. Не исках да я разубеждавам. Заминавам за 7 месеца и ще трябва да разчитаме на семейството ако се случи нещо. Рано или късно трябва да сключи мир с тях, въпреки че въстава срещу завета на баща си, въпреки че с бягството си опозорява родата.
Каза, че трябва да си купи рокля. За бягството се бе облякла в удобен за прескачане на огради спортен клин. Не че съм свидлив, но не разбирах какъв е тоя зор за роклята. Накарах я да си обуе джинсите и ми изглеждаше съвсем нормално, както многото други девойки в Адис.
След 5 дена криене се страхуваше да излезе навън. Беше като подплашена кошута. Ту се опитваше да прикрие лицето си, ту си намотаваше бялата кърпа на главата. Казах й да използва кърпата като забрадка, да не я намотава на главата като монахините в църквата. Слязохме надолу по стълбите. Тя ме следваше така, че бе трудно да се разбере дали сме заедно или отделно.
Главната улица е пълна с магазини за дрехи, обувки, джунджурии. Толкова е шарено, че е трудно да се ориентираш къде са роклите. Тръгнахме надясно. Не видяхме рокли в тая посока и се върнахме на обратно. Бързо попаднахме на първия магазин с рокли и влязохме в него. От раз си избра една бяла със леки жълти цветчета. Предложих й да избере някоя от другите разцветки, защото ми приличаше на монахиня, но тя настояваше за тази. Докато беше в пробната й подадох зад завесата телефона си, където бях написал, че с тая бяла рокля и тъмна кожа ще бие много на очи. Не исках да се разправяме пред продавачите, защото не исках да знаят, че нещо се крием или пък че имаме вземане даване с църквата.
Платих роклята и хванахме първото срещнато такси. Чудех се дали да я придружавам, но ще трябва да се крия някъде за да не ме свързват с нея, отделно тия роднински срещи могат да продължат часове. Слязох от таксито и се прибрах в стаята си за да поработя по статията за top landing.
Излязох прав. Срещата продължи часове. Вечерта ми писа съобщение, че са я задържали, не я пускат да си ходи и я водят някъде насила. Писах й да търси полиция, да се тръшка, да вика за помощ, да привлича внимание…
Страхът е заразен. Уплаших се и аз. За себе си. А лошите новини извираха. Брат й я обявил за издирване в полицията. Почти са стигнали до хотела ни. Една позната бе много въодушевена от романтиката да крада булка, но като я помолих за съдействие отказа. Ако натиснат Ина могат лесно да ме обвинят в отвличане. Айзък ме бе предупредил, че за разлика от Кения, в Етиопия си виновен до доказване на противното. Могат да ме мотаят безкрайно из етиопските арести и затвори. Ясен ми бе разправял за един, който седял две години в затвора, защото се опитал да влезе без билет в църквата в Лалибела. Зачудих се дали не отивам към летището, все трябва да има някое свободно място за полета за Кайро тази нощ.
Изпуснах си нервите. Скарах й се. „Защо трябваше да се срещаш с брат си?“, „Защо се обличаш като монахиня?“.
Замислих се. Представих си какво й е. Безпомощна душа потъва в мрака на нощта. Написах й „Обичам те и ще те подкрепя в която и посока да отидеш“.
И аз се почувствах безпомощен. Явно Ина има стокхолмски синдром към църквата от която иска да избяга. Няма какво да направя. Няма виновни, просто съдба. Нещо извън моите желания, намерения, очаквания. Нещо, което има своя логика и не се обяснява с понятията добро, лошо, правилно и неправилно...
Не можах да спя добре. Почнах да пиша тая история. Статията за top landing съвсем ми изфиряса от главата. Утрото е по-мъдро от вечерта.
На сутринта си писахме с Ина. Това ме обнадежди. Щом можем да си пишем, тогава не е толкова зле положението.
Ина поиска да й отделя паспорта и картата за ваксинация срещу жълта треска, а останалия багаж да оставя нейде. Явно обмисля как да действаме бързо при поява на нови възможности за бягство. Куражът също е заразен. Така, въпреки своята безпомощност, напипах новата си роля – нужен съм й за психологическа подкрепа. Колкото и да е зле положението ще трябва да се справя. Да се справим.
Чудно нещо е куражът. Вървите по някакъв път с приятел и се окуражавате взаимно. В един момент си сдухан, но той вижда нещо различно или най-малкото загрява бавно колко зле е положението. В следващия момент си ти на ход. И така, тъкър тъкър се подпирате взаимно и бутате напред. Така от приятел се става другар.
Вечерта ядох безразборно. Отворих и консерва с боб. Сутринта се пошегувах с Ина „добре, че не спа при мен тази нощ, защото голямо пърдене падна, пък ти се завиваш през глава заради отворения прозорец“. Никаква реакция. Значи е зле положението. Пак потекоха лоши новини.
Искат да дойдат в хотела и да й вземат паспорта. Разтреперих се. Паспорта й ми е в джоба. Едва ли ще са много учтиви. Кой ще пратят – полицаи или някои диви защитници на честта на семейството. Хората от Гамбела и Южен Судан са едни от най-високите хора на земята. В Адис ги предпочитат за полицаи и войници, защото са яки и безскрупулни. Bad boys, bad boy, whatcha gonna do? Whatcha gonna do when they come for you?
Барикадирах вратата. Вече бях почнал да събирам екипировката, да подреждам нейния и моя багаж, да прикривам следите от нейното присъствие, да разрушавам уютното гнезденце, което свихме заедно. Разбързах се. Колко време ми остава?
Обадих се на египетските авиолинии да проверя дали мога да си сменя полета и да отпътувам за Кайро и Истанбул още тази нощ. Казаха, че ще ми се обадят след малко, но така и не го направиха, а пък мен ме погълнаха събитията. Превъртах всякакви планове в главата. Къде да оставя екипировката, в кой хотел да се преместя. Псувах Ясен, че ми остави тандема си да го мъкна до България. Как се бяга бързо с тандем на гръб? Още повече, че етиопците са едни от най-добрите бегачи в света... От страх, човек може да си внуши куп глупости...
Притиснат до стената обмислях всякакви варианти. Ако ще идват да ме арестуват, защо да не отида в полицията и да им обясня цялата ситуация. Нападението е най-добрата отбрана. Попитах Ина за името и телефона на брат й. Сякаш ми отбягна въпроса. Попитах пак и като не получих отговор изпаднах в паника за големината на стокхолмския синдром. Почнах да се чудя, какво им казва и какво успява да прикрие. Как да дадеш свобода на някой, който не може или не иска да я вземе, който се колебае и страхува? Свобода се дава на свободните. На силните, които могат да я носят и хранят. Нека робите да са щастливи.
Мале, в какво се забърках. Спомних си още как с пристигането си в Етиопия през ноември бяхме запланували бягството на Ина. Направих разчети на стъпки и срокове. Как да се оженим. Как да пратя брачното свидетелство в България по DHL. От там да ми го пратят заверено обратно в Етиопия. С него да кандидатстваме за египетска виза, защото единственото място за визата й за България е консулството в Кайро. Там, незнайно колко време и пари чакане за виза. После скъп полет до София за да не се налага минаване и виза за Турция. И всичко това трябваше да го съчетая с тандемната си работа и изследвания в Етиопия и Кения…
А Ина все не намираше удобен момент за бягство. Не исках да я натискам, защото не знам какви рискове поема, какво може да й се случи. Също така, ако иска свобода, трябва да бъде по-активна, да си я заслужи.
Почнах да се замислям дали желанието ми да дарявам любов и свобода не е погрешно, опасно? Дали в Африка не е по-разумно правилото да не оставяш следи след себе си? Дали няма да убия или нараня някого с добрите си намерения? Да го увлека в смъртоносни висини и желания? Аз, всъщност, давам или повечко вземам, крада за чужда сметка? На чужд гръб и сто тояги са малко. Дали не залитам към садизъм и авто садизъм, макар че не обичам болката - нито моята, нито чуждата. И в летенето и в подобни житейски ситуации забелязвам у себе си някаква склонност към ескалация, към вдигане на летвата, към търпене на високо напрежение. Звучи като комарджийство, пристрастяване, наркомания, но не е ли това единственият път към учене и задобряване в дадено направление?
…
Ина не искаше да се оплаквам на полицията от брат й, защото бил на висока позиция, с много връзки. Могат да ме затворят, да ме екстрадират и повече да не стъпя в Етиопия. Други също ме посъветваха да не се занимавам с полицията. Уж защитават закона, но щом стигнат до някой с власт могат да се обърнат срещу тебе. Звъннах на една неправителствена организация, която защитава правата на жените. Казаха ми че насилственото задържане на Ина е криминален акт и ако не я пускат, ако не и дават достъп до полиция, то тя може да ме помоли да се обърна към полицията вместо нея. Но ако тя изрично не поиска да се обадя в полицията, ако се колебае да си заяви позицията, че иска свобода, че е задържана против волята си, то аз нищо не мога да направя, защото съм й никой.
Ина предложи да се обади на някакъв як мъж от Гамбела дето бил силен са двама и живеел някъде наблизо. Посъветвах я да не го прави, пак и препоръчах полицията, защото хората от Гамбела ще действат по законите на Гамбела, докато етиопската полиция трябва да следва закона на Етиопия, според който мъжете и жените са равни и свободни.
Предложих на Ина да се обадим на сестра й в Америка. Беше от нерелигиозната част на семейството и беше споделяла колко иска Ина да е свободна, да има семейство, деца.
Издирих телефонна, звъннах на някакъв номер в Минесота, обясних ситуацията. Говориха с Ина и като че ли съдействаха за вразумяването на фанатичния бос брат. Опасността си остана, но напрежението драстично спадна. Успяхме да въвлечем и други хора на наша страна, особено от семейството. Има диалог. Предизвикахме внимание. Вече е по-трудно нещата да се решат тихомълком, едностранно и насилствено от църквата.
Сега се опитваме да издирим още приятели и съюзници, а аз оставам дежурен по любов и свобода.
...
На южния фронт няма нищо ново.