Leonardo | ФОТО
Дата и час: Пет Мар 29, 2024 12:51 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Kenya 2023
МнениеПубликувано на: Пет Фев 24, 2023 10:11 am 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
Уж все търсим вечните принципи. Гоним хоризонтите. Безкрая. Но всичко си има начало и край. Свършва. Съвършено.
Вчера достигнах лимита на възможностите си. Доста отрезвяващо. И красиво.
Преди седмица се срещнах с Хънтър – местен бял пилот, който заедно баща си Дейвид и брат си Джак са пионерите на парапланеризма в Кения. Не са просто приходящи пилоти, които дойдат, открият някой старт, направят някой полет и си отидат. Когато отида да изследвам някой баир често разбирам от местните, че са летели вече там. Е, аз също съм неуморен. Печеля уважението на кенийските пилоти с новите линии, които рисувам. Показвам им потенциала на това, което имат. Може би затова Хънтър предложи тази щура идея. Да летим от планината западно от езерото Натрон.
Нямах големи очаквания за термики и прелети сред инверсионната жега на Рифтовата Долина, но езерото бе известно с розовите си цветове и огромни ята с розово фламинго. Проблемът бе, че Натрон се намира в Танзания, та трябваше да пресичаме незаконно границата.
Периодът на мир и любов в края на социализма неусетно преля в битовизма на капитализма. Границите станаха важни. Хората сериозни. Цупят се, когато някой нарушава правилата. Заложих на това, което Айзък ми бе казал, че границите в Африка се появили когато дошли белите. Хънтър също бе уверен, че ще се спазарим с масаите на място.
Речено сторено. Уговорихме се да тръгнем в понеделник. Викнах Юрг – швейцарски пилот, който живее в Найроби със семейството си. Срещнахме се сутринта, напазарувахме набързо и потеглихме на юг. Ох как го обичам тоя юг. След Нгонг хилс и Уинди корнър, тесният асфалтов път се спуска в дъното на Рифт Вали и стига до езерото Магади. Там ни чакаше голямо ято розови фламинго. Почти постоянно ровеха с глава нещо под плитката вода и от време на време издаваха странни тракащо-пърхащи звуци. Езерото не изглеждаше много живо. Приличаше на утайник с белите, сиви и розови цветове. Голяма част от него се използва от фабриката за добив на сода. В комбинация с марсианския пейзаж, тя приличаше на декор от „Лудия Макс“.
Пресякохме езерото по тесен насип и продължихме сред гънките по дъното на долината. Ставаше все по-сухо и прашно. Толкова прах не съм виждал през живота си. С лопата да го ринеш. В камиони да го товариш. На борсата да го продаваш. Мисля, че праха е бивша тиня, тъй като през дъждовния сезон много части са залети с вода.
Заради жегата, в парка Шомполе не се виждаха много животни. Жираф, зебри, антилопи и слонски лайна.
След три часа стигнахме очертаната с камъни самолетна писта на Шомполе лодж. Навремето е имало драма с т.нар. публично-частно партньорство. Един бял идва с идеята да се построи артистичен хотел, нещата потръгват, идват гости от ранга на Бил Гейтс, построяват лечебница, училище за местното село. Но, докато се изплатят първоначалните инвестиции, местните стават нетърпеливи за дял от печалбата и нещата се разсъхват. Убиват един пазач с отровна стрела. Роднините му пък опожаряват хотела.
След тази болезнена случка местните искат да опитат отново да развиват туризъм. Аз също се опитвам да не заклеймявам, когато някой сгреши. Дори намирам опитът му за полезен. Стига да има съвест.
Въпреки следобедната горещина в село Мбакаси имаше живот. Хора и моторетки щъкаха. Децата ентусиазирано ни поздравяваха.
Не знаехме как да подходим с нашата мисия. Не може току така да разгласим в селото, че искаме да пресечем границата нелегално. Даже да летим.
Пресякохме набързо селото за да не привличаме излишно внимание. Объркахме пътя и се върнахме пак в селото. Пробвахме друг път и за всеки случай взехме двама масаи с нас. Стигнахме границата, която разсича сухата част на езерото. Върнахме се в селото. Препоръчаха ни място за къмпингуване. Появи се Пол – местният шеф по туризма. Хънтър водеше преговорите. Заради по-скъпите такси за чужденци с Юрг вече работехме за ООН в Найроби. Осигуриха ни гид за 4000 шилинга ($30) и пазач за колата за 2000 шилинга.
Станахме в 3:30 сутринта. Закусихме и потеглихме в 4 за да избегнем жегата при катеренето на планината.
Водачът ни бе препасан с масайски меч и носеше типичното масайско копие. Помоли ни да затворим очи. Тегли една молитва за добър път и потеглихме по широката пътека, която се виеше сред гъсталака и сухите реки.
Темпото бе добро. Вървях по стъпките на масая. Както едно време, като дете, по стъпките на баща ми, който водеше групи в планините.
Сега си давам сметка, че тогава съм се научил да изпадам в транс. Ходиш нагоре, дъвчеш си мислите до кокал, докато изкристализират решения и идеи. Забравяш умората, болката, себе си. Влизаш в потока. Дребното отпада от само себе си.
Усетих от същото като карах на обратно джипката по черния път на парка. В началото бях вдървен, но за около половин час влязох във форма и почнах да се забавлявам, да ескалирам, но и да забавям темпото, когато бе необходимо. Хем трябваше да се бърза, хем да се пази колата и да не друса на пътниците. Да си с точната за всеки камък скорост, да отсяваш общото от частното, да помниш какво предстои след малко, докато оглеждаш какво те чака напред. Да намираш време да поздравяваш разотиващите се от пазара масаи и масайки.
Пазарът във вторник в Шомполе се оказа доста известен, щом по пътеката ни в планината срещахме масаи от Танзания, които извървяваха по 30-40 км в едната посока. Попитах водача дали кенийските масаи ходят за жени в Танзания и обратното. Той се усмихна и каза, че за жена няма граници. Когато му казах, че съм разведен ме погледна сериозно в очите и ми предложи сестра си. Казах му, че първо трябва да я видя. Замълчахме. Засрамих се, сякаш говорихме за стока. 2000 кози хич не са малко. Колкото по-скъпа е любовта, толкова по-малко я има…
Стигнахме просека в гъсталака. Същата права гранична линия, която върви стотици километри между Кения и Танзания.
Водачът ни не искаше да навлизаме в Танзания. Искаше да отидем в някаква планина в Кения, където преди време някой летял от там. Според описанието му, излитането е било рано сутринта с гръбен вятър, далеч от езерото над което искахме да летим.
Настоях да продължим към стръмната планина в Танзания. Говорех уверено, сякаш знаех къде точно отивахме.
Масаят сякаш ми повярва. Знаеше, че белите сме малко луди, но все ни се получават нещата. Сякаш си каза „рискувате, но ще рискувам с вас“. Предупреди ни, че ако ни сбарат танзанийските рейнджъри ще имаме проблеми, защото всички знаят че белите имат пари.
Храсталакът, през който вървяхме почна да се разрежда от някакви опити за ниви и къщи. Приличаше на филма Апокалипто, когато караха пленниците към града на маите. Появиха се следи от мотор. Срещнахме жена. Под една сянка седеше мъж.
Водачът ни се заговори с него. Обясни му за мисията ни. Продължихме, но по-нататък спряхме за почивка. След малко се появи танзанийския масай с копие и меч на кръста.
Отбихме от главния път и почнахме да сечем през ниви, сухи дерета и кози пътеки. Минахме през нещо като село с 5-6 къщи. Едната изглеждаше много автентично с ограда от плътно набучени криви и прави дебели дървета. Но и тук ламарината настъпва, което ще рече, че цивилизацията не е далеч.
Водачите ни нещо се притесняваха местните да не вдигнат аларма, защото вървяха бързо и не ни даваха много почивка.
С набирането на височина очаквах да стане по-хладно, но слънцето бе по-бързо и почнах да прегрявам.
Цял живот съм все напред. Все другите са ми бавни. Но рано или късно ролите се сменят. Бях най-бавен от всички. Задъхвах се. Силата в краката ми изчезваше. Спирах по-често за почивки. Мигновено разбрах майка си, когато изоставаше от групата. Искам си своето темпо. Аз да решавам кога и колко да почивам. Нещо като вкопчване в живота, когато разбираш че оставаш сам, когато жестовете на другите са просто милостиня, шепа надежда, а хищниците са там някъде…
Съгласен съм с водачите ни, че колкото по-бързо намерим старт, толкова по-лесно ще се изплъзнем от властите. Кошмарна е мисълта да катеря 7 часа, 1200 метра денивилация с 15-20 кг екипировка и някой да ме накара да ходя целият тоя път наобратно в тая жега без вода. Беше тежко. Изминавах по 100-200 метра и спирах да почина. Камъни, храсти, бодли, заобикаляния.
Защо помъкнах този тежък фотоапарат? Защо си дадох второто шише с вода на водача, като после се оказа че си има негово?
Кисело-стипчивите диви плодове ми разквасваха за малко пресъхналата уста. Месестата им част около костилките бе толкова мека и същевременно здрава, че зъбите ми не можеха да проникнат в нея. Мечтаех си за една голяма диня.
Бях като дрогиран. Муден. Жаден. Замаян. Когато дойде тя – Панорамата. Веднага я познах в гънките на терена. В синьото което се спускаше в скута на дърветата. В полъха на вятъра…
Съживих се и ускорих крачка. Изпреварих другите и стигнах до ръба. Езерото бе огромно. Строполих се в сянката на дърветата. Вятърът бе силен, но вертикален и почти не стигаше до нас сред дърветата.
Накъде да търсим старт – нагоре по ръба към върха или надолу, където бях набелязал старт от Гугъл Ърт? Щом вятърът е силен тук, по-добре да търсим надолу.
Хънтър отиде да проучи надолу без раницата. Върна се изтощен. Не бе открил старт, но с телефона бе снимал нещо по-нататък.
Нямаше какво да се маем. Продължихме надолу, като от време на време масаите трябваше да чистят просека с мечовете си. Стигнахме леко разчистване, но не бе достатъчно за старт. Оставих си крилото и отидох да търся по-долу по ръба. Лошото бе, че храстите отдолу се уголемяваха и преливаха в гората. Вървенето надолу без раница също бе изморително. Трябва да намеря старт. Не искам да се връщам пеш. Няма да издържа…
Доста рискувам в живота си. Според някой съм роден с прекалено много късмет, което понякога дразни и пречи на другите. Подвежда ги, че и на тях ще им се размине, пък после страдат. Възможно и да е така, но не се чувствам виновен. Не разчитам на късмета си. Колкото толкова. Приемам го като игра, защото ако се втрещим в сериозността на живота и смъртта спираме да учим, да искаме, да печелим, да раздаваме.
И ето го старта. Единственото за излитане място по целия ръб. Браво.
Викнах на другите да идват и да ми донесат раницата и легнах да реанимирам. Хънтър и масая дойдоха и почнаха да чистят площадката от бодливи храсти. Дойде и Юрг, но каза че танзанийския масай не иска да ми носи раницата. Явно е прекалено горд воин за тая работа.
Айде пак нагоре. После надолу. Нямах търпение да излетя. Да плувам в свои води.
Почнаха да се появяват затишия. Като старта на Тала, където преди обед има едно силно раздухване, а после мощните термики правят хубави затишия за излитане.
Бях толкова изтощен, че исках просто да се транспортирам колкото се може по-близо до селото. Чудех се, дали да не оставя апарата в багажното на сбруята, но нямаше място там, та го метнах на врата.
Знаех, че долу ще е адска жега, та предложих на Хънтър да се обади на Пол да ни чакат долу с три моторетки и да носят вода.
Разпънах крилото, помолих да ми повдигнат атакуващия ръб, усетих вятъра и дръпнах предните колани. А наляво. А надясно. Овладях крилото. Нямаше клечки и възли. Напред и айде нагоре, нагоре и вече съм аз.
Тръгнах по ръба към върха, по-навътре в Танзания. Огромен стръмен зелен склон. Вятърът ме поразхлади. Освестих се. Опитах да си разхладя краката, изкарах ги от сбруята, но нямаше как да си събуя големите обувки.
А, забравих да спомена, че нашият масай бе с оранжеви пластмасови обувки, а танзанийския бе със сандали направени от гума на камион със смешно едър грайфер.
Вече можех да мисля за полета. Навътре към Танзания ставаше по-интересно, но усетих че вятъра няма да ме пусна да се върна към Кения, та айде наобратно. Отчетливият ръб работеше нерегулярно. Птиците ми показваха термиките отпред. Хънтър излетя, но нещо затъна. След него излетя и Юрг. Бях се набрал на 2400 (върха е на 1900, езерото на 600) и можеше да рея цял ден, но реших да последвам Хънтър за малко снимки.
Мбакаси бе далеч, така че след кацането в жегата ни чакаше добиране до селото.
Винаги съм имал влечение към зова пустинята. Към мощта на празнината и самотата. Остават само важните неща.
Определям се като пустинен тип човек. Мога да карам дълго без вода. Трая на жега. Но това са илюзии, самовнушения, защото като кацнах долу пак ми се размъти мозъка.
Събрах бързо крилото да не се стопи от нагорещения пясък, сгънах го на сянка и о, чудо! Дойде Пол с трите моторетки и вода. Предложи да ме закарат направо до джипката, докато те отидат за Хънтър и Юрг, които бяха кацнали леко в Танзания. Казах, че ще ги изчакам в селото и там в магазина почнах да се наливам с вода и едва охладени безалкохолни напитки. Явно и на хладилника му бе зор да работи в жегата. Дойдоха и другите. Още бях замаян, така че не се съпротивлявах, когато Хънтър предложи да отиде за колата си.
Още вода, още безалкохолни и след около час вече дойдох на себе си. Пак си беше горещо, но можех да щъкам, да върша дребни неща. Тежката работа като катерене на планина с крило на гърба е самоубийство. Никога не се присмивайте на южняците, че са мързеливи и бедни. Това го решава Природата. Тя раздава присъдите, на кой по колко…
Натронското приключение доста ме разтърси. Уплаших се. Не знам дали бих го повторил. Напипах границите на възможностите си. Излязох отвъд комфортната си зона, въпреки че доста я поразширих през годините.
Сега си лежа в удобното легло. Шоколадът е сладък, но вече нещо ми липсва. Без бой няма да се даваме. Ще се ходи пак.

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +10 / -0 
 
 Заглавие: Re: Once you go black, you never come back
МнениеПубликувано на: Пет Фев 24, 2023 10:20 am 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +12 / -0 
 
 Заглавие: Re: Kenya 2023
МнениеПубликувано на: Нед Мар 12, 2023 10:55 am 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
На тези които ми завиждат на Африканските приключения и на тези, които не ме обичат посвещавам днешната история за цената, която понякога плащам за да правя това, което обичам:

Хапе ли кучето?

След последните пътешествия, за които ще ви разкажа някоя следваща вечер за лека нощ, се прибрах във ветровития и прашен Лонгонот – село в подножието на вулкана Лонгонот и близо до старта на Киджабе.
За днес имахме резервация за 4-6 пасажера, които щяхме да летим от Тала – североизточно ориентиран рид от другата страна на Найроби. С колегата ми Киплагат се разбрахме да тръгнем в 5 сутринта, защото трябваше да сме в Найроби в 8. Само че още вечерта тръгна криво. Легнах си в 10, но малко след това ми се обади Айзък да обсъдим разни въпроси. Заспах, но съквартиранта ми Кибет се прибра в 11 и почна да пържи нещо мазно на тигана за вечеря. Тъй като стаята ми няма прозорец го карам да държи неговия отворен, а аз си държа вратата отворена за да стига чист въздух и до мен. Криво ляво успях да заспя, но в 2 през нощта той излезе да пикае, вдигайки шум от металната входна врата с две резета. Това ме разбуди напълно. От една страна заради тежкият трафик на камиони за Уганда, Конго и Южен Судан, които понякога ми раздрусват леглото като минават през бабуните на около 50 метра от мен. От друга страна, предния ден една случка силно ме правокира, а когато вляза в мисловни режими спя леко и даже понякога хем спя, хем волево с ума си търся решения.

А случката си има предистория.
Години наред, Айзък обучава разни местни момчета с идеята да станат бъдещи тандемни пилоти. При идването ми тази година искаше да им помогна с опита си, да ги уча разни неща. Дадох им двете статии по метеорология и аеродинамика от курса ни за начинаещи, като им препоръчах да ги прочетат няколко пъти, защото ще ги препитам да разбера какво са разбрали. На следващото летене след седмица ги попитах за елементарни неща като какво е ъгъл на атака, какви видове турбуленция има и за съжаление не успяха да дадат смислен отговор. Обясних им и ги насърчих да попрочетат нещо все пак, но следващият път пак нямаше напредък. Айзък ми каза, че образованието им малко им куца, но в Африка са добри на учене, чрез подражание – така нареченото copy-paste. Приех го, защото наистина имат много добри шофьори и като цяло са добри в копирането. Жалко все пак за статиите – писал съм ги защото ме мързи всеки път да повтарям едно и също нещо, пък и така концентрирам полезни знания. Няколко пъти пробвах да преподам нещо на момчетата, говорех, обяснявах, чертах на лист хартия, но по израженията на лицата и липсата на въпроси не усещах да има особен смисъл цялото упражнение.
Добре, нека да прескочим теорията и да се отдадем на практиката. Избрах си по-младият от тях, с който деляхме квартирата. Направихме два хубави тандемни полета от по час-два всеки, при които му показах упражненията от курса ни за активно летене. В началото се стягаше като разлюлявах крилото напред назад (pitch control), но после взе да се отпуска и накрая дори направи няколко добри спирали за да има увереност, че може да избяга от всякакви облаци.
Целият този процес е доста скъп – по четири долара на човек за качването с мотор до старта, още четири такса за старта, да не говоря за амортизация на екипировка, време и ткн. Също така, Айзък плаща на Кибет квартирата, режийни, храна. Въобще в Африка ако искаш да направиш от някой човек трябва все едно да го осиновиш. Не е като в останалия свят, където парапланеристите инвестират сами в първоначалното си обучение и чак след няколко години някои от тях стават тандемни пилоти или инструктори и почват да изкарват пари от летене.
За да ускоря и облекча финансово процеса на обучение почнах да ги уча на самостоятелност и активност, защото забелязах, че са доста пасивни. Когато от време на време Айзък дойде да лети от Киджабе ги взима да летят покрай него. Взема ги и с нас покрай тандемните ни полети от Тала, плаща им таксите за старт, прибирането с моторет като кацнат долу, храната, хотела, когато сме далеч от Лонгонот.

Част от програмата ми за самостоятелност бе да ги карам да катерят 50 метровия баир до селото за кратък полет. Гледам ги че по цял ден стоят в селото и скучаят. По-опитният пилот Киплагат, който вече лети тандеми се скатаваше, но у по-младият Кибет виждах някаква надежда, защото дори и като ме нямаше отиваше да подлитва. В деня в който заминах на пътешествие на изток се качихме тримата на Киджабе. Платих им транспорта и им казах че няма да им дам пари за прибиране до Лонгонот, а трябва сами да прелетят 10-те километра до него. Нека има хъс, цел, интрига.

Когато се прибрах от пътешествието на изток ги накарах да се разходим по склоновете на вулкана Лонгонот да потърсим старт за И вятър, който излиза следобеда.
Вчера, погледнах прогнозата, вятърът се оказа подходящ за Киджабе, а очакваното преразвитие щеше да е след 3 часа. Платих мотора на Кибет и му казах да се качи да литне сам, като ми се обади преди да излети. Предният ден пак така литна сам от ниския баир до селото.
Качи се. Обади ми се. Облаците не изглеждаха притеснителни. Казах му че може да излита и продължих да си пиша статията за приземяванията.
Прибра се късно следобеда и помоли да му платя мотора за слизане от старта. На Големият Кибет му се сторили опасни облаците и му казал да не лети. Обадил се на Айзък, който в момента е на летене в Южна Африка и той му казал да не лети заради облаците. Преразвитието, което го даваха в 3 така и не се случи. Цял ден нямаше проблеми с облаците. Крилото му бе Mac Para / Progress, което е разработено специално за училища и го дават по-споко от EN A. Вече знаеше да прави спирала, та недоумявах защо ми саботират обучението.

Големият Кибет не е стока и всички го знаят. Лети от няколко години в Керио Вали – най-турбулентото място в Кения, където правят 200-300 км рекорди за отиване с връщане. Научили са го разни чуждестранни пилоти, най-вече един германец, Маркус, който му намерил и екипировка. Веднъж паднал, счупил си прешлен, откарали го в болницата, сметката излязла скъпа, та германецът се опитал да го открадне през нощта със счупен прешлен през оградата. Пазачът ги хванал. Споразумели се накрая някак си.
Големият Кибет бе придобил самочувствие покрай чуждите пилоти около които гравитираше. Опитваше се да се съизмерва. Един германо-индийски парапишман пилот от Найроби, Вайт, с мерак да прави бизнес, го бе харесал и му бе подарил старо крило за кайтване. Кибет почнал да го отдава под наем на разни приятелчета за пари. Като разбрах, предупредих Айзък, който тогава го спонсорираше от време на време, че не е морално да вземаш пари от нещо което ти е подарено. По-лошото бе, че тези които вземаха крилото за кайтване го ползваха за летене и то в Керио, което има силни ветрове и турбуленции. Айзък ме послуша и се отдръпна от Кибет. Няколко месеца по-късно, един от приятелите на Кибет взел да обучава гаджето си на парапланеризъм. Колапс над скалите и до там. Полицията издирвала виновния. Всички се изпокрили. Накрая, семейството на злополучния младеж се споразумяло със семейството на загиналата девойка да платят зестра за нея, все едно са се оженили и така се потулила работата.
Само че за мен остава въпроса „Ако дадеш на дете пистолет и то се гръмне, кой е виновен?“

При миналогодишното ми идване в Кения, пара пишман пилотът Вайт бе попитал Айзък дали не мога да им направя курс за тандемни пилоти. Съгласих се и им определих цена от 700 долара за една седмица, пък те да се съберат няколко пилота. Само че, Вайт бе питал и някакъв французин, който живее в Руанда. Той му обещал някакъв документ за тандемен пилот, обучението за същите пари, но само за него, докато аз щях да обучавам цялата им група. Вайт после щял от своя страна да обучи Кибет за тандемен пилот.
Тъкмо бях пристигнал и отидохме на старта на Киджабе – аз, Айзък и гордият собственик на тандемен лиценз – Вайт. Имахме трима пасажера. Вятърът бе северен. Помогнах на Вайт и Айзък да излетят. Излетях и аз и след 15 минути кацнах до Айзък с приятен северен вятър. Бе рано и още нямаше термики.
След малко някакъв човек дотърча до нас. Оказа се, че Вайт се бе размазал на първият си тандемен полет. Пасажерът му бе в безсъзнание. Каската сцепена. Вайт лежеше и пъшкайки обясняваше, че крилото му колапсирало на кацането. Не, вихрушка било. Кви колапси, кви вихрушки толкова рано. Като напече в полето под Киджабе наистина се образуват вихрушки, но обикновено са предсказуеми и се образуват регулярно от едно и също място. В огромното поле в което кацнахме имаше разорана нива. Според мен Вайт или се ошашавил да не му пусне вихрушка и е направил рязък завой или въобще не е разбрал от къде духа вятъра, защото имаше една огромна диря от около 30 метра – явно просто е кацнал по вятъра с голяма скорост.
Айде обаждания до спешна помощ, 3 линейки, хеликоптер. Вайт е женен за богата индийка и естествено има скъпа застраховка, защото викаше по телефона: „Send me the chopper, I need morphine”. Според мен бе само охлузен и натъртен, докато пасажерът му бе поел основният удар отпред и все още бе в безсъзнание.
Някак си е грозно да викаш за себе си хеликоптер, а да оставиш пасажерът си да се дундурка по черните пътища с линейката. Оказа се, че има мозъчна травма и наранявания на врата. След месец го изписаха от болницата, но май има дългосрочни поражения. В последствие разбрах, че бил член на някаква популярна група планинари от Найроби и сега никой от тях не иска да лети с парапланер.
След тоя инцидент помислих, че Вайт ще подвие опашка и ще се скрие някъде. Уви. Наглостта не познава граници. Направи фирма за тандемни полети. Предложи ми работа. После на Камен. През лятото докара индийски и непалски пилоти. Направи Кибет тандемен пилот. Стана дилър на BGD. Поради липса на желаещи стана председател на Кенийската Асоциация по Парапланеризъм. От тази година вече води и групи…
Още в началото предупредих Айзък, че Вайт е като слон в стъкларски магазин. Накъдето се обърне, все нещо ще счупи, все проблеми ще създава.
Така и стана. Заради инцидента си задължи всички тандемни полети да са със скъпата хеликоптерна застраховка. Когато убиха Стив, който поддържаше старта на Киджабе, уж да подкрепи семейството му, но всъщност в опит да монополизира старта направи таксата за тандемни да е около 11 долара. Преди бе 4. Опитва се да задължава всички чуждестранни пилоти, които летят в Кения да стават членове на Кенийската асоциация. Непрекъснато спами whatsup групата с комерсиалните си постове, често след секунди си трие съобщенията.
А като го видиш един такъв усмихнат, симпатичен, дружелюбен.
Вече тръпки ме побиват като видя някой амбициозен като него. В летенето виждат само власт, пари, его. Никаква романтика. Лошото, че в Етиопия се появи един още по-амбициозен, но там циркът тепърва предстои.
………..
Преди половин година с Айзък обявихме проекта си http://www.skynomad.club насочен към парапланеризъм и сафари туризъм в Кения. Като разбра, Вайт се разтрепера, скара се окончателно със съдружниците си в тандемната фирма Мауинго (означава облак на суахили), напусна и сега се насочва в водене на групи (няма и един прелет през живота си) и най-вече продажба на екипировка (търговците в храма са навсякъде).
Междувременно, Мауинго остана с Кибет като единствен тандемен пилот. Стартове като Киджабе са по-безопасни и от Сопот заради облата си конична форма и обширни полета наоколо. Но по-сложни стартове и кацалки като Тала са все още предизвикателство за Кибет.
Преди около месец ходихме два дни там за тандеми, като спахме в Тала. На сутринта Кибет бе неприятно шумен, говореше на висок глас и не даваше думата на никой. На последният си полет се размаза на кацалката с пасажера. Пак като Вайт. Уж било колапс, уж вихрушка. Гледахме му видеото. Бе порив отстрани, който му зави крилото по вятъра, но според мен можеше да се противопостави, поне да кацне със страничен вятър.
Все пак не бе толкова сериозно. Пасажерът бе само натъртен. Кибет се размина със счупен глезен. Гипсираха го. Но след 2 седмици си махна гипса. Показваше ми как тича. Искаше да лети отново. Заради парите. Но от Мауинго решиха да го оставят в бокса известно време и да ползват мен и Киплагат за техните полети. Преди време Кибет бе дошъл пиян и надрусан на работа и тогава пак го бяха спрели от полети за известно време, да се вразуми. Обичаше да се прави на мъж. Да прави безразсъдни спирали и уинговери, да крещи заедно с пасажерите.
Сега е спрян от полети, няма пари, приятелката му бременна, Вайт му мъти главата с някакви оферти. Кибет пък ми саботира летенето на ученика с някаква тъпа паника за някакви облаци. Забелязал съм и у други пилоти, които не могат да летят по една или друга причина, да изпитват една завист, ревност спрямо този които лети, развива се и е свободен.
Не ме притеснява. Не им обръщам внимание. Продължавам си с моите неща.

Полезното на тандемния инцидент с Кибет бе, че ме накара да напиша статия за приземяванията с парапланер. Надявам се, че ще помогне на кенийските пилоти да се справят със сложната и доста термична кацалка в Тала. Тъй като не исках да се ограничавам само с Тала, написах статията да е универсално пособие за всички кацалки по света и в нея обобщавам дългогодишният си опит от прелети и приключения насам натам.

Когато говорих с Айзък за проваления полет на ученикът ми не исках да го укорявам, че бе послушал Големия Кибет и се бе казал на малкИя Кибет да не излита. Просто се опитах да му обясня педагогическия си подход.
Например, когато синът ми бе малък го карах да пресече пръв улицата, въпреки желанието му да ме държи за ръка. Исках да се огледа добре и сам да реши кога да пресече.
Когато бе по-голям на един преход в планината между х. Ехо и Клисура се забавиха с приятелчетата и загубиха пътеката. Върнах се да ги търся. Скрих се в храстите и дълго ги следих отстрани, докато вървяха в погрешната посока. После сами си осъзнаха грешката, върнаха се и намериха правилната пътека.
Когато обучавам ученици, към последните полети на учебния баир се правя на разсеян, че не ги наблюдавам и ги оставям да излитат и кацат сами. Искам да се научат да се доверяват на собствените си проверки и преценки, на екипировката. Да видят, че наистина работят, че летенето е безопасно, когато правиш правилните неща.

Изкуството на преподаването е изкуството на мълчанието. Подобно на музиката, където хубава мелодия е плод на умела, хармонична работа с тишината.
Подобен подход изисква огромен опит, самозахранващо се знание и почти дебилски нерви и търпение. Да гледаш как ученикът ще се размаже след 2 секунди, но да замълчиш по радиото за още една секунда с надеждата, че ще осъзнае грешката си и ще вземе правилното решение. Комфортът на инструктора не е полезен за ученика. Трябва и двамата да излязат от комфортната си зона, да усетят опасността, възможно най-близо и реалистично. Не просто звукът и анимацията, когато те убият в компютърна игра. Трябва да мирише на риск, на адреналин. Тогава се учиш истински. Тогава живееш.

Някои хора ме намразват заради този подход. Застрашавам им живота. Други сигурно си мислят, че съм се сдружил с дявола и се гавря с тях.
Не знам. Знанието изисква непрекъснато съмнение, проверка, готовност да разрушиш това, което преди малко си построил. И ловкост да откраднеш нещо по пътя.

За себе си усещам, че съм прав. Ето, да вземем за пример нещата, които пиша. Колкото повече пиша, толкова повече ми се извисява писането като акт на общуване, на споделяне на знания. Невероятно удоволствие е когато намериш правилните думи, нарисуваш изчистена илюстрация за да опишеш нещо сложно. В „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ героят работеше писач на технически описания. Сам стигаше до красиви прозрения като „сглабянето на японски велосипед изисква спокойствие на духа“. Или пък „всеки разбира кога нещо е качествено, но пропада, когато трябва да го опише“.
Преди нас е имало невероятни търсачи на качество. Чисти. Кристално. Сега, ние сме последните, както казва Учителят. Сега младите не искат да четат. Обясняват ми колко по-лесно учат от филмчета в интернет. Как една картина струвала повече от хиляда думи. Колко яки били радио предаванията или подкастовете на еди кой си и разни други тинтири минтири.

Дали да се ъпгрейдна, да стана модерен и да почна да преподавам парапланеризъм с филмчета? Със сигурност ще имам повече зрители, отколкото читатели.

Не, не става. Не защото закостенявам с възрастта, а защото открих силата на словото. Защото преподаването на летенето трябва да е академично, двупосочно. Учител-ученик. Проба-грешка.
Шапка свалям на този, който е измислил Словото. В началото бе Словото. То ни отличава от животните и като че ли почваме да го губим. Словото е носител на качество. Картините и филмите не могат да го заменят. Те са пълни с разсейващи дъвки и пуканки. Словото носи Идеята в концентриран вид. То е много по-ефективно.
Опитайте се да си говорите с учениците, чрез филмчета. Ще се постараете известно време, ще им направите хубав филм, с който да им предадете някаква идея. Ще ги попитате какво мислят по въпроса, но ще трябва да ги изчакате няколко седмици или месеца за да направят своя филмов отговор.
Словото е демокрация. Свобода, братство, равенство. То е по-лесно достъпно за по-широк кръг хора. Не само тези, които могат да си купят по-яката 3D камера и телефон. То дава свобода, защото му стига едно сандъче с пясък или поне тетрадка с химикалка в джоба. Не случайно, на места в Етиопия децата все още просят за тетрадка и химикалка. Символ на сила и просперитет.

Сигурно съм луд. Фанатик. Хапе ли ме кучето? Зададох въпроса – ако твърде дълго храня прасетата с бисери, дали няма да почна да и аз да грухтя? Модерно, инфлуенсърски. Колко изкушаващо е да се принизиш? Да си опростиш живота. Удобно. Приятно. Да се забавляваш с фенове и фенки. Като във филма „Матрицата“, където предателят каза на агент Смит „знам че тази пържола не е истинска, но искам обратно в Матрицата да ме направите някой известен, актьор, музикант“.
Споко. Веднъж вкусил Слово, Качество, Знания, Свобода, Любов няма връщане назад. Борбата продължава. Веднъж издигнал високи морални норми и будна съвест, трудно можеш да спреш полета на Духа и трепета на Душата.
И накрая, както казва Учителят, остава само писането и бръсненето.
……..

И да завърша с деня с който започнах този разказ.
Останах буден през останалата част на нощта. В 5 Киплагат дойде. Взехме крилата и застанахме на пътя покрай камионния трафик. След почти два часа чакане хванахме маршрутка за 15-те километра до Мау Маю. От там, друга за Найроби. От Найроби ни взеха от Мауинго с буса, който бяха наели. В 12 бяхме на старта. На връщане ни чакат още 6 часа път или общо около 13 часа път за по три полета на пилот, малко под 60 долара всеки. Не ни плащат за видеата. Взеха ни пари за транспорта от Найроби до старта и обратно. Вода не се сетиха да купят.
Младежите от Мауинго компанията за тандемни полети са разглезени богаташки деца. Не ги интересуват проблемите на пилотите. Не помагат когато вятър насмотае крилата. Седят си на старта. Носят си маса със столове. Лафят си с пасажерите. Слушат музика. Понякога и някой джойнт. Правят се на възвисени пред клиентите. Говорят си за йога, природа, медитация. Ако някой пилот има проблем, с лекота ще го сменят за някой друг. Силно се интересуват от приходи, разходи, проценти, имидж.

Някак си несправедливо е когато парапланериски бизнес се движи от нелетящи. За съжаление все по-голяма част от клиентите са от същата порода, затова е трудно ние пилотите, особено old school като мен, да пробие в техните среди. В началото, когато стартирахме http://www.skynomad.com, в интернет имаше огромна свобода и възможности. Сега вече всичко е канализирано, трябва не само да си платиш за да рекламираш в съответния канал, ами да си продадеш душата и да станеш част от него. Редовно да постваш татуси и статуси. Да си губиш времето с глупости, вместо да се занимаваш с истински неща, да се отдадеш изцяло на своята област. Ето така модерните технологии могат да намаляват качеството. Всички говорят колко са полезни за хората. Колко помагат. А сега пък и този изкуствен интелект. Оксиморон. Няма как хем да си изкуствен, хем да си интелект, защото интелектът, знанието е нещо живо. Както и словото. Величаенето на изкуствения интелект е някаква некрофилия или най-малкото примиренчество, отказ да продължим да се усъвършенстваме, израстваме, творим, опит да прикрием своята посредственост. Хубавото на изуствения интелект е че ще разобличи много от фалша и фетишите в съвременното общество. Щом някой дава луди пари за абстрактна картина, защо да не включим и компютъра в бизнеса. Има нелош генератор на случайности. Започва голямото надлъгване.

Но в природата няма лъжа и измама.
Ето например, кацалката на Тала. Захождам да кацам за втори полет. Киплагат нещо е объркал, защото виждам тандема му в храстите преди кацалката. Долу дърветата се къдрят. Усещам мощно качване. Явно се откъсва термика. Използвам я за да й дам време да изтече или поне зоната й на откъсване да отмине кацалката. Захождам. Пак ме вдига, но спокойно. Усещам че съм в опашката на термиката. Нежна игра със срива. Влизам ниско в поляната. Оставям крилото да ускори. Прибяга куче, децата се пръснаха, дървото от манго, ветропоказателя е спокоен… Издърпвам спирачките и кацаме леко като перце с дебелата пасажерка.
Изведнъж ме прониза силна болка, като ток. Подкосиха ми се краката. Залитнах. Недоумявах. Защо? Нали кацнахме меко. Опитах се да се изправя. Пак. Кучето. Атакува ме беззвучно в гръб. Ухапа ми и другия крак. Пак там. В сгъвката на коляното над прасеца, където минават вени, нерви, артерии и сухожилия. Сякаш бе ходило на курсове по анатомия и бойни изкуства. А уж, ако се учеше с гледане, кучето да е станало касапин. Не изглеждаше сериозно, но бе болезнено.
За първи път в живота ми ме хапе куче. Е, по-добре да те ухапе куче отколкото лъвът в парка в който кацнах или кобра в гъсталаците на Мутито, които изследвах предната седмица. И друг път на кацане са ме гонили овчарски кучета. Само че лаеха. Наистина излиза, че куче което лае не хапе. Това ме изненада в гръб, тихо като сериен убиец.
Все пак мисля, че не е виновно, защото в Африка е изключително рядко да видиш агресивни към хората кучета. На много места кучета и хората са все още другари срещу заплахите от дивата природа. Мисля, че кучето се е объркало от емоционалната реакция на децата при нашите тандемни приземявания, от виковете и вниманието им. Възприело ни е като заплаха, която идва с голямо крило от небето.

Куцук, куцук се качих на старта с един мотор. Разпънах си крилото. Нашите работодатели си купонясваха с доволните клиенти и музиката. Връчиха ми последния пасажер и айде кой откъдето. Те към купона, аз към небето.

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +12 / -0 
 
 Заглавие: Re: Kenya 2023
МнениеПубликувано на: Нед Мар 19, 2023 8:05 pm 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
Тази година без да мигне окото пропуснах прочутото Керио Вали с рекордните прелети за отиване и връщане. Един чешки пилот направи 300, но това хич не ме трогна, защото по същото време от Тала открих нов маршрут през хълмовете на Мачакос, през масайските територии та чак до границата с Танзания. Видях нови конвергентни линии, разбрах защо работят, плавах сред небе пълно с еротични облаци. Можеш ли да го сравниш със 300 км реене по един ръб и непрекъснатото треперене от турбуленцията на силния източен вятър примесен със силни термики?
Тала е 20 км дълъг и 400 м висок рид, който гледа на СИ, от където идват преобладаващите за зимния сезон ветрове. Има изобилие от възходящи, можеш да рееш и въртиш термики цял ден. Най-голямото ми предизвикателство е кацането с тандема на една малка и силно термична кацалка. Всеки път е различно и интересно. Един инцидент ме предизвика да я анализирам. Даже й посветих 2 страници в една статия за парапланериските приземявания.
Покрай тандемите и настройките по подводничарската сбруя на Ясен поживяхме известно време в близкото градче от селски тип – Тала. Ще го запомня с една хубава сервитьорка и най-вече с тормоза, който християнството оказваше върху нежната ми душа. Близо до хотела ми имаше една ламаринена църква от която сутрин в 5 почваха да свирят и пеят госпели използвайки доста мощна уредба. Егаси лицемерите, едно време избиваха учените, а сега им ползват джаджите. Понякога се сещаха за молитва в полунощ. Сигурно се занимават с екзорсизъм. Добре, че не знаят че съм наблизо. В събота и неделя пък някакъв тип разпъваше уредба и синтезатор пред хотела на главната улица и почваше да свири и най-вече да крещи нещо за Исус. Ама толкова агресивно крещеше, че не знам кой ще му се върже. Цялата тая истерия толкова ме отвращаваше от християнството, че направо ми идеше да се обрежа и да стана мюсюлманин. Ходжата поне припява кротко няколко пъти на ден. В Африка са се нароили толкова много църкви, има някаква люта конкуренция тип „елате при нас или ще горите в Ада“. Помня, че преди 20-30 години всякакви църкви и секти минаха и през България, но някак си отминаха с изключение на ромските селища, където поне вършат нещо полезно. Сега, в България стана модно езичеството, вярванията и ритуалите отпреди християнството. Кукери, мартеници, еньовчета. Отдавам го на някаква духовна празнота и бедност, лутане в търсене на идентичност и самочувствие в този голям глобален свят. А има още толкова много красиви и истински неща за откриване…
Тала и земите източно от Найроби са населени с етноса „камба“ – братовчеди на преобладаващите „кикую“, които са известни с желанието си да правят бизнес и пари. Камба са кротки. Обичат секса и се страхуват от магията, които сякаш устояват на религиозните напъни.
Убедително ми разправяха скорошна случка, как на някой му откраднали петела. Той разгласил сред селото молбата си да му го върнат. Нямало реакция, вероятно вече бил изяден. След няколко дни друг човек от селото изкукуригал. Буквално. Ходел и по улицата и кукуригал като петел.
Подобна история по друго време в друго село, този път с открадната коза. Пак не я върнали, а един човек изперкал и почнал да пасе листата от дървета и храсти подобно на коза…
……
След хубавите прелети от Тала исках да проверя за нови стартове по на изток, да ползвам типичните за сезона СИ ветрове за по-големи прелети, защото тези от Тала са ограничени от Найроби, границата с Танзания или Рифтовата долина. Толкова пъти летя тандеми от Тала и гледам как от изток извират безкрайни кумулуси. Примамват ме. Искам да им намеря началото…
Още преди години с Айзък се разходихме до Китуи, Мутито и Зомбе. 20-30 километра по на изток от тях свършват всякакви хълмове започват полупустинята на Гариса, чак до Сомалия. Зомбе го летяхме два пъти с българите, които водех, но нещо нямаше високи набирания, че да пуснем назад към платото на Китуи.
Напоследък Айзък ми се мръщи на изследванията. Хем много пари гълтат, хем все се завирам из райони с бандити, крадци на крави и религиозни терористи от Ал Шабаб. Аз какво съм виновен, че тия са си избрали интересни за летене места за живеене. В момента заради сушата има сблъсъци между Самбуру, Покот и Туркана. Борба за вода, пасбища, крадене на крави, убийства, отмъщения… Даже правителството изпрати армията, ползва дронове и забрани полетите на малка височина за гражданската авиация. Ща на ща се отказах от изследване на един баир, въпреки поканата на един собственик на палатков хотел в резервата Самбуру. Нищо. Ще го включа в списъка за догодина, че още колко места за изследване ме чакат…

Тази година нещо се отпуснах и отпуших за соло изследвания в Кения. Щом няма с кой, щом няма пари, ще я карам евтино с обществен транспорт, ще спя в евтини хотели, ще катеря планини сам. Кения е доста по-криминална от Етиопия, не са редки въоръжени грабежи, убийства. Години наред се бях разглезил с комфорта и сигурността, които Айзък ми осигуряваше. Време бе да порасна. Да се справям сам.
Последните године е вдъхновяващо е да гледам Ясен как изследва някое място в което живееше. Как се завираше във всякакви дупки, намираше евтини ресторантчета с вкусна храна, купуваше си домашна бира, направо влизаше в ъндърграунда. Африканизира се успешно, като галантен принц, за когото съдействието на околните е някаква даденост. Все пак намирам подхода му за рисков. Това, което го спасява засега е високия ръст, харизмата и елементът на изненадата. Вихри се в купона си и не оставя време на лошите да го изучат и накажат. Bad boys, bad boys. Whatcha gonna do when they come for you?
Аз също ползвам елементът на изненадата. Появявам се неочаквано в някое градче, хващам случаен мотор в някаква посока, катеря планината по някаква пътека. Изчезвам нейде в облаците. Това, което ме отличава от Ясен е, че някак си по-явно обичам, зачитам, уважавам всички, които срещна. Те го прочитат по жестове, поведение, дори поглед. После думите, хуморът идват като за десерт. Този подход го научих в Етиопия. Видях го преди това в Египет. Работи и при циганите с които работех на Гнездото. Айзък много ми помогна да го осъзная. Лесно се практикува, когато можеш да раздаваш дребни бакшиши насам натам, но работи, даже и когато нямаш пет пари в джоба. Не работи в големия град и с психопати. А подходът е елементарен и стар като Библията – просто обичай ближния или най-малкото зачитай другото човешко същество, не пренебрегвай, не унижавай, не демонстрирай превъзходство с облекло, поведение или нещата които правиш. Различен си и толкоз.
Все пак този подход не може да бъде възприет от раз, като рецептурник. Отнема години да се придобие, да се очисти човек от клишета, маски, предразсъдъци. Почни с по-красивите и дружелюбните и постепенно заобичай и грозните, глупавите и дори тези, които искат да ти навредят. Те не са виновни за природата си, за средата си.
Африка може лесно да ме убие, но преди това ще ме облагороди като човек.
….
Така, въоръжен с правилния подход се сбогувах сладостта на града и потеглих за Муинги.
Муинги е оживено градче на пътя за Гариса и Сомалия. Около него има много хълмове с монолитни скали и обрасли планинки, където се надявам да открия нови стартове. 70 км ЮИ от Муинги е Мутиту, до който има 600 метра висока планинска верига. Всъщност има няколко вериги преди това, които преливат в ниски и високи хълмове.
На автогарата в Муинги ми посочиха автобуса за Мутиту и зачаках да тръгне в два следобед.
За разлика от Етиопия, дори от България, в Кения има изключително добре работеща пазарна икономика. Транспортните фирми се борят за клиенти, държат цените ниски, конкурират се, но си и помагат. Насочват те към транспорта, който търсиш. Не се опитват да те измамят.
Особено впечатляващи са транспортните услуги с мотоциклет. Могат да се движат по планински пътеки. Друсат по-малко от автобусите. Създават препитание за стотици хиляди младежи, които вместо да правят глупости се ощастливяват с пътешествия. Забелязали ли сте как пътуванията ни правят по щастливи, дори и да нямаме пари в джоба. Колкото и да си сдухан, едно пътуване веднага ти оправя настроението, измъква те от дупката в която си изпаднал. Това е защото животът е движение, а смъртта е застой. Гледането на телевизия, филми, клипчета, готови рецепти е самоубийство, защото те прави пасивен, въпреки че картините се сменят изкуствено…
Една красива девойка се приближи. Излъчваше здраве и сила. Усмихваше се жизнерадостно, хем закачливо, хем сериозно. Искаше да си купя нещо от нея. Продаваше варени яйца, които ловко обелваше, срязваше на две и вътре поставяше ситно нарязани домати с лук. Изядох две. Минаха и други продавачи на напитки, бисквити, фурми, плодове, джунджурии, лекарства против всичко и каквото още се сетиш. Понякога ми се иска да мога да печатам пари. Да раздавам на хората. Ей така, без нищо в замяна. Не им ща нещата. Нека имат колкото искат и могат.
Докато чаках на автогарата, пък и по нататък където пътувах бях някакъв център на внимание. Белите обикновено пътуват в удобни коли и отсядат в лъскави хотели. Аз нямах проблем да спя в стая за 2-3 долара с полуизпрани протъркани чаршафи. Да се изкъпя с четвърт леген вода. Да внимавам къде стъпвам като ползвам общата тоалетна. Да ям боб с чапати, докато колегите ми все си поръчваха месо с ориз, когато ги черпех за обяд.
Запознах се със спътника ми по седалка – Франсис. За мой късмет се оказа от Мутиту, където отивах, даже познаваше планината, която исках да изкача. Когато пристигнахме вечерта ми намери евтин хотел и ме заведе в закътан ресторант с вкусна храна. Пак там, на сутринта закусихме с чай с мандази, нещо като мекици, хванахме мотор до подножието на планината и потеглихме нагоре.
Един човек, който копаеше някаква дупка за водохващане ни упъти за пътеката. Качването бе приятно. Хем не бе изморително като Натронското катерене, хем бързо набирахме височина. По пътя се разговорихме с Франсис. Беше работил нещо в някаква строителна фирма в Найроби, но се бе върнал в Мутиту. Имаше жена, която бе взел веднага щом завършила училище. Чакаха близнаци. Разпитах го за Камба културата, за отношенията между мъжа и жената. Мутиту е доста забутано, леко западнало въпреки опитите да се разчиства храсталака и да се отварят нови земи за ферми. Младите бягат към големия град. Има доста случаи на СПИН. Разказа ми за някакъв човек, който слагал банкнота от 1000 шилинга (около 8 долара) в джоба на ризата си, така че да се вижда от далеч. Все се намирала жена, която да му пусне. Как да му откаже, като семейството им е бедно, децата гладни, а съпругът изкарва малко. Така, заразата може да споходи всеки и няма какво да се направи. Погледнах Франсис. Усетих тъжно примирение.
По едно време, под едни големи мангови дървета сигнахме поточе. Спряхме за почивка. Измих си тялото и ръцете от потта, че вече ставаше горещо. Продължихме нагоре, гъсталака намаля и навлезохме в приятна гора с големи дървета с листа подобни на кипариси.
За съжаление пътеката се отклоняваше от посоката в която бях набелязал чисто място за старт. Знам че при такива изследвания не е добре да се изоставят местните пътеки, но нямаше как. Вървенето в голямата сенчеста гора е сравнително лесно, листенцата правеха почвата киселинна и нищо друго не растеше, но щом стигнахме покрайните на гората, заседнахме в гъстата растителност от папрат, нещо като къпини, треви и какво ли не още.
Предната вечер, когато Франсис дойде да изпием по бира, той бе дошъл с прашка. Заради змиите. Основно кобри. Има ги много около къщата му и по пътя към нея. Стреми се да ги уцели в главата. Така е на ръба на пущинака. С времето свикваш. Даже развиваш някакво чувство, интуиция, да ги усещаш когато чакат в засада или се промъкват към теб.
Растителността в която се бяхме завряли бе по-висока от нас. Разчитах на многото шум който вдигахме, когато си проправяхме път. Звучахме като едро животно, което не е в змийското меню. Няколко пъти бях чул че на змията отровата й е много ценна, трябва й основно за да си набавя храна и понякога има случаи на сухи ухапвания на хора, за да не я хаби излишно.
Спрях за малко почивка и видях че от кутрето ми тече обилно кръв. Липсваше парче кожа и месце, колкото грахово зърно. Не изглеждаше като ухапано. Има разни остри треви дето могат лесно да те порежат без да усетиш. Припиках раната и я омотах с тоалетна хартия да спра кръвотечението. Пуснах Франсис напред и продължихме нататък.
Забелязах големи каменни блокове и някакво разчистване на тях. Няма смисъл да продължаваме по нагоре. Гората и гъсталака бяха навсякъде.
Заложих на мястото до едно дърво и почнахме да чистим. Добре че бях взел счупеното трионче от Айзък. След около час оформихме местенце за едно крило на уши, но разни клечки непрекъснато се заплитаха във вървите. Пробвах да вдигна крилото няколко пъти. Нови оплитания, нови клечки.
При Натронското приключение, Хънтър бе взел едно въженце. Каза ми за една техника където опъваш въженцето през старта над земята и върху него премяташ вървите за да не се закачат за клечки и оплитат.
Продължихме да чистим старта. Франсис направи нещо като метла и почна да го мете от клечките. Жега. Пот. Водата свърши. Обраслият склон не пускаше много вятър до крилото. Карах Франсис да повдига атакуващия ръб, когато идваше някой порив. Няколко опита за излитане, още оплитания, още чистене. Стана тегаво.
Накрая успях. Успях да вдигна крилото в един порив. То тръгна накриво и ме завлече през съседните шубраци. Овладях го. Избегнах дървото в ляво и вятърът ме освежи. Полетях. Пак извадих късмет. Нямах заплетени върви. Изтръсках няколко клечки, но една голяма си остана закачена за връв на спирачките и така си я возих 150 км. Извиках „Асанти“ (Благодаря) на Франсис и тръгнах да търся термика.
Високата планинска верига добре спира вятъра. Въреки хубавите облаци отгоре, хубавите термики бяха по отпред. Можеше да се бута срещу вятъра. Отидох към селото. Северно от него затънах, но после пак се извадих и се върнах за сигурно в планината. Отзад терена е много красив. Напомня снимки на Бразилия. Планини, каменни монолити, разстителност, ниви, пътища. Кацането и прибирането в такъв терен изглеждат трудни, така че се влязох малко в облака за да пусна с по-голяма височина зад планината. Там се оформи ново качване, което ме зареди с още височина. Пуснах по вятъра. Следващият облак се оформяше в страни от моята посока, но успях да коригирам и набера отново. Облаците се хранеха от няколко термики. Междувременно някоя закъсняла се промъкваше в поветрената част на клъстера и това помагаше с тайминга – все имаше нещо дори и да закъснееш с разпада на някой облак. Вероятно издигането на терена обяснява това изобилие, защото като прехвърших последното било терена почна да пада, вятъра усили и почнах да затъвам. На около 2-300 метра над земята се извадих отново и после бе лесно. Облаци на една ръка разстояние. Приятен вятър, косо на който се образуваха дълги облачни улици. Можеше да се лети в много посоки, но аз се бях прицелил в прохода между хълмовете на Мачакос, който вече бях отиграл два пъти. Там вятъра усилваше и земната ми скорост стигаше 70-80 км/ч. Дойдох рано за един цикъл и веднъж изтървал го не можех да се върна към хубавите облаци, които се помпаха зад мен.
В масайските земи на Конза почна да изсинява. Беше 5, но се полакомих да стигна пътя за Танзания и от там да се прибирам към Найроби. Но щом минах пътя за Момбаса затънах и ща не ща тръгнах да се връщам за да съм по близо до пътя за прибирането.
Оказа се че съм кацнал в някакъв частен резерват за диви животни, собственост на някаква международна организация. Видях антилопи, жирафи, щрауси, диви прасета. Казват че си имат и лъв.
Кацнах до нещо като игрище. Дойде охраната и леко ме арестуваха. Цялото място изглеждаше странно. Лаборатории, пазачи, радиостанции, контрол. Като в някой филм където правят лоши неща на такива като мен. Обадиха се на полицията. Дойдоха и въоръжени ренджъри. Паспорт, снимки на екипировката. Успокоиха се като разбраха, че съм член на Кенийската Асоциация по парапланеризъм. Накрая ме закараха до разклона до Мачакос и ми намериха хотел където да отседна. Любимата супа с костен мозък бе вкусна.
На другия ден ме забра Хънтър за да му помогна да литне с един мъж с парализирани от автомобилна катастрофа крака. Получи се добре.
Наобратно реших да не се прибирам към Найроби и въпреки намаляващите пари реших да се върна към Муинги за още изследвания.
Смених две маршрутки и отседнах в евтино хотелче (Fathers) до автогарата за 350 шилинга.
В един вестник прочетох, как Кенийската Електрическа Компания са успели да осъдят крадец на трансформаторно масло, което ползвал за бизнеса си с пържени картофи. В статията информираха читателите, колко е опасно да те удари ток, когато източваш трансформатора, колко е лошо за обществото и бизнеса спирането на тока от тези кражби. Нито дума за кулинарните качества на транформаторното масло. Айзък често шеговито пита уличните търговци дали го ползват да си пържат готвят картофите или мекиците (мандази).
........
На другия ден закусих мандази в хотел Legacy в началото на Муинги, който исках да проверя дали става за групата, която възнамерявам да докарам догодина. От там любезно ми намериха мотор до близката планинка за 500 шилинга. Заходих й отзад и почнах да катеря нагоре. Местните нещо се притесниха от нашествието на мзунгуто, но се разприказвахме, успокоиха се и ми дадоха един младеж да ме води. По пътеката срещнахме жена му с бебе в ръцете. Присъединиха се и други и айде нагоре. Шубраци, тръни, кози пътеки, красиви скални монолити. Стигнахме една скала на върха. Ставаше за излитане, но исках да проверя за по-добри стартове.
Дойде един мъж с мачете и още няколко жени. Намерихме и друга скала, но бе с много пукнатини, които щяха да закачат вървите. Потърсих и трета, но там вятъра не ми хареса.
Върнах се към втората скала, където бях оставил крилото. Разпънах и естествено вървите почнаха да се закачат за острите цепнатини. Впрегнах цялата група да работи за мен. Трима ми държат крилото, четирима ми откачат вървите, но те непрекъснато се закачаха отново. Следващия път трябва да постелим някакава мрежа. Почна да става горещо. Вятърът поривист и засилваше. Направих няколко опита да вдигна крилото, но помагачите на ушите не разбираха кога да пуснат и то се забиваше странично. Скалата е заоблена и бързо става стръмна отстрани, няма парапет и си има риск от падане за мен и помагачите.
Ново разпъване на крилото, поредните закачания на вървите. Видях две три срязани, но не исках да проверявам кои точно, защото можеше да реша да не излитам. Ясен и без друго ме врънка да си купя двулайнер за да можем да летим заедно, а сегашното крило така и така има твърде много върви.
Накарах една жена да приклекне между мен и крилото и да държи вървите нависоко, че да не се закачат в цепките. Пак мотания, закачания, но накрая успях да вдигна крилото и се възнесох нагоре. Хората се развикаха от радост. Почнах да се набирам, а те ми викаха “Come here. Come here”. Върнах се към тях. Затънах мощно под старта, но успях да се извадя от ниско с мощно качване, свърза го с друго и айде до базата. Не беше висока. Пуснах по вятъра, но след 20 километра не разчетох добре терена и вятъра и кацнах.
Хванах мотор до главния път и айде пак в Муинги.
Все пак планината ми хареса. Работи. Близо е до главния път, както и полетите, които ще се правят от нея.
Пратих 200 шилинга на едно от момчетата, което ме водиха към старта. То ми писа "вземи ме с теб. аз си нямам никого"...

Следобеда хванах маршрутка за селото преди Мутито. От там с мотор и по тъмно пристигнах в същия хотел за 300 бира. Обадих се на Франсис и се разбрахме за утре. Целта ми бе да намеря старт за пилотите които ще доведа догодина. От предния полет видях пътека, която прехвърля планината и исках да пробвам подход отзад.
Сутринта пак мандази. Стигнахме края на планината с мотора на Франсис, но щом почнахме да катерим, моторът изхърца и до там. Пътят по долината зад планината е доста живописен. Стига до едно училище и продължава като пътека през ниви, рекичка, градини с манго. Като минавах през една царевица, спътниците ми казаха да внимавам като скъсах една паяжина, защото едрият й паяк бил опасен.
След последните ниви излязохме на билото на планината. Оказа се обрасло с по-висока от нас гъста папрат. Зелена отгоре, подобно на трева. Сателитните снимки на Гугъл не са достатъчно подробни да определя добре растителността, понякога бъркам туфи трева с бодливи храсти.
За щастие, малко по надолу в страни от пътеката видях тревисто място и се оказа добро за старт. Вятърът бе непостоянен, слаб, понякога крив. Излетях и леко се набрах. Видях и други потенциални стартове, особено покрай големите монолитни скали, но искат проправяне на пътеки през папратта.
Този старт е достатъчен. Има директна пътека към Мутиту и няма нужда да се обикаля изотзад.
Тъй като наближава дъждовния сезон в небето почна да се появява повече влага. Въпреки, че земята е в най-сухият си период. Сутринта се появяват облачни шапки на планините или пък една огромна по-висока облачна пита закрива цялото небе. По обед слънцето добавя енергия в пограничния слой, относителната влага намалява и облаците поизчезват.
Все пак, за разлика от предните дни, когато базата достигаше 2-2400 метра, този ден бе ниска и не ставаше за пускане назад през планините. Все пак успях да карам странично на вятъра и да се добера до асфалтовия път и Мутиту. Всяко кацане по черните пътища щеше да ми струва много повече пари, а те уви посвършваха.
Дадох на Франсис нещо отгоре за да има за счупения мотор, който е трябвало да връща на буксир до Мутиту.
Приятелите му сега завиждат, че се познава с летящ бял човек. Някой дори казват, че съм бил илюминат.
Още предната година ми направи впечатление, когато в Кения и Етиопия ми говореха за илюминати. Чух тази дума преди около 10-15 години в България. Въпреки, че си мислим че в Африка са 50-100 години назад, виждаме че идеите в съвременния свят се разпространяват много бързо и с малко закъснение конспиративните теории достигат до затънтените кътчета на земята. Глобализацията е много по-всеобхватна отколкото си я представяме. Светът се променя много по-бързо, отколкото сме свикнали. Нужна е непрекъсната адаптация във всякакви направления. Еднократната адаптация към единично събитие, както когато нашите родители се учеха да работят с компютър, вече не е достатъчна…
Прибрах се в Найроби и Лонгонот. Улових последния ден преди дъждовния период за последен полет в Кения. Поснимах облаците и езерото Найваша. След два дни потеглих на север, към Етиопия и после към България. Нямаше много работа и пари този сезон, но бе един от най-наситените на пионерство и приключения. Разправям на африканците, че няма смисъл да бягат към Европа и Америка. Тука са неограничените възможности. Тука може да опровергаеш вулгарната максима, че не може хем оная работа в другата работа, хем душата в рая.

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +6 / -0 
 
 Заглавие: Re: Kenya 2023
МнениеПубликувано на: Пон Мар 20, 2023 6:58 am 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
Мутиту и планината със старта:
Изображение

Терена зад Мутиту:
Изображение

Гъсти облачни улици:
Изображение

От Мутиту към Конза:
Изображение

Изпечената Rift Valley преди дъждовния сезон. Донякъде наподобява септември в България, когато има склонност към образуване на огромни конвергентни линии:
Изображение

Вижте долу ляво сянка на облак тип "корона":
Изображение

Тороидален облак от голямата нестабилност:
Изображение

Вулканът с кратер Лонгонот:
Изображение

Лонгонот:
Изображение

Пътят Найваша-Найроби и платото преди планината Абадеа:
Изображение

Езерото Найваша:
Изображение

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +5 / -0 
 
 Заглавие: Re: Kenya 2023
МнениеПубликувано на: Пон Мар 20, 2023 4:26 pm 
Offline

Регистриран на: Пет Мар 05, 2004 4:52 am
Мнения: 2296
Местоположение: Сопот
Име: Николай Йотов
И любимият ми полет от Тала почти до Танзания.

Лабиринта от хълмове източно от Мачакос:
Изображение

Границата между Масаите и Камба:
Изображение

Конза сити, където hi-tech компании строят бази заради близостта с Екватора и спътниците отгоре:
Изображение

Hey, bro!:
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Кръстопът на облачни улици:
Изображение

Пътят към Танзания:
Изображение

https://skynomad.club/tala-tanzania/

_________________
www.nest.bg


Върнете се в началото
  Профил    +5 / -0 
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа



Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов